„Може би във военните хроники от Първата световна война, някъде между строгите описания на боевете, да е отбелязан един любопитен и малко романтичен случай, че в българските окопи, някъде на Южния фронт, се е появил малък, бял квадрат. Върху разрушената и опустошена от снаряди и фугаси земя тази белота е нещо необяснимо. Рогатките от наблюдателните пунктове насочват бляскавите си очи към това място и веднага се донася на френски или английски, че квадратът е обикновено платно, поставено върху триножник. После по всички правила на войната тази необикновена подробност стига до блиндажите на висшия командуващ с допълнение, че пред платното е забелязан и войник. Но в ръцете си той не държи оръжие, а… палитра. Наистина странно! Явление, което в жестокия двубой напомня за красотата на художническите ателиета от мирните времена”, пресъздава картината на спомените си художникът Ангел Ангелов.
А войникът с палитрата се казва Димитър Гюдженов. Ако учудените противникови наблюдатели не са знаели нищо за него, то в българските културни среди той вече е бил известен въпреки младостта си.

Димитър Атанасов Гюдженов (26 януари 1891 – 25 август 1979) е роден в Стара Загора. Син е на художника-иконописец Атанас Гюдженов, чиито произведения носят характера както на творческите процеси от края на Възраждането, така и тези на следосвобожденското ни изкуство. След завършване на средното си образование юношата не се двоуми относно бъдещото си поприще. Липсват обаче средства и Димитър Гюдженов е принуден да учителства две години с единствената цел – да обезпечи бъдещата си издръжка.
Заедно със своя съгражданин и бъдещ художник Никола Кожухаров младият човек обикаля дълго край ателието на вече прочутия Ярослав Вешин в София. Запознанството им е неочаквано плодотворно за Димитър. Вярното око на Вешин преценява точно възможностите на бъдещия художник. Гюдженов не само полага успешно приемните изпити, но през 1910 година е записан направо в трети семестър в Художествено-индустриалното училище (дн. Национална художествена академия) в София, където учи живопис при проф. Цено Тодоров. Активното навлизане на Гюдженов в творческия живот започва още по време на следването му. През 1911 година е един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници, където показва своите начални произведения. Воден от желанието си да види картините на големите майстори и да разшири своята професионална подготовка, през 1913-та той заминава за Париж, където учи два семестъра в Националното училище за изящни изкуства при проф. Фернан Кормон. Завръща се в България, за да завърши с отличие художественото си образование при проф. Иван Мърквичка през 1915 година.
„Може би в себе си нося нещо от духа на възрожденските майстори”, говори за интереса си към историческата тематика художникът, за контактите и събитията от миналото, вдъхновяващи творчеството му, запис „Златен фонд” на БНР, 1978 година: 

В историческия жанр Димитър Гюдженов навлиза в началото на 20-те години на миналия век вече като утвърден художник. По повеля на историческите превратности той трябва да търси посоката на своето творческо развитие по калните и изтощителни пътища на войните – Балканската и Първата световна. Заедно със спомените от миналото в Париж до него вървят и мъжете от нивите, облекли сега шинели. И вместо овчарски геги от мирните дни носят пушки, вместо рала ръцете им изтикват затъналите колелета на оръдията. Една съвсем различна реалност, при която независимо от причините и подбудите тези хора са поели непосилното изпитание за дълг към себе си, към своята земя и историята. На бойното поле създава и първите си батални картини: „Обоз на път” (1916), „Дъжда на фронта” (1916), „През Морава” (1917) и др.
След завършването на картината „Хан Кубрат и синовете му” през 1926 година художникът окончателно се ориентира към историческия жанр. В този период създава „Български хан прави жертвоприношение”, „Асен и Петър провъзгласяват независимостта на България”, „Изгарянето на българския богомил Василий”, „Крум взема главата на Никифор” и др. Сериозните му търсения в документи, описания, археологически сборници придават на картините му онази достоверност, която събужда интереса на зрителя. Произведенията му бързо влизат в учебници и научни пособия, календари, списания, вестници и други. Най-известните му платна от този период са: „Цар Симеон”, което дълго време се намира в Гербовата зала на президентството, „Строителството на Омуртаг”, „Княз Борис приема учениците на Кирил и Методий”, „Цар Симеон пред Цариград”, „Хан Крум и победените авари”, „Хан Аспарух преминава Дунава” и десетки други. Образът на създателя на Златния век на българската история не достига до нас нито изписан върху икона, нито сътворен от мрамор или изсечен върху монета. Димитър Гюдженов основно проучва делото на владетеля, епохата, характера според описанията на историческите свидетелства, консултира се и с проф. Васил Златарски и многото познания съчетани с възхищението от личността му се увенчават с бележит резултат – платното „Цар Симеон”.

Между 1920-та и 1933 година Гюдженов е преподавател и професор в Художествената академия. Сред учениците му са известни художници като Стоян Венев, Петко Задгорски, Страхил Титиринов и др. Излага творбите си в изложбите на дружеството „Съвременно изкуство”, а от 1928 година е член на Дружеството на художниците в България, на което известно време е и председател (1931 – 1941).

След 9 септември 1944 година художникът обогатява творчеството си с нови исторически и социални теми. Тогава създава известната картина „Ботевата чета слиза на българския бряг” (1949), както и „Първият брой на „Работнически вестник”” (1952), „Боят при Драва-Соболч” (1953), „Посрещането на генерал Гурко в София” (1953), „Хвърковатата чета на Бенковски”, „Боят при Шипка” и др.
За да въздействат подобни творби, освен дарбата и културата на твореца трябва да има и много любов към истината в историята. Това чувство трудно може да бъде обяснено, защото е компонент от задължителната за всеки художник взискателност пред изкуството и едновременно преклонение пред паметта на хората от едно достойно минало.

Освен на историческия жанр Димитър Гюдженов се отдава и на бащиния си занаят – църковната стенопис и иконопис. Четиридесет години работи със сподвижника си Никола Кожухаров. Тяхно дело са стенописите в софийската църква „Св. Седмочисленици”, изписването на старозагорската църква „Св. Димитър”, а през 1961 година изографисват и варненския православен храм „Св. Николай”. Гюдженов рисува стенописи на църкви в Бургас, Пловдив, Чирпан. В продължение на три години е Патриаршески главен художник при Светия синод, където създава художествената украса на Синодалния параклис и изрисува главния вход със стълбището.
С размаха на творческото си дарование се изявява и като майстор на битовите картини, които по своята експресивност напомнят някои от композициите на Владимир Димитров-Майстора. Такива са „Коситба”, „Жътва”, „Оран”, „Овчарски идилии”  и други. Художникът познава народния бит и селския труд, хубостта на българската природа, а много от хората, които среща в житейския си път, превръща в персонажи на платната си. В самия край на живота си с импресионистичен похват и ярък колорит рисува цъфнали цветя и дървета, може би сбъднатата мечта за душевен покой и хармония.

Името на Димитър Гюдженов се свързва и със сценографията на някои театрални програми от 30-те години, както и на операта „Цар Калоян” от Панчо Владигеров. За работата си като сценограф в Софийската опера художникът разказва в запис от 1978 година:

Живописецът създава една част от картините си в творческата работилница, в която преподава, най-често през лятната ваканция, на студентите си. Работи и в ателието на Министерството на войната, където дълги години е военен художник – онази пристройка зад сградата на Военния клуб, в която е творил и Ярослав Вешин. В последните години от живота си Гюдженов рисува в своя апартамент, в хола.
Въпреки, че няма собствено ателие той оставя повече от 50 исторически и батални многофигурни композиции, около 2000 етюда с маслени бои и акварел, множество малки картини, символични изображения, декорации с маслени бои и темпера и няколко папки със стотици рисунки създадени през живота му, озарен с пламъка на родолюбието.
За своя принос към развитието на българското изобразително изкуство творецът е удостоен със званията „Лауреат на Димитровска награда” (1951) и „Заслужил художник” (1952), както и с отличията сребърен Народен орден на труда (1966) и два пъти орден Кирил и Методий – I степен (1963, 1972).
В него – изкуството – Димитър Гюдженов остава като майстор на големите исторически и батални платна, като художник летописец на подемите и изпитанията в историческия път на народа ни. Но преди да ни научи на естетика като творец, ни предаде урок по родолюбие като българин.