„Това беше най-жизнерадостният и витален човек, когото съм виждал някога. Странно съчетание между поет, актьор, революционер и какво ли още не… Може би всичко с изключение на редактор в днешния смисъл на тази дума. Към този човек аз изпитвам безкрайна признателност, защото ми е вдъхнал първата литературна надежда. Струва ми се, че и цялото наше поколение дължи твърде много на „Великата редакция“ с онзи Добри Жотев от „килера“ на ул. „Гурко“… „Великата редакция“ ни даде не само дързостта и самочувствието. Тя ни направи граждани. Тя беше нашият любим младежки клуб.“ С тези думи поетът Любомир Левчев описва своите първи срещи с редактора на вестник „Народна младеж“ Добри Жотев в октомврийски брой на вестника от 1968 година. „Той беше строг, но насърчаваше с цялото си сърце.“ През 1989 година, в предаване по Българското национално радио (БНР), посветено на 24-и май, Левчев отдава своята почит към първия си учител в поезията със стихотворението „Дълг“.
„Колко пъти съм изпотявал с най-тежки думи някои поети, а те ми прощаваха, защото са усетили, че то е от обич. Аз се мъчех по възможно най-директния начин да воювам с автора за самия него. И, изглежда, съм успявал…“, обобщава работата си с младите поети от т.нар. „априлска вълна“ (Константин Павлов, Любомир Левчев, Михаил Берберов, Владимир Башев, Андрей Германов, Евтим Евтимов и десетки други) Добри Жотев в едноименната книга на Весела Янева, издание на Българската академия на науките, от поредицата „Литературни анкети“, публикувана през 1980 година.
Добран Александров Димитров (Добри Жотев) се ражда преди 100 години в пернишкото село Радуй, за което той казва, че е „…едно съвсем малко село, в което хората живееха съвършено затворено, съхранени в един свой свят.“ Учи в съседното село, в Перник и София, където попада в редовете на гимназиалната организация на РМС (Работническия младежки съюз). Първите си стихове с любовна лирика започва да пише още в прогимназията. Писателският му талант обаче се простира в редица други жанрове: лирика, проза и драма, детско-юношеска литература и сатира. За неговото творчество говори литературният критик к.н.ф.н. Кирил Топалов, в запис за Националното радио от 1978 година.
През пролетта на 1942 година, вече пълнолетен, Жотев е арестуван и осъден, заедно със свои другари на 15 години строг тъмничен затвор по Закона за защита на държавата. В Софийския централен затвор той се запознава и с Никола Вапцаров, преди да бъде прехвърлен в Скопския затвор. През август 1944 година е осъществено единственото бягство от този затвор, а участниците в него – над 500 затворници, сред които е и Добри Жотев, сформират българския батальон „Васил Коларов“ под общото командване на югославските партизани. В „Преживените разкази“ Жотев описва в отделни епизоди годините в затвора и последващата партизанска борба. Един от разказите в сборника – „Белег за човещина“ става основа за едноименния филм на Вълчан Вълчанов. В интервю за БНР режисьорът описва въздействието на прозата на Добри Жотев.
След 9 септември 1944 година Добри Жотев участва в бригадирското движение, но своето призвание като редактор и литературен консултант намира няколко години по-късно, когато започва да работи във вестник „Народна младеж“, а след това и в едноименното издателство. В тези години поетът, заедно с Блага Димитрова, Александър Геров, Богомил Райнов, Радой Ралин, участват в ръководения от писателя Алексей Сергенски Литературен кръжок на РМС към Централния комитет (ЦК) на Съюза на народната младеж (СНМ).
Първата му стихосбирка „Жажда“ е публикувана през 1951 година. Но след години на усилена работа за установяване на новия обществено-социален строй „…трябваше да се сблъскаме с неприятни неща – с кариеризъм, с подмазвачество, с лекомислие, с ограниченост, с посредственост, с много неща, които се оказаха не толкова лесно преодолими. Много хора бяха репресирани, след това реабилитирани, всичко беше тежко и много сложно. И тоя сблъсък предизвика у мен тежка депресия. Не можех да пиша…“, разказва пред Весела Янева Добри Жотев. В този ключов за поета творчески период той намира упование в работата си и в писането – „Вървях след дявола в нашата действителност и постепенно започнаха да се привиждат очертанията на поемите ми „На гости у дявола“ – те бяха действителни.“
Автентичните разкази (непубликувани, писани през 1965 година) водят юношеската читателска аудитория на Добри Жотев по „…вълчите пътеки, по които хищниците от Рила и Родопския масив преминаваха към югославските планини през моето село.“ В предговора към книгата авторът предава емоцията на онези отминали времена на разказите край огнището, които разпалват детското въображение и през 1976 година са издадени в сборника „Вълчи вървища“.
„За вълци се говореше често и понякога най-невероятни неща. В дългите зимни нощи край запалените огнища селяни разказваха със страх за някакъв войник, който през големите студове, когато си идвал в отпуск на село, бил нападнат от глутница. Смел бил тоя войник, та със своята сабя ги посякъл до един, а после продължил пътя си. Но след половин час вече близо до родното му село го пресрещнала втора глутница. Тоя път войникът загинал, защото не можал да измъкне сабята си. Цялата в кръв от доскорошната сеч, тя била замръзнала в сабленицата.“
Към своите читатели авторът се обръща и в рубриката „Откровено за изкуството“, в която Весела Янева заедно с водещата Наталия Бардская „рисуват“ портрета на Добри Жотев в запис от 1978 година.
„Най-добрата импровизация е режисираната“, но когато „случайните читатели, които говорят пред микрофона на Весела Янева, с академично подбрана, критическа терминология, дори и за непредубедения радиослушател е ясно, че пропагандната режисура има своя конкретен индоктриниращ замисъл. И той е поднесен на хората пред радиоапаратите през 1978 година, описвайки влиянието на произведенията на Добри Жотев така:
И сякаш, за да потвърди своето търсещо начало Добри Жотев обобщава вдъхновението си в тези мисли, с които оставя послание към всеки следващ читател:
„Всяка литература се създава само за настоящето. Какъвто и откъс от миналото да проектира, каквито и мечти за бъдещето да жадува, тя обобщава опита на настоящето, морално-етичните критерии на съвременността. Настоящето носи в себе си миналото и бъдещето… Не можем да изградим ново общество, ако нямаме реална представа за отрицателните сили в него. Историята ни е дала достатъчно примери за това как обществата загиват, когато изгубят тая своя способност.“