Ерудиран учен, преводач, философ, литературен критик и естет – проф. Боян Пенев е сред най-големите фигури в историята на българската култура от първите десетилетия на ХХ век.
Роденият в Шумен през 1882 година Боян Пенев завършва гимназия в Русе, а след това и „Славянска филология“ в Софийския университет. След кратко учителстване в столицата започва и неговата научно-изследователска кариера – първо като частен хоноруван, а след това и редовен доцент, и на извънреден и редовен професор в Софийския университет, в Катедрата по българска и славянски литератури.
В Мюнхен и Берлин младият литературен историк се запознава с влиянието на немската литература върху славянските, а в Краков, Прага и Варшава изучава и влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане.
„Ще се види в каква широка амплитуда – от детски наивното, до трагично безизходното съзнание, се движи неговата душа и възможността поради това да прозре най-противоположни светове и да се докосне до най-дълбоки тайни“, пише за него критикът проф. Спиридон Казанджиев.
Дневникът на един учен
В записките си, в писмата и дневника си проф. Боян Пенев разкрива своя вътрешен свят, прави ни свидетели на богатия емоционален и философски диалог, който той води с приятелите и близките си, но най-вече със себе си. Неговият проницателен ум обема не само основното му литературно изследване, което той публикува в четирите тома на „История на новата българска литература“, но и, както сам казва, „разглежда литературното развитие във връзка с взаимодействието между отделната личност и околната среда, и уяснява не само реалните, но и духовните отношения на това взаимодействие“.
В предаването „Щрихи към портрета на Боян Пенев“ през 1987 година, излъчено в рубриката „За приятелите на литературата и изкуството“, актьорът Петър Гюров чете думите на литературния критик проф. Тончо Жечев, с които описва характерните черти и яркия талант на Боян Пенев.
В „Речник по нова българска литература“ проф. Иван Сарандев ни показва сложния аналитичен път на изследователя, в който литературната естетика се преплита с научната методология, за да бъде разкрита еволюционната структура на българската литература.
„Културно-историческият метод на Боян Пенев е едно от високите постижения на българската историография и литературознание след Освобождението. Като литературен историк той отчита, че във всяко литературно-историческо проучване има два момента, с които изследователят трябва да се съобразява – историко-генетическият, който задължава учения да си служи с категориите причинност и еволюция при проучване на явленията, процесите, личностите, и естетическият, изискващ творбата да се оценява като суверенна естетическа единица.”
Жените и богатствата на душата
„Аз никога няма да се оплаквам, че една жена се опита да ограби богатствата на душата ми. Аз съм толкова богат, толкова щедър, че мога да дам милостиня на стотина жени като нея. Нещо повече, бих могъл да ги въздигна в душата си тъй високо, че да ги направя достойни за презрението си.“ Думите на Боян Пенев с размах рисуват щрихите на неговото вдъхновение – музите, които прекосяват живота му, но и драматично променят неговия ход.
Със своята дългогодишна спътница в живота, поетесата Дора Габе, Боян Пенев се запознава в софийски ресторант, на улица „Алабинска“, където високият, строен младеж с брада се представя на младата поетеса. Вълнението и чувствата си той описва в септемврийските страници на дневника си.
Същата година излиза от печат и първата стихосбирка на Дора Габе „Теменуги“. Но самата тя посвещава и голяма част от времето си, за да помага на Боян Пенев в периода на неговото утвърждаване сред духовните капацитети на Софийския университет. Двамата заедно подготвят неговите лекции, в които успяват да синтезират исторически важното, съчетано с художествено ценното в изучаването на литературното минало. Заедно пътуват, за да може Боян Пенев да реализира своите проучвания на епохата на полския романтизъм. Приносът му в популяризирането на полската литература у нас и на българската в Полша е изключително голям. Той осъществява трайни творчески и приятелски контакти с полски интелектуалци, сред които са и поетите Ян и Мария Каспрович. Изнася и курс лекции пред полски студенти в университетите в Краков, Варшава и Лвов.
„Българската литература и култура са част от европейската, те са част от тази наша общност от идеи и ценности. Затова българската литература има нужда да бъде прочетена отново“, заявява пред БНР полският филолог-българист Войчех Галонзка. В записа от 1988 година той говори и за кореспонденцията на Маруся Каспрович с проф. Боян Пенев в края на 20-те години на ХХ век.
„Ние нищо не развалихме един другиму, макар и много да престрадахме. Не разрушихме най-хубавото, което помежду ни дълбоко съществува. И ето, никакви събития в твоя и моя живот не могат да го заглушат. Във всичко, което чувстваш като красота, и в което се прераждаш, аз се приближавам до теб понеже те чувствам и разбирам – за ужас на тия, които мислят, че животът ще ме отдалечи от теб. И сега виждам, че само така – разделени, далеч един от друг ще се докосваме с онова, което трябва да е същност на нашата обич. Целувам те скъпи, скъпи, скъпи – едничък на целия Божи свят, до края на дните ми!“ С тези думи Дора Габе описва раздялата си с Боян Пенев, която всъщност съхранява тяхната чиста любов.
И тук, в края на поредния кратък романс, в живота на духовния аристократ се появява Елисавета Багряна. Младата поетеса, която присъства на неговите лекции за Христо Ботев, разказва, че студентите са слушали задълбочено неговия спокоен глас, а в залата е „тихо като в храм“. Тя е на 31, той на 42 години и според Блага Димитрова „двамата се срещат в точно избран момент, когато се решава съдбата на Елисавета Багряна като жена и като поетеса – да бъде или да не бъде?“. Гласовете на актьорите Лидия Вълкова, Нина Стамова, Петър Гюров и Петър Пейков пресъздават части от пламенните слова в писмата между двамата, а слушателите на Българското национално радио (БНР) стават съпричастни на тази поетична любов.
След години…
В страниците на дневника си проф. Боян Пенев изписва думите, с които се обръща към „съдниците“ от следващите поколения – не с поучение, а с разбиране за ценностите, естетическите възгледи и ярко изразената творческа индивидуалност, които оформят епохата, но и се развиват и променят. През 2007 година актьорът Богдан Глишев пресъздава тези размисли в архивен запис от програмата на БНР.