Асен Разцветников (2 ноември 1897 – 30 юли 1951 ) е един от поетите в нашата литература със сложна жизнена и творческа съдба. Влязъл в българската лирика като един от „септемврийските поети“, неговият безспорен талант получава признание веднага. В процеса на своето личностно и творческо осъзнаване постепенно се дистанцира от пролетарските идеи. Преминава през етап на творчество, заради който често е определян като поет на раздвоението, на вечната борба между идеала и съмнението, между извисяването и падението на духа, поет на психологическите трусове. От началото на 30-те години на миналия век пише основно за малките читатели, като десетките приказки и стихотворения, с които израстват поколения деца, са безценна част от детската ни литература. *Елмазен талант – така определя дарбата на поета, приказник и преводач неговият приятел – художникът Илия Бешков.

„Мойто сърце е от болка разкъсано…“

Разцветников сътрудничи активно още в първите антифашистки издания, започнали да излизат непосредствено след кървавия септември 1923-а, но като „септемврийски поет“ израства на страниците на списание „Нов път“, издавано от Георги Бакалов. Там е един от „четворката“ млади, заедно с Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Цанев. През пролетта на 1924 година се поява неговата първа стихосбирка „Жертвени клади“, която впечатлява с елегичността на чувството и стъписването от проявената жестокост от страна на потушителите. Баладичната форма, миньорният тон доминират, но е изразена и вярата в народната сила и дух. В кратка бележка, писана по повод конфискуването на „Жертвени клади“, Георги Бакалов ще отсече: „Между немногобройните талантливи поети, които продължават делото на безсмъртния пролетарски поет Смирненски, Разцветников държи едно от първите места.“

Из „Жертвени клади“ (1924), изпълняват актьорите Славка Славова и Борис Арабов, запис Златен фонд на БНР, 1974 година:

Същата година (1924) в Софийския университет е организирано голямо литературно четене по случай 10-годишнината от смъртта на Яворов. В него участват и четиримата млади сътрудници на „Нов път“, което предизвиква гнева на издателя Бакалов. За него Яворов е буржоазен поет и с участието си те са поругали идеите на класата, изменили са на пролетариата. След яростна дискусия Никола Фурнаджиев, Георги Цанев, Ангел Каралийчев и Асен Разцветников, обвинени в ренегатство, напускат и започват да сътрудничат на „Златорог“ на Владимир Василев.

Този случай се оказва идеен поврат в съдбата на 27-годишния тогава Асен Петров Коларов (както е рожденото име на Разцветников) от великотърновското село Драганово, по това време студент по право в Софийския университет. Член на БКП от 1919 година, участник в Общата транспортна стачка (1919-1920) и признат като революционен поет, той вече е показал инакомислие. Възпява септемврийския бунт, но скоро стига до извода, че това е братоубийство, а идеите за „свобода, братство и равенство“ са фалшиви. Година преди това Разцветников отказва да влезе в редиците на БЗНС, за да шпионира за комунистическата партия.

В края на 20-те години времето на възторжената младост, на романтичните представи за бъдещето са минало за Разцветников. Социалните блянове да разрушени, а поетът се е оказал встрани от бързея на времето – самотен, обезверен и безсилен да следва бурния му ход. Идейната и психологическа драма на поета намира израз в поемата „Двойник“ (1927). Поетът-романтик, мечтателят Дон Кихот „със светлите взори и златно сърце“ постепенно е изместен от трезвия образ на скептика, на безнадеждния човек. „Не вярвам в човека, не вярвам в доброто, не вярвам в душата.“

Откъси от поемата „Двойник“ (1927) в изпълнение на Петър Петров и Меглена Караламбова, запис Златен фонд на БНР, 1987 година:

През 1934-та излиза втората стихосбирка на Разцветников „Планински вечери“, която го утвърждава като един от големите наши поети. В цикъла „Поле“ (посветен на спомена за любовта), „Планински вечери“ (на гордата и трагична самотност), „Балади за нищите“ и др. Разцветников достига до художествени обобщения, които разкриват дълбините на душевните бездни у човека.

Стихове от цикъла „Планински вечери“ (1934), изпълнява актьорът Петър Петров, запис Златен фонд на БНР, 1979 година:

През 1945 – 46 година идеолозите на социалистическата култура започват съкрушителна кампания срещу творчеството на „отстъпника“. Правят се опити да бъде забъркан в тъмни афери, съпругът на сестра му е изправен пред т.нар. Народен съд. Тежко се отразява на Разцветников и преследването на единствената жена в живота му – Райна Савова, поетеса и дългогодишна учителка по литература, с която той се запознава още в младежките си години в родното село Драганово. Като възпитаничка на Сорбоната, тя е обявена за френска шпионка. Интересно е да отбележим, че именно Райна Савова измисля литературния псевдоним на младия поет, чиято първоначална идея била да се подписва като Светлоструйников. Макар връзката им да не се реализира в брак, цял живот двамата запазват топли чувства, пишат си и взаимно се подкрепят.

Разкъсван от вътрешни противоречия и непрестанни тревоги за здравето си, поетът не издържа следенето и обвиненията срещу него. Заболява, а лекарите безуспешно го лекуват в продължение на повече от година. Умира в Москва на 30 юли 1951 година от левкемия, а урната с праха му е изпратена в България.

Класик на детската литература

Големи са заслугите на Асен Разцветников в литературата за деца, където е всепризнат майстор. Авторът на бисерните „Тръгнал кос с дълъг нос“ и „Седнала в градина под дърво Калина“ оставя класически образци, които със своята богата образност, жанрово разнообразие, колоритен и чист поетически език, мелодичност и непринуден хумор са незаменимо наследство в нашата детска литература.

Приказките на Разцветников са римувана и ритмувана проза, която е характерна за този период от детската ни литература, а изворът на своето вдъхновение намира във фолклора и народно-песенното творчество. Приживе успява да издаде 13 детски книжки, сред които „Юнак Гого“ (1931), „Деветият брат“ (1934), „Хороводец Патаран“ (1936), „Що е то“ (1943), „Комар и Мецана“ (1946), „Щурчово конче“ (1948), „Майстор Манол“ (1949), „Сговорна дружина“ (1950) … Интересът към неговото творчество за деца е все така силен и днес.

Макар да говори за своите детски творби като за „отдушник“ на душевната му тревога, в интервю от 1936 година поетът споделя: „Изкуството за деца е също така сериозна и тежка работа, както изкуството за възрастни. В общата съкровищница на литературата има книги, които не са за деца, но книги, които не са за възрастни няма. Т.е. хубавата детска книга трябва да увлича и възрастния, а не да изглежда глупаво-наивна в неговите очи…“

„Умна глава“ – приказка в изпълнение на Апостол Карамитев, запис Златен фонд на БНР, 1974 година:

Асен Разцветников е сред малкото ни писатели, които се прехранват само от литературен труд като се изключи един кратък период на учителстване. Наред със създаването на прекрасните си поетични творби, приказки и гатанки, той пише и текстове за песни. Десетки от най-популярните стари градски шлагери са негово дело, макар и анонимно – подписвал ги е с псевдонима Димитър Лозанов. Сред тях са „Аз имам две съседки“, „Недей тъгува за мойта изневяра“, „Сънувах те до мене“, „Дете на моите години“, „Тумбалалайка“… Явно поетът не е искал да се афишира с тази си дейност, но както признава пред свой земляк, за една песен получава пари, каквито не може да чака и от десет стихотворения…

Преводачът

Преводаческото наследство на Асен Разцветников е разнообразно – както стихове, така и проза, и обхваща почти всички литературни жанрове: поеми, драми, романи, разкази, приказки, анекдоти, текстове за песни…

От края на 20-те до края на 40-те години изпод перото му излизат над 100 преводни заглавия. Меджу тях са романи от Гьоте, Стефан Цвайг, Алфонс Доде, Гунар Гунарсон, Ерих Кестнер, разкази от Максим Горки, приказки от братя Грим, драми от Оскар Уайлд и много други.

Като преводач  Разцветников борави с четири езика: старогръцки, немски, френски, руски и ползва почти всички останали славянски езици. С подобни езикови познания могат да се похвалят малцина наши писатели и поети от онази епоха. Нещо повече: той специално изучава старогръцки, за да превежда Омир. Неговият превод на „Илиада“ и до днес е считан за най-добрия превод осъществен посредством т.нар. смесен (или хореизиран), а не посредством чист (или дактилизиран) хекзаметър, което е най-близо до оригинала.

Най-ценният дял от преводното творчество на Разцветников остават неговите стихотворни преводи. Освен „Илиада“ (1933) сред тях се открояват „Херман и Доротея“ от Гьоте (1929) и „Тартюф“ от Молиер (1937).

Един последен щрих

към личността на поета и човека Разцветников. След кончината на цар Борис III тогавашната Дирекция на пропагандата възлага на няколко белетристи и поети (един от които е Разцветников) да „дадат изказ на народната скръб“. Така се появява стихотворението „Безсмъртният“, което е публикувано във вестниците „Заря“ и „Дъга“ на 13 септември 1943 година. След 9 септември 44-а това също е един от поводите за нападки срещу него. Дори вестник „Свободен народ“ (август, 1946) публикува статия под заглавие „Колко тежи съвестта на един писател“, в която анонимен критик изразява съмнение дали някой, който пише „в духа на времето“ има изобщо съвест. Част от отговора на Разцветников на тези обвинения гласи:

„Ако търсех да си продавам съвестта, можех да напиша стихотворение, пълно с хвалебствия за „Царя Обединител“. Можех и да се измъкна от неудобното положение, като се разболея, например. Аз обаче избрах третата, най-неизгодна възможност: написах онова, което не искаха. Защото съвестта ми, която „не съществува“, ми казваше, че най-важното в оня миг, когато нашият народ тръпнеше пред угрозата, че синовете му ще бъдат изпратени на Източния фронт, беше да се издигне глас за мир.

Дължа да заявя, че аз живея от литературен труд и нито съм искал, нито съм заемал каквито и да било служби и постове. Не съм получавал облаги от никоя власт. И по-добре щеше да направи почитаемият автор на статийката, ако се беше заинтересувал не от празния въпрос колко струва моята съвест – а какво струва тя на мене.

Бих желал да употребя скромните си сили не в недостойни полемики, а в написването или превеждането на нещо по-чисто и по-хубаво, тъй като непоколебимо вярвам, че най-добрата защита на един писател са неговите добри произведения.“