„Зърнете ли и разгледате ли една Димовска карикатура, двамата с автора ѝ ставате за цял живот интимни събеседници. Сключвате помежду си клетвен договор, при който вие нищо не давате от себе си, а получавате безплатно още едни очи, за да виждате чрез тях опакото; получавате още едни уши, за да чувате онова, което ви е било недостъпно. И още един език, който става орган на съвестта ви.“ – пише Радой Ралин за своя приятел Борис Димовски. Двамата съставят сборника с епиграми и карикатури „Люти чушки“, който през 1968 година скандализира властта у нас и по-специално илюстрираната под „Сит търбух за наука глух“ свинска опашка, в която Тодор Живков вижда собствения си подпис.
Борис Димовски (20 октомври 1925 – 26 март 2007) е един от майсторите на българската карикатура с огромен принос за нейното развитие през втората половина на миналия век, художник график и илюстратор. Роден е в родопското село Яврово, където изостря сетивата си за селския човек, неговия бит и душевност. Не е случайно, че именно той пръв илюстрира „Диви разкази“ на Николай Хайтов, който родом е от същото село.
Завършва Националната художествена академия в класа на Илия Бешков. Карикатурите му излизат на страниците на хумористичното издание Стършел“ и на вестник „Труд“. Работи като художник в БНТ и рисува на живо в предаването „Всяка неделя“. Илюстрира над 200 книги за деца и възрастни, сред които „Невчесани мисли“ (1968) от полския поет Станислав Йежи Лец, „Мигове в кибритена кутийка“ (1970) от Олга Кръстева и „Весели народни приказки“ (1974) от Ангел Каралийчев.
В интервю за Националното радио от 1987 година Борис Димовски споделя своите възгледи за традициите в изкуството:
Животът и творчеството на художника са особено свързани с града на хумора Габрово. Още през 60-те години той илюстрира сборника „Габровски шеги“, преведен на няколко езика. Участва в оформянето на идейната концепция на Музея на хумора и сатирата, в който няколко стенописа са дело на неговата талантлива ръка. Автор е на барелефа с девиза на габровския фестивал „Светът е оцелял, защото се е смял“, както и на серия тъкани гоблени и мозайки с местни символи и мотиви. В колекциите на Музея се съхраняват много негови карикатури, живописни платна и пластични творби.
Неговият молив е многопластов и колоритен, такъв какъвто е и животът в съзерцаващите очи на Димовски. „Аз не бягам от никоя тема – споделя той – от жените и секса до Бога и смисъла на живота. Човек не бива да се обляга само на едно бастунче. Винаги съм заявявал, че гледам и с лявото, и с дясното око, ритам и с десния, и с левия крак. Толерантност и вяра в Бога – това са моите житейски постулати.“
В Златния фонд на БНР се съхранява запис от 2010 година, в който писателят и главен редактор на вестник „Стършел“ в първите години на 90-те Йордан Попов обрисува творческата и обществената личност на Борис Димовски, говори за първата им среща в ателието на карикатуристите в Полиграфическия комбинат и за заличените стенописи на художника:
„Борис Димовски живя достоен живот и остави такова богато наследство, което ще помага на българските историци, социолози, народопсихолози и политолози да осмислят близкото минало и да открият, че много прогнози на карикатуриста, за наше нещастие, са се сбъднали.“