„Добрият театър, изкуството правят хората по-добри, по-дълбоки, по-чувствителни. Неговата сила е днес, сега, тук. Всеки фалш, всяко притворство, неискреност и лошо кокетство са непростими. Непростима е и липсата на култура – и актьорска, и човешка, непростимо е недостойното поведение – и актьорско, и човешко.“

Думите са на Борис Арабов (19 февруари 1925 – 4 април 1984), актьор с богат творчески път и разнообразни сценични превъплъщения, с които оставя своята следа в историята на българския театър, кино и радио.

Роден е в София, а за ранните си години и пътищата, довели го до микрофона на Българското радио, разказва – увлекателно и с чувство за хумор – в запис по повод неговата 50-годишнина през 1975 година:

Така още като войник, и паралелно с работата като говорител в Радио София, Арабов кандидатства и е приет в Държавното висше театрално училище (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). Има щастието, както казва, да попадне в класа на проф. Георги Стаматов – „един безкрайно инициативен човек, с богата душевност, на когото съм особено благодарен за това, което ме е научил.“
* В запис от 1975 година разказва спомен за един от неговите „най-щастливи“ мигове в театъра, когато за пръв път се докосва до „синята птица“, магията, за която проф. Стаматов говори на студентите си:

След дипломирането си, през 1952 година е изпратен в Радио Москва да води предаванията на български език. Там специализира и актьорско майсторство в Московската художествена академия за театър (МХАТ) под ръководството на Василий Топорков. Завръща се в родината през 1956 година е назначен в Пернишкия драматичен театър. В спомени за началото на кариерата си, Борис Арабов твърди, че е благодарен за този 2-годишен период, тъй като могъл „да се наиграе, колкото и каквото му се иска“. Последната роля, която прави на пернишка сцена е Квазимодо в Парижката света богородица. С нея той впечатлява Кръстьо Мирски, тогава директор на Младежкия театър, който го кани да се присъедини към трупата в София. Това е театърът, с който остава свързан до края на живота си. Зрителите обикват и помнят дълго неговото ярко присъствие на сцената, обагрено с поетична приповдигнатост на духа.

„При него винаги имаше нещо празнично, нещо театрално в най-хубавия смисъл на думата, нещо от яркостта на вечното в актьорското творчество, което го издига над обикновеното и ежедневното.“, казва за него писателката Кева Апостолова.

Арабов превръща героите си в свои съмишленици, в правдиво хармонични личности. Помнят се ролите му на барон Бърли от „Мария Стюарт“ на Шилер, Ричард Болинброк от Ричард II на Шекспир, Княза от „Унижените и оскърбените“ по Достоевски, Доктора от „Варвари“ на Горки, Естанислао Браво от „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов, Слугата в „Амадеус“ на Питър Шафър, професор Филипов от „Вива академия“ на Топалов, Поета в „Между два изстрела“ от Н.Драгова и П. Стефанов. В запис от 1975 година той откроява именно тази роля като „запечатана в съзнанието“ му и изпълнява финалния монолог на Поета:

От Златния фонд на БНР ви предлагаме още две негови изпълнения. Капитан Браво в „Почивка в Арко Ирис” от Димитър Димов, с Наталия Бардская (Пилар), запис 1975 година:

Полковника в сцена от „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” от П. Яворов – с Николай Бинев (Сава Попович) и Банко Банков (Данаил), запис 1976 година:

Актьорското изкуство на Борис Арабов е търсено от телевизията и особено от киното, където той участва във филмите „Първи урок“, „Танго“, Иконостасът“, „Откраднатият влак“, „Вибрации“ и др. В духа на времето, през 1969 година е удостоен със званието „заслужил артист“ за своя принос към българското изкуство.

Любовта към микрофона продължава до последните му дни. Българското радио търси сътрудничеството му, защото гласът му е радиофоничен, музикално пластичен, поддаващ се на различни жанрови изисквания. Има десетки участия в Радиотеатъра, записва поезия и проза от наши и чужди автори. Говорителят Николай Джунов в запис 2003 година си спомня, че в ранните му години всички негови колеги в Радиото били под влиянието на Борис Арабов и буквално копирали неговия приповдигнат, патетичен стил, моден за времето си:

Съвременниците твърдят, че Арабов не обичал шума около името си и затова неохотно говорел за себе си. Смятал, че по-важното е какво актьорът каква от сцената, а не в гримьорната. А самият той изповядва, че: „до края, докато си жив на сцената, докато дишаш с изкуството, докато обичаш хората, които всяка вечер те чакат, трябва да се стараеш да си по-добър. За да ни обичат заслужено.“