Енчо Багаров като говорител в Радио София, 1941 г.

Артистичният талант на Енчо Багаров или Енко, както са го наричали всички, е свързан с хумора – изкуство, което изисква особена чувствителност и тънка проницателност.
Роден в Сопот на 18 юни 1925 година, той завършва Държавното висше театрално училище при Стефан Сърчаджиев и Боян Дановски. Заради мелодичния си глас и чудесна дикция е избран за говорител в Радио София. За тези начални стъпки и първите му опити в импровизацията разказва режисьорът в Радиотеатъра Ангел Вълчанов:

Микрофонът се оказва трайна негова любов, макар че след няколко години в Държавното радио става изкупителна жертва заради прословутия гаф, разгневил Вълко Червенков. Историята е следната: по време на негово дежурство след химна на Народна Република България, заради прескачане на иглата на плочата в ефир, прозвучават няколко такта от химна на Царство България „Боже, царя ни пази“. Тъй като неволният гаф се е възприел едва ли не като индикация за преврат, Багаров и още няколко негови колеги са уволнени. Към спомена за този случай ни връща дългогодишният звукорежисьор Иван Хаджийски, който все пак заключава „Направиха му добро, че си стана след това артист“:

Макар и не на щат Енчо Багаров продължава да сътрудничи на Радио София. Името му остава завинаги свързано с първите хумористични предавания, като например популярното през 50-те години на миналия век „Злати, Евстати и техният познат Стамат“ (останалите от триото са Георги Парцалев и Нейчо Попов). Оставил е следа и с участията си в Радиотеатъра, както и с негови изпълнения на песни от Петър Ступел в спектакъла „Когато розите танцуват“ от Валери Петров. Именно този негов талант като „певец на истинския шансон“ подчертава композиторът Петър Ступел в запис от 1969 година:

Чуйте и две от песните в спектакъла – „Какво си любов“ и „Песен за раздялата“ в съпровод на Естрадния оркестър на Българското радио, диригент – Милчо Левиев.

Трите години военна служба в Строителни войски изиграват ключова роля за професионалното развитие на Енчо Багаров. Талантлив, енергичен и пълен с идеи през 1949 година той става съосновател, актьор и художествен ръководител на Театър при трудовата повинност. Сред войнишките редици той среща и привлича Саркис Мухибян, Наум Шопов, Владимир Бонев, Васил Ничев, Иван Василев… Именно там се оформя ядрото, от което през 1956 година създават Държавния сатиричен театър. Трудовак в Мадан е изпратен и Георги Парцалев – следвал медицина, но изключен от университета като „неблагонадежден“ и „непрогресивен“. От мините го избавя Багаров, а по-късно Парцалев казва: „На Енчо ще бъда признателен цял живот. Спаси ме от рудниците, даде ми възможност и ми помогна да израсна като актьор. Когато започнах да участвам в постановки, спецификата на моя глас като че ли отблъскваше някои мои колеги. Чувах зад сцената как се опитват да ме имитират и да ми се подиграват за интонацията. Енчо единствен разбра, че моят глас носи заряд и ефект.”
Срещата на Енчо Багаров с Георги Парцалев (по-млад от него само с два дни) се оказва изключително щастлив момент в творческата биография и на двамата. Нещо повече – техният сатиричен тандем бързо става любим на публиката. Багаров пише сценариите, Парцалев доизгражда сценично скечовете и подсилва комичния елемент. Концертните им изяви радват хората с техните свежи импровизации на злободневни теми. Дуото има многобройни и чакани в цялата страна спектакли, участва в радио-и телевизионните програми, а малките плочи със записи на „Съквартиранти“, „Сатирични миниатюри за съкращенията“, „Ловджийска история“, „За библиотеките“ стават наистина култови и се търсят (и слушат) и днес. Лекотата, с която си подават репликите, и симбиозата между двамата комици личи и от тяхно участие в предаването „Хумористична естрада“, запазено в Златния фонд на БНР:

До края на живота си Парцалев си спомня с топлота за своя приятел. Дори в последното си интервю, няколко месеца преди и той да си отиде през 1989 година, Парцалев казва: „Ние бяхме неразделни… Хората така бяха свикнали с нас, че ни въприемаха като едно цяло – за тях нямаше значение кой е Багаров и кой Парцалев… Мястото му до мен като актьор остана свободно.“

Перфекционист във всеки детайл, съчетавайки външните изразни средства на актьора, като пластичност, глас, мимика, жест със задълбочена психологическа разработка на отделната роля, Енчо Багаров създава образи, едни от които предизвикват желаната лека усмивка, други – иронията, трети – жестокото и бичуващо сатирично осмиване. Дали ще е с палитрата като художника в „Баня“ или като автор, режисьор и изпълнител в „Дядо, баба, мама, татко и ние“, „ДДТ“, „Криво седи – право съди!“, или кралят в „Кралят тръгва на война“, той работи със страст над всеки от тях.
В първите осем сезона на новосъздадения Сатиричен театър Енчо Багаров участва в почти всички постановки: „Тайни“, „Побеснялото агне“, „Сватба“, „Главата на другите“, „Чичовци“, „Удържимият възход на Артуро Хи“, „Франк V“. Последната роля на актьора е Вичо от „Михал Мишкоед“. Мечтата, за която не му стига време, е да специализира режисура в Германия.
„Той не жалеше нито труд, нито умения, беше човек неуморим, всеобхватен, за всичко го биваше и всичко вършеше той, неспокойна душа“, казва в интервю за Националното радио Саркис Мухибян. А Георги Калоянчев допълва: „Да се играе с Енко беше удоволствие. Той беше от онези актьори, които вдъхват талант на своя партньор. Гореше в работата си. Можеше да играе еднакво добре и смешното, и тъжното. Прекрасен колега.“

На 13 декември 1963 година Енчо Багаров нелепо си отива след автомобилна катасторфа. В същата кола, на връщане от представление в Самоков, пътуват Георги Парцалев, Стоянка Мутафова и Невена Коканова, които се отървават с леки контузии.
След трагичната му гибел най-добрият му приятел Парцалев дава идеята Сатиричният театър да носи неговото име, но предложението не се приема радушно, може би защото и двамата не са „партийци“.

За своя кратък, 38-годишен живот Енчо Багаров оставя незаличими спомени, към които колегите, както и почитателите му се връщат с радост. Тези, които са го познавали твърдят, че той е не само талантлив артист и режисьор, но преди всичко човек, който винаги помага, дава щедро от себе си за израстването на другия. Творец и приятел, който липсва.

По тази публикация работи Меглена Димитрова