„И така, кому и как е известно името „Димитър Маринов”? То бива познато най-вече в средите на българските етнолози, които виждат в негово лице предтеча на новата българска наука. Заради неимоверното му и уникално събираческо дело на фолклорни материали от всички етнически краища на България и от всички области на народната ни култура, включително материалната сфера, Димитър Маринов става всепризнат първоосновател на емпиричната ни и описателна наука, която на прага между романтическото мечтателство от Възраждането и реалното строителство след Освобождението се превръща във фундамент на по-сетнешната ни обяснителна и съзряващо теоретична наука.“ Думите на изкуствоведа Юлия Йорданова описват прочутия етнограф в статията „Житие на етнографа (Принос към опознаването на Д.Маринов)“.
Етнографията „за първи път”
„Когато говорим за Димитър Маринов, всъщност непрекъснато трябва да казваме – за първи път, за първи път, за първи път…”, започва разказа си за него гл. ас. д-р Иглика Мишкова в предаване от цикъла „Пазители на старината“ на програма „Христо Ботев“ на Българското национално радио. Записът е от октомври 2017 година.
И ако в края на ХIХ век много от експонатите, събирани от Димитър Маринов в Етнографския музей, да са масово разпространени, то днес в началото на XXI век много от ежедневно използваните тогава в бита предмети – нощви, връшник, паламарка, сърп и т.н., остават напълно непознати на съвременните хора.
„Целта на настоящото съчинение е да покажем на народа си най-старите черти на бита му, народопоколенията, езика, управлението, славното му минало. Нашият най-голям и верен източник е българският жив и говорим език”, пише още през 1859 година в Одеса Георги Стойков Раковски в предговора на първия подобен етнографски сборник „Показалец”. Книгата е и един от източниците, от които Димитър Маринов се ръководи, и с които работи при подготовката на своите книги.
В своя първи сборник „Жива старина” от 1891 година Димитър Маринов събира вярванията или суеверията на народа от Северозападна България. В предговора му той се обръща към своите съвременници с думи, които напълно описват философията на неговите етнографски търсения и насоките, които те ще дадат на следващите изследователи:
„Не знам какво ще кажат другите, но мен ми се чини, че ний ще имаме същински етнографически сведения, ценни за науката и етнографията само тогава, когато знаем при какви обреди, обичаи, случаи и обстоятелства нашият народ пее тия песни, приказва тия приказки и употреблява тия пословици. Когато видим как се храни нашият селянин, в какво се облича, в какво вярва, как се ражда, жени, весели, цери (лекува) и умира. Когато видим и знаем нашата селянка вътре в колибата като къщовница, съпруга, майка и работница, и вън от нея. Когато видим нашия селянин в задругата и семейството като къщовник, съпруг и баща, а в полето като работник, с една дума, когато изучим всестранно живота и бита на нашия селянин.”
Поредицата разкрива цялото богатство и многообразие на народната култура главно на селското население от края на XIX и началото на XX век, което утвърждава Димитър Маринов като най-видния наш етнограф събирач от първите десетилетия след Освобождението.
Един от основателите на Софийския университет и от първите академични авторитети на българската етнография проф. д-р Иван Шишманов в писмо до Димитър Маринов признава, че това е „един добър, заслужил етнограф, трудовете на когото ще се ценят и тогава, когато моите собствени научни изследвания ще гният по прашните лавици на библиотеките (ако въобще им се направи тая чест).”
„Действително, неговият седемтомен етнографски опус „Жива старина”, замислен като етнографска и фолклорна поредица, като че ли догонва „честолюбивия план на Г.С.Раковски да изчерпи сам цялото богатство от устни традиции и народна култура в България по примера на излязлото в Букурещ през 1865 година списание „Българска старина”“, допълва Юлия Йорданова.
Критикуван не веднъж заради тази „неука” привързаност към романтично-митологичната школа на Раковски, още приживе на Димитър Маринов е забранено да се произнася теоретически и да тълкува материала, който складира в аналите на голямата наука. Сред най-безкомпромисните му критици са етнографът Димитър Матов и фолклористът Михаил Арнаудов.
„В по-нататъшните си книги вярвам г-н Маринов ще отстрани недостатъците в изложението си, именно своите обобщения и разсъждения по повод на излаганото, произволните съкратявания и пр.”, пише Димитър Матов. Към критичния анализ се прибавят и думите на Михаил Арнаудов: „нашият инак заслужил етнограф има тая непростителна слабост да примесва към своите фолклорни записи произведени лични тълкувания, които, разбира се, могат да заблудят само невежите.”
„Жива старина“ е издавана в продължение на над 20 години, в периода 1891-1914 година, в Русе и София без определена периодичност. Първите шест книги съдържат обичаите и културата на селяните от Северозападна България, а седмата обобщава териториалния обхват на цялата страна, като включва около 400 селища.
„Мъчно, но благородно и похвално е делото на г-на Д.Маринова, и ний сме напълно уверени, че той със същия успех ще продължи и ще довърши работата си до край. Ще забележим, че книгата е издадена доста разкошно, с чист печат на хубава, скъпа книга. От се сърдце препоръчваме труда на г-на Д.Маринова на нашия интелигентен свет“, е оценката (със запазен оригинален правопис), която получава втората книга „Жива старина“ от критика И.Прегледов през октомври 1891 година.
През 1914 година Секретариатът на Българската академия на науките отказва да финансира фолклорно-проучвателните експедиции на Димитър Маринов, което не само не го отказва, но и го кара да работи още по-усърдно, като заключава: „И след тая тежка обида аз все пак стоя непоколебим във вярата си, че тия материали могат да имат правописни грешки, но те са и ще останат уникум в цялата славянска фолклорна книжнина, защото такова цяло систематично фолклорно издание няма.”
По криволиците на жизнения път
Своя изпъстрен с криволици и кръстопътища живот Димитър Маринов започва на 14 октомври 1846 година в село Армалуй (днес град Вълчедръм), където след смъртта на майка му (непосредствено след неговото раждане) той е „даден като хранениче“ в дома на бездетния ломски търговец Марин Банов. В Ломската гимназия учи при известния възрожденец Кръстьо Пишурка.
След завършване на училището той решава да се посвети на монашеството в „Света гора“. Смъртта на приемната му майка, следването му в Белградската гимназия и смъртта на баща му (няколко години по-късно) отново го насочват към богослужението. Пътят му към Хилендарския манастир обаче завършва в Рилската света обител, където в продължение на десет месеца Димитър Маринов е послушник на протоигумена на манастира Неофит Рилски. В своята автобиография Димитър Маринов пише: „Тръгнал съм и отивам в Света гора, дето ще се посветя Богу, и да стана светец, какъвто е станал Свети Иван Кукузел или Свети Алекси, человек Божи. В предишни времена всеки селянин или гражданин е считал за свой дълг семеен да поклони на монастир своя първороден син или първородена дъщеря, затова по-старите калугери беха всички от много добри семейства. В мое време такова явление се срещаше много редко, та оттам и всичките послушници ученици беха сирачета.”
След този кратък период той се завръща в Лом, където става главен учител в местното училище, а през 1867 година създава Ломския таен революционен комитет. След като дейността на комитета е разкрита, Димитър Маринов успява да се спаси в Цариград, където постъпва във Военно-медицинското училище. Здравословни проблеми и революционната среда, в която попада младият учител, превръщат следващите десет години от живота му в непрекъснато търсене и духовна борба за освобождение на Отечеството. След избухването на Априлското въстание и гибелта на Ботевата чета Димитър Маринов помага на двама от войводите Иваница Данчев и Кирил Ботев да получат фалшиви паспорти, за да преминат във Влашко (Румъния). След като са арестувани и разпитани, следват разпити във Видин, Русе и Лом и на Маринов, който е осъден на три години затвор.
След Освобождението Димитър Маринов е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд, а през 1879 година и за депутат в Учредителното събрание. До 1883 година упражнява професията на съдия последователно в Силистра и Русе.
За да продължи етнографските си и фолклорни изследвания той напуска полето на юриспруденцията и отново започва да преподава в Ломската гимназия. През 1888 година, вече като директор на Русенската гимназия, получава подкрепата на министъра на Народното просвещение Георги Живков, за да завърши и систематизира теренните си проучвания.
„Събирането на тоя етнографичен материал бях почнал още преди Освобождението в битността си на учител в Лом. Последвалите смутни времена ме принудиха да спра почнатата работа, но след Освобождението поднових изследването. В 1884 година бях се обърнал към Министерството на просвещението за съдействие и помощ, но оттам получих отрицателен отговор. Така етнографските изследвания стояха до 1888 година, когато се срещнах с г-н министъра на Народното просвещение Георги Живков и той ми обяви, че от негова страна ще направи всичко възможно, за да мога да доизкарам почнатите изследвания”, описва с благодарност тези събития Димитър Маринов.
Заради „проявената досега обществена и църковно-полезна дейност като дългогодишен чиновник на Екзархията“ през 1921 година, през месец ноември аз приех свещенически сан и бех изпратен в Кремиковския монастир като свещенодействующ (уредник) и изповедник, а след това в Лом като изповедник и най-после като свещенодействующ и изповедник в Куриловския монастир на девиците в Белия кръст”, е неговото описание на последните години от живота му като мирски свещеник.
„Над всичко това обаче става видно отношението на Димитър Маринов към българската “жива старина”, идващо сякаш от човек, който вярва в смисъла на науката по подобие на вярата си в Бога. Днес можем да поставим този интересен автор в различни парадигми от националната ни научна и литературна традиция и да го разглеждаме ту в контекста на зараждащата се българска етнография, ту в плана на многопосочната ни културна и политическа историография, та чак по линия на новата художествена литература у нас“, заключава изкуствоведът Юлия Йорданова в „Житие на етнографа (Принос към опознаването на Д.Маринов)“.