Екзарх Стефан I Български е първият признат от Вселенското Православие предстоятел на възстановената самостойна Българска православна църква (БПЦ). „Изключителна личност в нашия обществен и църковен живот“, „политик в расо“, „спасител на българските евреи“, „великолепен проповедник“ — това са само част от думите, с които неговите съвременници описват последния български екзарх.

Житие

„Мирското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков. Той е роден на 7 септември 1878 година в родопското село Широка лъка и е третият син от осемте деца на поп Георги Шоков и презвитера Шина Хаджистоянова. През 1893 година баща му го изпраща да учи в Самоковското богословско училище. След завършването му Стоян учителства няколко години. По препоръка на Брегалнишкия епископ Антим (по-късно Търновски митрополит) следва в Киевската духовна академия. През 1904 година завършва академията с научната степен „кандидат на богословието“. На 15 октомври 1910 година Екзарх Йосиф I го посвещава в монашество под името Стефан, а година по-късно го удостоява с архимандритско достойнство. Така започва неуморната служба и дейност на духовника Стефан в Българската екзархия“, пише д-р Христо Темелски в Църковен вестник, брой 2, 2005 година.

Сътрудничи на Карнегиевата комисия и комисията при сключване на мира с Турция през 1913 гонина, а през есента, заедно с екзарх Йосиф I, се завръща в София, където вече е седалището на Екзархията. Специализира богословие в Женева и защитава докторат във Фрибур, Швейцария. По време на престоя си в Швейцария архимандрит Стефан е член на „Българския съюз“, който отстоява националните ни интереси в чужбина и е един от най-дейните представители на българската емиграция в страната. През 1922 година е избран за Софийски митрополит и неговото пастирско служение продължава 26 години.

В архивния звукозаписен фонд на БНР от 1990 година е съхранен разказ на музикалния ръководител и тонмайстор на Радио София Данаил Василев за Рождественския поздрав на владиката, който се наложило да бъде записан в Митрополията.

Неговите послания към миряните продължават да бъдат записвани от БНР и след края на Втората световна война, когато само шест месеца след Деветосептемврийския преврат софийският митрополит Стефан е избран за Екзарх на БПЦ. Той се оказва единствената компромисна църковна личност, като за своето първоначално сътрудничество и съглашатество с отечествено-фронтовската власт търпи множество критики и обвинения. Издигането на софийския митрополит е съгласувано с Руската патриаршия и съветската власт. В обръщението си на Бъдни вечер, прочетено по държавното радио през 1945 година, екзарх Стефан говори за края на войната и страданията, причинени на българите, като отправя пожелания за мирна и добра нова година.

За доброто на целия български народ

„Когато разлистим протоколите на Светия Синод в Държавния архив, от времето на войната — 1940-1943 година, ще добием впечатления не само за неговата обич към хората, която и те са съзнавали, но и неговата жертвеност в критични моменти. Дядо Стефан беше убеден демократ — толерантен, великолепен проповедник, когото идваха да слушат хора от елита на тогавашното българско общество в катедралния храм „Света Неделя“. Цялата църква се изпълваше с мъже и жени — политици, интелектуалци, военни“, припомня си богословът проф. Николай Шиваров в запис за Българското национално радио (БНР) през 1998 година.

В Царство България, по силата на действащата Търновска конституция, БПЦ не е отделена от държавата, а е „религиозна институция на господстващото вероизповедание“. Първата реакция на Светия Синод срещу политиката на държавата е по повод проекта на Закона за защита на нацията (ЗЗН). На свикано събрание през ноември 1940 година като най-отявлен защитник на еврейското население се проявява митрополит Стефан Софийски, който заявява:

„Строго погледнато, в България не съществува еврейски въпрос. За щастие евреите у нас, с малки изключения са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и родолюбие носят и отстояват българското поданство. Пред чуждия свят те са доказателство за българската толерантност, а на фронта на държавата се явяват като истински патриоти“.

В началото на този процес не всички архиереи са единодушни за намесата на Църквата. Варненският и Преславски митрополит Йосиф се изказва против намесата на БПЦ, тъй като се е надявал законът да въведе протекционизъм, за да могат българите да се развият в културно и стопанско отношение. Със засилването на рестриктивните мерки Синодът единодушно се обявява против ЗЗН и грубото му прилагане. Тогава и митрополит Йосиф също признава, че „законът не цели защитата на нацията, а гонение на евреите“.

На заседанието си Синодът приема доклад, който е изпратен до председателя на Народното събрание Никола Логофетов. Становището към законопроекта на ЗЗН предлага няколко изменения, които са събрани в сборника „ Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос (1940-1944)“:

„…Всички лица от еврейски произход, български поданици, които са приели или биха приели занапред православната християнска вяра, да се третират напълно еднакво с всички православни българи.

Да не се предвиждат разпоредби против евреите, като народностно малцинство, а да се предвидят целесъобразни мерки против всички истински опасности на духовния, културния, стопанския, обществения и държавния живот на българския народ, откъдето и да идват тези опасности.

Да се предвидят решителни мерки против всички антирелигиозни и противоцърковни пропаганди, които със слово и дело се стремят да разядат верско-националния дух и да рушат вековната праотеческа вяра на българския народ.

Да се предвидят решителни мерки за ограничаване на чужди религиозни пропаганди, които разкъсват духовното единство на българския народ.“

В края на август 1942 година, след приемането на „окончателното решение“ (dieEndlösung) на конференцията във Ванзее, Германия, към българското вътрешно министерство се създава „Комисариат по еврейските въпроси“. Първоначалната му задача се състои в това да регистрира всички живеещи в България евреи и да подготви тяхната депортация. Тя обхваща както старите граници на страната, така и намиращите се под българско административно управление области — Западна Тракия, Вардарска Македония и Пирот.

Конфликтът между държавата и Църквата се засилва, когато правителството взема решението за непризнаване на кръщелните свидетелства на евреите, които са се покръстили през 1943 година. Протестът на БПЦ е изразен в заявление, с което тя твърдо се противопоставя:

„Българската православна църква няма да се подчини, защото тя не може да се откаже от повелята на Спасителя да наставлява и кръщава идващите с вяра при него“.

На своя сесия през ноември 2001 година израелският мемориален институт „Яд Вашем“ удостоява екзарх Стефан с почетна грамота и званието „Праведник на света“ за неговия принос за спасяването на българските евреи.

Отхвърляне на схизмата

В деня на своя избор екзарх Стефан отправя писмо до Константинополския патриарх Вениамин, в което моли: „да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква и тя да се признае за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви“. Делегатите на Българската екзархия, митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, заедно с Величкия епископ Андрей „са упълномощени във всичко, за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи“. Те се срещат в Цариград с Константинополския патриарх и преговарят с комисия на Патриаршията по условията за вдигане на схизмата. Преговорите им завършват с подписан „Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на светата Православна църква.“ Издаден е и специален „Томос“ (постановление) от Цариградската патриаршия, в който се казва:

„Ние благославяме автокефалното устройство и управление на светата Църква в България, като определяме тя, наричана „Света Православна Автокефална Българска Църква“ и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права.“

Само няколко години след избирането му за екзарх конфликтът му с правителството, при защитата на интересите на Българската православна църква, се задълбочава. На 6 септември 1948 година екзарх Стефан I Български е принуден да си подаде оставката. В негово отсъствие Светия Синод на БПЦ я разглежда и я приема единодушно. В решението владиката е обявен за „бивш екзарх Български и митрополит Софийски“. Синодът препоръчва още на държавните органи да го отдалечат от епархията му.

През ноември същата година той е откаран под милиционерски конвой в карловското село Баня, като получава и забрани да напуска пределите му и да се занимава с църковна дейност и богослужение. Близо 10 години Негово Блаженство живее в изолация и забрава, до своята кончина. Тленните му останки са погребани в Бачковския манастир.

През 2022 година наследниците на българските евреи за пореден път внесоха номинацията на Българската православна църква (БПЦ) за удостояването ѝ с Нобеловата награда за мир. Този знак на почит е и акт на възпоменание за достойната позиция на духовните водачи на българския народ по време на Втората световна война.

„Тази номинация показва заслужено уважение към водачите на Българската църква и е повод за припомняне на събитията от времето на Холокоста. Това припомняне е важно за нашето общество и за цялата европейска и световна общественост не само с оглед на историята, но и като пример и урок по хуманизъм в днешния ден. Престъпленията на нацизма и политиката на изтребление на евреите са едно колосално и безпрецедентно по своя характер престъпление в най-новата история на човечеството, а борбата срещу тази безчовечна и престъпна идеология е израз на истински хуманизъм и гражданска смелост в защита на общочовешките ценности“, се посочва в позиция на БПЦ по повод кандидатурата.