В световната литературна антология на така нареченото „изгубено поколение”, появило се след Първата световна война, Ерих Мария Ремарк е сред най-ярките имена редом с Ърнест Хемингуей и Ричард Олдингтън. Наричат ги така заради трагичния край на героите им. Върли индивидуалисти и мъжкари, те живеят ден за ден, не правят компромиси за пари или слава, сами уреждат обидите или посегателствата над тях и обичат любимите си като средновековни рицари.
Ремарк е роден на 22 юни 1898 година, в семейство на работници, в град Оснабрюк, Долна Саксония. Записан е в регистрите като Ерих Паул Ремарк, но по-късно през двадесетте години на двадесети век, след войната, сменя второто си име с това на майка си – Ана Мария, която умира, когато момчето е на 19 години. Бащата Петер Франк Ремарк е книговезец. Едва 16-годишен синът прави първите си литературни опити – няколко есета, стихотворения и началото на първия роман „Мансардата на бляновете”. В разгара на Първата световна война 18-годишният Ремарк е мобилизиран и изпратен като войник на Западния фронт. На 31 юли 1917-та е тежко ранен от шрапнел и откаран във военна болница в Германия, където се лекува дълго и продължително. Завръща се у дома с няколко рани и много мъчителни спомени.
След войната Ерих Мария Ремарк мечтае да стане музикант или художник, завършва обучението си за учител и през 1919 година започва работа в училище в Лоне. Година по-късно учителства в Клайн Берсен (1920), а после и в Нане. И макар, че за да изкара препитанието си работи и като счетоводител, търговски пътник, органист, репортер, редактор на рекламни издания, това са годините, когато той окончателно се насочва към литературата. На младини води бохемски и разгулен живот. Създава първата си книга – малкия роман „Мансардата на бляновате”, която е публикувана през 1920 година. През 1924-та Ерих Мария Ремарк написва втория си роман „Гам”, но в Германия той не вижда бял свят до 1998 година.
Първата му платена работа, свързана с писане, са текстовете за производителя на автомобилни гуми „Континентал”. Като редактор на хановерския рекламен вестник „Ехо континентал” Ремарк пътува из много страни – Италия, Швейцария, България, Турция. Пише рекламни статии за автомобилни гуми, леки коли, лодки, мотори и прочие. Наред с това обаче чете Флобер и се възхищава от неговата интелигентност, опитва се да усвои силата и яснотата на изображението при Стендал, вглъбява се в наскоро излезлия роман на Томас Ман „Вълшебната планина” и в автобиографичната поредица на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време”. Резултатът е още един „декадентски” роман – „Спирка на хоризонта” (1927), в който Ремарк все пак вече поставя под съмнение принципа да се живее без цел и смисъл. Героят му разсъждава: „Може би е по-добре да си определя граници… Иначе човек се търкаля като топче от един водовъртеж, към друг, додето му стигне дъхът, жаден единствено да изживее докрай своето Аз.” Тук осезаемо се долавя влиянието на ранния Хемингуей и на „Великият Гетсби” от Франсис Скот Фицджералд.
Така Ерих Мария Ремарк се подготвя за своя голям и ненадминат успех. В края на 1928 година „Фосише цайтунг” публикува като подлистник „На Западния фронт нищо ново”, а на другата година романът излиза в Берлин и като отделна книга. Тази автобиографична творба на 30-годишния писател става една от най-големите сензации в историята на литературата. Само до края на 1929-а тя е преведена на двадесет езика (включително и на български) и в Германия са продадени милион и половина екземпляра, а през 1930-та е филмирана в Съединените щати. В следващите три десетилетия общият тираж достига осем милиона от преводи на двадесет и пет езика. Критиката побързва да сравни романа по значение с „Вълшебната планина” на Томас Ман, смята го за „творба на епохата”. Хърбърт Уелс го нарича „ясна, чудна и безпогрешна книга”, а норвежкият писател Бьорн Бьорнсон иска официално да се присъди на Ремарк Нобеловата награда.
Откъс от романа „На Западния фронт нищо ново“, изпълнява Банко Банков, запис 1978 година, Златен фонд на БНР:
По същото време в Германия срещу Ерих Мария Ремарк се надига враждебна вълна. Особено гневен е „протестът” на фашистките кръгове – обвиняват Ремарк в „литературно предателство към войниците, участвали в Световната война”. А сам писателят определя творбата си с думите: „Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за една генерация, разрушена от войната – дори и когато се бе спасила от нейните гранати.”
След като публикува и продължението на романа „Обратният път” (1931), нацистите разгласяват пропаганда, в която се твърди, че писателят помага на френските евреи и че истинското му име е Крамер (обратното на Ремарк). Омразата към него в родината му нараства, когато Хитлер идва на власт (1933) – книгите на Ремарк се изгарят публично, а после му отнемат и германското гражданство. Писателят емигрира в Париж, оттам – в Швейцария, а през 1939 година – в САЩ, където през 1947-ма получава американско поданство.
След края на Втората световна война Ерих Мария Ремарк се установява да живее в Швейцария, до смъртта си на 25 септември 1970 година в Локарно. Погребан е в гробището на съседното градче Ронко, край брега на езерото Лаго Маджоре.
В емиграция Ремарк създава още редица романи, сред които особена популярност добиват „Трима другари” (1937), „Триумфалната арка” (1946), „Искрица живот” (1952), „Черният обелиск” (1956) и „Нощ в Лисабон” (1962). Последната негова книга излиза година след смъртта му в Локарно през 1971-ва – това е романът „Сенки в рая”.
Творбите на Ерих Мария Ремарк са пропити с горчивината на войната и с опустошителната сила на любовта. Деликатен, чувствителен и дълбок познавач на човешката душа той не е написал книга, в която да не говори за Германия и германците. Всичките свои романи пише само на немски език, тъй като не може да мисли на друг освен на родния си език. Пред кореспондент на „Ди велт” в Швейцария Ремарк споделя: „Заселих се в Швейцария през 1931 година, а когато избухна войната, заминах за Америка. Получих дори американско гражданство, но никога не съм писал за швейцарци или американци. Един писател живее с това, което става в неговата страна, страната, в която е роден и израснал и чийто език говори. Напуснах Германия, защото животът ми бе застрашен. Не бях нито евреин, нито пък имах леви убеждения. Бях същият, какъвто съм и днес – борчески пацифист…”.
Омразата към диктатурата на Третия райх преминава като червена нишка през целия живот на писателя. Той винаги е обичал своята родина, но когато през 1954 година, идвайки в Германия за погребението на баща си, му предлагат да подаде „официална молба за връщане в страната”, Ерих Мария Ремарк отказва заявявайки, че подобна молба означава само да признае своето незаконно изгнание. Като не спестява и друг коментар: „Възникнало е чудовищно положение – емигрантите продължават да са лишени от гражданство, а доколкото зная, то не е било отнето на нито един от виновниците за масовите убийства”.
Равносметката на прокудения се разкрива и в „Нощ в Лисабон”, за лирическия герой цинизмът се е превърнал в житейска мъдрост. Произведението е философско-лирична изповед за бързо променящия се свят, в който страхът и болката пораждат бездушието. Тук Име, Любов и Родина са безлични понятия – единственият шанс да оцелееш е паспортът за Обетованата земя – Америка. „Нощ в Лисабон” е вечната болка на Ремарк и посланието му към всяко ново поколение.
А през 1991 година в Германия, родният му град Оснабрюк учредява международната награда за мир „Ерих Мария Ремарк” за белетристика, журналистика и наука.