„Присърце са ми обикновените хорица, ония с цървулите и забрадките, от които гражданите се срамуват. Та тия отрудени хора, аз ги обичам, които се мъчат, страдат и се стесняват, които не могат да изкажат това, което искат да кажат, и се запъват, и заекват. Аз ги замествам и говоря вместо тях, но скрит, всъщност аз давам техния автограф на читателите, които все ги приемат не като обикновени хора, а като герои.“
На 18 юли тази година се навършват 145 години от рождението на ненадминатия майстор на късия разказ – писателя класик Елин Пелин (18 юли 1877 – 3 декември 1949).

„Случайно попаднах на думата елин пелин в една народна песен и това хвърли в забрава моето истинско име“, разказва за началото писателят, запис от Златния фонд на БНР:

До 12-годишна възраст Димитър Иванов Стоянов, както е рожденото му име, учи в малка, стара училищна сграда в родното Байлово и прекарва дните си в игри и съзерцание край селската речица, в скитане из красивите околности. След това става ученик в Софийската гимназия. Едва завършил пети (девети) клас, той се завръща в Байлово, където учителства една година (1895-1896). Интересен е споменът на дядо Илия Гергев: „Учителят ни Димитър Иванов много се грижеше за нас. През късната есен при големи дъждове, пък и през зимата, когато пристигахме в училище премръзнали, той ни караше да събуем цървулите си, да си изсушим чорапите. По-малките деца той лично събуваше. И чак когато се затопляхме хубаво, започваше урока…“.
Тук Елин Пелин се вглежда в живота на своите съселяни, нравите, обичаите и пъстрия им говор и скоро започва да пише първите си работи: „Мило е отечеството“, отпечатано в списание „Войнишка сбирка“ и „На майчиния гроб“ в русенското списание „Извор“. През 1896 година кандидатства в Рисувалното училище в столицата. Не е приет и се връща в Байлово, където през следващите две години пише първите си зрели разкази: „Ветрената мелница“, „Напаст божия“, „Гост“, „Изкушение“, „Пролетна измама“, „Андрешко“, „Спасова могила“…

Чуйте разказа „Андрешко“ (със съкращения), в изпълнение на актьора Велко Кънев, запис 1986 година, Златен фонд на БНР:

От есента на 1899-а Елин Пелин се установява в София, където работи в редакцията на „Търговски вестник“, а по-късно и във вестник „Дневник“.
През 1903-та министърът на народното просвещение акад. Иван Шишманов го назначава за учител в III софийска прогимназия. Година по-късно излиза първата му книга – „Разкази“, том 1. В годината когато заедно с Александър Божинов посещава Италия, излиза „Пепел от цигарите ми“ – сборник от стихотворения в проза (1905).
В София финансовите несгоди са постоянен спътник на твореца. В един период е пазител на хранилището на Народната библиотека (1910 – 1916), а после уредник в къщата музей „Иван Вазов“ (1924 – 1944), където работи до пенсионирането си. Но този „духовен богаташ винаги е бил над материалното“, казва неговият внук Елин Иванов.
Много от произведенията си Елин Пелин пише именно в къщата на Иван Вазов. Там се е намирала почти цялата му документация, всичко, което работи като повести, разкази, се дописва и редактира там. При една от бомбардировките над София през Втората световна война, чувайки сирената за въздушна тревога, Елин Пелин оставя всичко свое, но грабва стъкленицата със сърцето и някои ръкописи на Иван Вазов под балтона си. Пада бомба и изгаря почти целия Елин-Пелинов архив, включително и ръкописа на „Гераците“, но сърцето на патриарха на българската литература е спасено. Това, което Елин Пелин всъщност е смятал за важно и значимо.

За софийския дом на Елин Пелин и „аромата на изкуство“, витаещ по бившата улица „Журналист“, разказва Валери Петров, запис 2000 година, Златен фонд на БНР:

„Понякога изпитвам угризенията на блудния син, който е напуснал селското си огнище и е отишъл да живее в града. Аз всъщност никога не съм го напускал и водя двойствения живот на селянин и гражданин, но съм само една привидна маска на гражданин, като тъгувам за своите домашни селски богове. Всичките произшествия, които стават между кирпичените стени и замислените покриви, под зноя на слънцето или елегичния поплак на тихия и шушнещ дъжд, всичко това продължава да живее в мен“, споделя писателят.
В София заедно с Александър Божинов и Александър Балабанов редактира хумористичния вестник „Българан“. После е редактор и на детското хумористично списание „Веселушка“, и на месечното литературно списание „Слънчоглед“, където през 1909 година публикува първата си повест „Нечиста сила“. Излиза сборникът му за деца „Златни люлки“, а през 1911-та и книгата „Разкази“, том 2. В периода 1915 – 1918 година Елин Пелин е мобилизиран като военен писател в редакцията на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. Тогава се появява и сборникът му с хумористични разкази и стихотворения „Пижо и Пендо“. Продължава творческият му подем и само година по-късно бял свят виждат книгите „Гори Тилилейски“, „Приказки за деца, наредени в стихове“ и „Сладкодумна баба“, народни приказки. Заедно с Александър Балабанов и Тодор Боров основава и редактира литературния вестник „Развигор“ (1921 – 1924). По-късно заедно с Димитър Подвързачов и Пилигрим (Йордан Сливополски) основава и редактира вестник „Пътеки“ (1933 – 1936).
Освен на разкази и приказки Елин Пелин е автор и на повестите „Гераците“ и „Земя“, цикъла „Под манастирската лоза“, стихотворенията в проза „Черни рози“, фейлетоните „Аз, ти, той…“,  романа в две части – „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе“ и „Ян Бибиян на Луната“, чийто кръстник е синът му, който като всяко малко хлапе трудно произнася името си – Боян, и на много още творби. През 1940 година Елин Пелин е избран за председател на Съюза на българските писатели и за член на Българската академия на науките. Членува в българския ПЕН клуб. Произведенията му са преведени на повече от 50 езика.

В интервю синът Боян Иванов разказва за приятелството с цар Борис III и за творческата „бременност“ на баща си, запис 1997 година, Златен фонд на БНР:

Основна тема в творчеството на писателя е селската действителност от края на XIX и началото на XX век. Неговите разкази, както и повестите „Земя“ и „Гераците“ отразяват многообразието на тази действителност. За героите си той пише с особена топлота и разбиране – прощава им грешките и дребното хитруване, продиктувани от неспособността им да се приспособят към обстоятелствата или да се борят срещу тях. Елин Пелин не поучава, не морализаторства, никога не подценява, той просто съчувства на земните слабости на своите наивни или хитровати селяни, весели и жизнерадостни или потиснати и омъчнени от неволята на своя живот. Той не ги измисля, а живее живота им. Обичта към хората е най-характерната негова черта.
В разговор с публициста Константин Гълъбов заключава: „Ти си от Родопите и знаеш какво влияние упражнява върху чувството ни една стара гора, дрезгава, смълчана, тайнствена – да не мислиш, че простият селянин не изпитва нищо, като влезе в такава гора? И той изпитва, защото тия чувства не са привилегия само на нас, интелигентните люде. Те са общочовешки. Имаме ги като наследство от нашите деди и прадеди, живели в горите. Те са ни вродени. Мисля дори, че у простия човек те са по-силни, защото живее сред природата“.
Да, не „певец на българското село“, Елин Пелин е певец на човешката душа. Творческата му неповторимост произлиза от съпричастността към истинските, огромните революции, които се извършват в тази душа и в които вземат участие и хора, и животни, и природа – взривове, от които се раждат нови светове.
Силата на богатия му символен свят – път, дървета, реки, слънцето, небето, вятърът, черковната камбана, мъглата, сушата – пластове, изпълнени със скрито съдържание, насочено директно към подсъзнанието, е другата причина за невероятното творческо въздействие. Както и звуците и цветовете, социалните, нравствените, човешките проблеми, които поставя творчеството на Елин Пелин и които не са нито само социални, нито привързани към определено време или място, а са общочовешки и вечни като човека и криволиците му между добро и зло. Нима не е повик на висш хуманизъм и „Ян Бибиян на Луната“ (1934), считан за начало на българското фентъзи, в който авторът описва вековната жажда на човечеството да стъпи на Луната, да полети из космическите предели и да опознае нови светове.
Съчувствието му към бедните, към социално онеправданите никога не е преминавало отвъд нравствената и хуманната позиция. Той е в най-голяма близост до християнската философия и морал, както и в най-острите си изобличения е далеч от всякаква класова пристрастност и още по-малко от партийната клика.
През целия си живот писателят се стреми да бъде полезен и да помага. Той е един от инициаторите за спасяването на българските евреи. Като приятел на цар Борис III, когато започва гонението срещу евреите, а част от Народното събрание се обединява със специална подписка в защита срещу депортирането им, Елин Пелин отива и лично води „доста остър разговор“ с царя, по думите на Елин Иванов.

„За баща ми обикновено се казва, че е суров реалист. Това е вярно в отношението му към живота, към социалната действителност, но по нагласа беше изключително чувствителен, поетичен, романтичен“ – казва Боян Иванов.
Любовта и паметта за нея създават безсмъртието в творчеството на Елин Пелин: „Аз изпитвам странен и дълбок пиетет и към мъртвите, които ние така бързо забравяме, улисани във всекидневните си грижи, но аз ги усещам в полъха на тревите, в цвета на дърветата и цветята, в мелодиите на пеещите листа и в сладостта на меда, събиран от пчелите.“