Повече от 50 години той е на гребена на българския политически живот, пряк участник в знакови за българската история събития, оглавява два кабинета и няколко министерства, личност, свързана с две епохи – Възраждането и Третото българско царство. Драган Цанков със своята многостранна дейност на книжовник, борец за църковна независимост, издател, политик и общественик, е записал името си сред строителите на съвременна България, макар че най-честото определение при всяко негово представяне е „противоречив“.
Поборник и възрождeнец
Драган Киряков Цанков (28 октомври 1828 – 24 март 1911) е роден в Свищов. Рожденото му име е Димитър, но едва 15-годишен той го заменя с Драган, за да се разграничи от гърчеещите се българи.
Учи във взаимното училище в родния си град при Христаки Павлович и Емануил Васкидович. Продължава образованието си в град Елена, където будният му ум и заложби са оценени и по препоръка на даскал Иван Момчилов 17-годишният младеж е изпратен да учи в духовната семинария в Одеса. След година се прехвърля в Киев, а след още една заминава за Румъния и в продължение на 2 години учителства в Галац. Там Драган Цанков се запознава с богатия български търговец, банкер и благотворител Евлоги Георгиев. Двамата изповядват идеята за просветителско движение, което условно наричат „мирна революция“.
През 1851 година Драган Цанков отива при брат си във Виена, където посещава лекции в университета, отново без да завърши пълния курс на обучение. В австрийската столица е приет с доверие от българската колония, запознава се и с много сръбски и полски емигранти – първите – избягали от турските власти, а вторите – от руските репресии и гоненията на Руската православна църква след приемането на римокатолическата вяра. Католическият религиозен екстремизъм на полските емигранти силно подхранва антигръцките настроения на Драган Цанков. Вероятно още тогава у него се заражда идеята, че пътят за независима Българска църква може да минава през Рим и Ватикана.
Във Виена Драган Цанков се отдава и на филологически изследвания и издава българска граматика на немски език. Убеден във важността на просвещението за съхраняване духа на народа, той иска да открие собствена печатница за български книги. С помощта на брат си събира нужната сума, закупува букви и печатарска машина и в края на 1852 година ги натоварва на парахода за Свищов. В онези години да се открие печатница далеч не е лесна задача. Нужно е позволение от местния паша, но на молбата си Драган Цанков получава отказ и заминава за Цариград. Оборудването инсталира в мазето на католическия манастир „Сан Бенедето“. Едва в края на 1857-а се сдобива с необходимото разрешение от падишаха и в специално известие по този повод пише: „Българският народ не е имал досега книгопечатница, която да му посрещне най-законните и най-главните нужди. С това ние се изключвахме от другите народи, които се намират у турското царство.“
В печатницата се издават книги и учебни помагала (речници, граматики) на български език. Цанков е и редактор, и словослагател, и печатар. Това била една от целите, които си поставя и създадената от него „Община на българската книжнина“. Дружеството издало „Български книжици“ през 1858 и две издания на алманаха „Месецослов“ през 1857 и 1859 година.
На 28 март 1859 година излиза първият брой на вестник „България“. Упоритостта на 30-годишния Цанков се увенчава с успех и той има трибуна за защита на исканията за политическа и духовна свобода. Цели четири години вестникът громи Гръцката патриаршия и нейния стремеж за духовно асимилиране на народа ни. Драган Цанков активно пропагандира идеята за уния с Римокатолическата църква, като самият той тайно приема католическата вяра. Цанков търси високата политическа игра, за да намери защитници на църковната кауза. Да вкараш една вековна институция като папството в борбата между българските намерения и Вселенската патриаршия изисква голяма смелост и самочувствие. Намира съмишленици, сред които д-р Георги Миркович, Йосиф Соколски и архимандрит Макарий. На 30 декември 1860 година Драган Цанков, заедно със стотина българи, връчва на папския нунций в Цариград монсеньор Брунони молба до папата да признае самостоятелността на Българската църква и нейното присъединяване към Римокатолическата. От Рим следва бърз утвърдителен отговор. Папа Пий IX въздига в архиепископски сан Йосиф Соколски. Изненадващият ход се възприема противоречиво дори и сред българите. С отвеждането на архиепископ Йосиф Соколски в Русия сагата с унията приключва, а Драган Цанков с лекота се отказва от приетото католическо вероизповедание. Според някои оценки това е хитър политически ход, с който да се притисне както Цариградската патриаршия, така и нейните руски покровители, и да се даде тласък за по-бързо разрешаване на българския църковен въпрос. Завръща се в България през 1863 година като в следващите години заема различни длъжности в турската администрация.
Един от първите български дипломати
След кървавия погром на Априлското въстание, Българската екзархия организира мисия за запознаване на европейската общност със събитията в България. Изборът пада на Драган Цанков и Марко Балабанов, двама от известните дейци на църковното движение, познати и в Европа. През август 1876 двамата обикалят Париж, Лондон, Берлин, Виена, Рим и Петербург, където не само информират за турските жестокости при потушаване на въстанието, но и лобират за застъпничество за българския народ. Те са приети в дипломатическите кръгове като национални представители на една все още несъществуваща държава, което само по себе си е необичайно, и успяват да поставят българския въпрос на европейската политическа сцена. Особено интересни са срещите с Уилям Гладстон, Бисмарк и руския император Александър II, като последният дори се ангажира с поредна военна намеса. Войната с Турция е неизбежна и предстояща. Много историци определят тази мисия като звездния миг в политическа изява на Драган Цанков.
По време на Руско-турската война Цанков се включва в българското опълчение в Румъния, а след сключването на мирния договор е назначен за вицегубернатор на Свищов, а после и на Велико Търново. Владеенето на турски и руски език, както и опита в турската администрация го правят ценен помощник на руското командване.
Политик на момента
След Освобождението на България през 1878 година Драган Цанков продължава да е фигура в обществено-политическия живот.
„Отдал се само на политическа дейност след Освобождението на родината, ту възвеличаван като герой, ту преследван като зломишленик и пакостник, но винаги чувстван сред най-първите от първенците на своя народ, равен на малцината наши великани от възродителната епоха“, пише за него преди повече от век Стилиян Чилингиров.
В Учредителното събрание се присъединява към новосъздадената Либерална партия и става един от нейните водачи, заедно с Петко Каравелов и Петко Славейков. Той е сред най-активните депутати, умее да увлича другите и заради жизнения си и обществен опит към него се обръщат с почтителното „дядо Цанков“. Член е на комисията за изработване на основния закон на новото княжество – Търновската конституция. За неговото поведение в Народното събрание Симеон Радев пише: „Шеговит и язвителен, често груб, но с една сърдечност, която обезоръжава, яростен ей сега и подир секунда смеещ се, разпасан в езика, циник без никакво стеснение, но ловък, наблюдателен и хитър.“
След сформиране на първия изцяло консервативен кабинет с министър председател Тодор Бурмов, лидерът на либералите Драган Цанков е назначен за първи дипломатически представител на Княжество България в Цариград.
Либералите печелят следващите, втори по ред избори в княжеството и през март 1880-а Драган Цанков е избран за министър-председател на България – трети по ред и първи, оглавил кабинет, опрян на парламентарното мнозинство. Изпълнява и функциите на министър на външните работи. Управлението, продължило 8 месеца, е продуктивно в стопанската дейност и вътрешната политика. Приети са закони за административното деление на страната на окръзи, околии и общини. Утвърждава се българската парична единица, одобрен е план за националната железопътна мрежа, приети са избирателен закон, закони за съдилищата и др.
В разговор с журналиста Анета Янакиева доц. д-р Валери Колев от Софийския университет отбелязва някои особености на управлението на Драган Цанков, както и приносът му за „уреждането на държавата“, запис от 1999 година:
Няколко пъти правителството, и в частност Цанков, действа в противоречие с официалната политика на княза. Кабинетът подготвя проектозакон за Народното опълчение, което да е подчинено пряко на парламента, а не на монарха, както е съгласно Конституцията. Разногласия има и по отношение железопътната мрежа. Либералното правителство поддържа идеята за свързване на столицата със Свищов за по-добра връзка с Русия, докато князът лобира за изграждане на линията Белово – София – Пирот, която да свърже България с Централна Европа (според клауза в Берлинския договор). Другият конфликт възниква при противопоставяне на интересите на Австро-Унгария в дунавското корабоплаване. На заседание на Европейската дунавска комисия българският представител Киряк Цанков (племенник на Драган Цанков) получава устно нареждане от премиера да гласува обратно на царските искания. Няколко дни по-късно Цанков е принуден да подаде оставка. За този случай, както и за събитията по време на т.нар. режим на пълномощията, когато в защита на Търновската конституция Драган Цанков се изправя срещу официалната власт и дори е обявен за луд, разказва д-р Калинка Анчова от Централен държавен архив, запис 1999 година, Златен фонд на БНР:
По това време Цанков е признатият естествен водач на либералите, конституционното и пробългарско течение. Политическата му хитрост обаче, която става все по-отчетлива с годините, отново се проявява. Той дава сигнали, че е склонен на отстъпки и компромиси и успява да се напасне в конкретните условия.
Когато с манифест на княз Александър I от 6 септември 1883 година е възстановена Търновската конституция, Драган Цанков е поканен да оглави първото по рода си коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори, което управлява от септември 1883 година – до юли 1884. Проявява диалогичност и политическа гъвкавост, която не е приета от останалите трима либерални лидери – Каравелов, Славейков и Стамболов. Това довежда до разделение в партията, което е пълно при проруския преврат за свалянето на Александър I и последвалия го контрапреврат.
„Излизайки от властта през лятото на 1884 година, с идването на кабинета на Петко Каравелов, разцеплението на голямата Либерална партия, той окончателно се ориентира към спазване на интересите на руската външна политика в България“, казва проф. Милко Палангурски. „И тук вече опираме до това, което обикновено наричаме финансиране на вътрешен политически живот от външни сили.“ Още през декември 1884 година Цанков подписва декларация пред руския посланик, че ще работи за отстраняването на княз Александър I от българския престол и ще издава вестник в полза на руската политика. Сподвижници в тази дейност са Марко Балабанов и Тодор Бурмов, за което тримата получават щедри субсидии в продължение на години.
С това се обясняват доста спорните позиции и поведение на Драган Цанков в късните му политически години, част от които и днес разделят изследователите на неговата личност. Едно от тях е реакцията му по повод Съединението от 1885 година: „Аз не исках да дам одобрението си за една политика, която беше насочена срещу Русия.“ И одобрява връчването на махзар (молба) до турския султан за намеса във вътрешната политика на България след оглавяването на властта от Стефан Стамболов.
Политическата емиграция прегръща отново революционната борба, която Драган Цанков никога не е обичал. Така той трябва да изостави идейно-политическата борба и да прегърне тероризма като средство за разчистване на политически сметки. Разработва се план за организиране на революция в княжеството с нахлуване на руски войски в България. През 1887 година в обръщение до руския император Драган Цанков казва: „Окупацията на България от Русия е необходима и неизбежна“. В последствие руският император се отказва от този план и търси други начини за влияние.
След Цариград, Цанков емигрира в Русия. Завръща се в родината през 1895 година, след приетия от правителството на д-р Константин Стоилов Закон за амнистията. Уморен от политическия живот, той решава да се оттегли от него. През 1897 година отстъпва лидерския пост на основаната от него проруска Прогресивно-либерална партия на д-р Стоян Данев. Цанков е избран за народен представител още веднъж и заема поста на председател на Народното събрание по време на управлението на неговата партия. Оттегля се от политическия живот през 1903 година.
В спомените си за написването на „Строителите на съвременна България“ Симеон Радев споделя, че най-интересната част от работата му били срещите със съвременници и участници в събитията, които отразява в книгата си. Като особено ценни определя разговорите си със „сприхавия, но с много голяма памет“ Драган Цанков, запис 1961 година:
„Когато му дойде времето“
„Когато му дойде времето“ е любимият израз на Цанков, щом му се налага според него „да прави дипломация“, а според съвременниците му – „да шикалкави“ и хитрува. В стила на Драган Цанков било да фамилиарничи, но с недомлъвки, да се шегува, като на мига без стеснение преминава в грубост и цинизъм. Този навик на двуличие усвоява от многобройните си служби при турците. „Всичко е позволено, щом няма да се узнае“ е неговата философия. Човек трябва да дава щедри обещания, като си знае, че няма да ги изпълнява, е друг негов израз. „С една реч – тая серия от малки хитринки, които Каравелов наричаше по-късно „балкапанска политика“, пише Симеон Радев. А Тончо Жечев го определя като съвършен политикан, енергичен, без скрупули, остър и солен на език, ловък, всякога с готов план – за настъпление, отбрана или отстъпление и с основание му отрежда мястото на Санчо Панса в българския политически живот – „дребен, ъгловат, с пълна торба народни мъдрости, но готов да поеме копието на падналия рицар и тромаво, често непоетично и неромантично да върви по трудния му път.“
„Аз съм готов всякога, когато му дойде времето, да сторя всичко за Отечеството“, твърди в зрелите си години политикът. Когато прекалено много усуква нещата по килифарски и му искат да се конкретизира, отвръща традиционно „Да, ама има една тайна.“ На въпроса каква е тя, допълва: „Ще я научиш, като му дойде времето.“
Драган Цанков е практичен политик на конкретната ситуация, който в преследване на избраната цел не се колебае в избора на средства. Посочван от съвременни историци като един от недобрите примери в родната ни история, той, по думите на проф. Милко Палангурски, е „един виден опортюнист, който се възползва във всеки момент, готов е да се нагласи във всяка политическа ситуация, стига това, според неговото разбиране, да е добре за България, за него лично и за неговата партия.“
А според доц. д-р Валери Колев, „Драган Цанков е типичен случай на общественик и политик, който се формира в Османската империя. Тези особености и „дефекти“, за които говорим, ясно го показват. Което не прави чест на човек министър, министър-председател и най-общо казано духовен водач на една от водещите политически партии. И все пак не трябва да забравяме, че другите около него са горе-долу такива. Така че, той е човек на времето и излиза на преден план заедно с други подобни хора.“
Въпреки своите политически метаморфози Драган Цанков е считан за един от най-влиятелните български политици от края на XIX и началото на XX век.