„Още от дете цялото ми внимание беше насочено към музиката. Не ме интересуваха уроците в гимназията, наместо учебници аз си купувах ноти. И още от малка, на четири годишна възраст и половина, започнах да свиря на мандолина. На пет години и половина излязох на сцената в Шумен. Оттогава се насочих някак си към пеенето. По всички оперети в родния ми град все мене избираха за централните роли. В София тогава артистите се брояха на пръсти. Маестро Атанасов и Кръстьо Сарафов чули, че има някакъв хубав глас в Шумен, и дойдоха от София и ме приканиха да отида да уча в столицата“ – разказва оперната певица в интервю за Националното радио от 1974 година, направено в дома ѝ. Още за вълнението да отъпкваш пътя на новороденото оперно изкуство у нас говори Диана Герганова:

Името на Диана Герганова (р. 14 септември 1900) е свързано с първите десетилетия от изграждането на българския оперен театър. През 1917-а дебютира с партиите на Горана (сопран) и Баба Цона (алт) в „Гергана“ на Георги Атанасов – творба, приета с голям успех и наложила се като част от постоянния оперен репертоар. По това време Оперната дружба (основана в началото на ХХ в., а през 1922 г. прераснала в Държавна опера) е двигател на културната модернизация на българското общество: създава професионален оркестър и хор, развива режисура и сценография; съчетава национални заглавия с постижения от световната класика; превръща българската опера в устойчива институция, която не само привлича, но и формира стила на българския елит. В тази творческа среда – редом на сцената с Петър Райчев, Стефан Македонски, Анна Тодорова, Христина Морфова и още много други видни представители на родното оперното майсторство – израства младата Герганова. Тя усвоява стилова взискателност, точност към партитурата и умело вписване в ансамбловото музициране, върху които изгражда собственото си, ясно разпознаваемо сценично присъствие.

За нейното професионално развитие съществена роля изиграва и Държавното музикално училище (осн. 1905), което в онези години вече се радва на една последователна педагогическа школа по западноевропейски модел. Учи пиано в класа на Андрей Стоянов и пеене при Иван Вульпе. Това обкръжение от именити творци и превъплъщенията на сцената вдъхновяват и по-малката ѝ сестра – известната драматична актриса Петя Герганова – да се посвети на изкуството. През 1919-а Диана Герганова заминава на специализации във Виена и Берлин, където усвоява европейска репетиционна дисциплина, работа с корепетитор и оркестър, сценично движение и ансамблово партньорство. На 22-годишна възраст се завръща в България като оформен, зрял оперен глас и през следващите три десетилетия – до 1950 г. – е сред водещите солисти на Държавната опера. Чуйте я в „Хайдушка песен“ от Добри Христов, диригент е Асен Найденов:

Като глас Герганова стои на границата между контраалт и мецосопран — сигурен нисък регистър, широк вокален диапазон (в източници се описва до три октави) и пластична фраза. Тя съчетава плавната, напевна линия с ярка изразност, което ѝ позволява да носи драматичния център в големи партии и да „оцветява“ второстепенни роли, превръщайки ги в запомнящи се образи. Играе Циганката в „Борислав“ — първата българска историческа опера, Майката в „Янините девет братя“; Марфа в „Хованщина“, Кончаковна в „Княз Игор“, Олга и Филипевна в „Евгений Онегин“, Полина в „Дама Пика“, Ваня от „Иван Сусанин“, Княгинята от „Русалка“ и др. Тъкмо в славянския репертоар — Атанасов, Пипков, Чайковски, Мусоргски, Бородин, Глинка, Дворжак — вокалната ѝ техника и сценична природа се разгръщат най-пълноценно, но тя остава убедителна и в италианската (Верди; Пучини; Понкиели), немската (Вагнер) и френската (Масне; Гуно) класика като Улрика в „Бал с маски“, Емилия в „Отело“, Мадалена в „Риголето“, Сузуки от „Мадам Бътерфлай“, Чека в „Джоконда“, Мари в „Летящият холандец“, Манон от едноименната опера, Марта и Зибел от „Фауст“ и в много други значими за световното изкуство произведения.

В историята на българската опера от първата половина на XX век Диана Герганова стои сред онези артисти, които излизат на сцената с ясното съзнание и възпламеняващия ентусиазъм за мисия — да положат основите на професионалния оперен театър у нас. Както казва тя самата: „Когато излизахме на оперната сцена, ние свещенодействахме“ и точно това пристъпване като пред олтар прави голямото изкуство възможно.