неделя 15 ноември 2026 21:56
неделя, 15 ноември 2026, 21:56
Уста Колю Фичето - колаж
СНИМКА: БНР
Размер на шрифта
Каменен мост над главата
В разказите и биографичните книги, романизираните биографии и изследвания, в които е разказана историята на дряновския майстор уста Колю Фичето, изпъква тази, в която той залага главата си пред Мидхад паша, за да докаже своя майсторлък при градежа на моста над река Янтра при Бяла. В своя разказ „Каменен мост над главата“ Цончо Родев пресъздава първата среща на пашата с Колю Фичето.
„На втория ден привечер му съобщиха не без известен присмех в гласа: явил се бил един българин от Търново и разправял, че бил поканен лично от валията.
„Каза ли си името?“ — бързо попита Мидхат.
„Уста Кольо, тъй го дочух, паша ефенди“ — беше смутеният отговор на забитина.
„Отдайте му почести като на най-виден гост и тозчас го доведете при мене!“
Пашата не удържа вълнението си, стана и на крака пред работната си маса дочака да въведат българина. А когато го видя, уж би трябвало да се радва, а всъщност още от първия миг изпита дълбоко разочарование — по госта нямаше и следа от рединготи и руски чаталести бради, но не се виждаше и нищо, което да вдъхва надежда, че този човек ще се справи с онова, що се бе оказало голям залък за първенеца на харковската политехника Гавронски.
Защото тъй нареченият Никола Иванович Фичев по всичко приличаше на обикновен български селянин, при това отдавна, отдавна прехвърлил златната си възраст. Точно по селски беше як и плещест и с това сякаш се изчерпваха всичките му достойнства. Впрочем не — също и с физиономията: имаше широко чело на преживял и умен човек, прав нос („гръцки“ — каза си на това място пашата), бръснато лице, украсено само от чисто бели ястъклии мустаци, малко провиснали от двете страни на устата му. Иначе не беше висок, най-много да имаше среден ръст, ала се държеше изправен и стегнат, а не превит по бабешки. Облеклото му обаче предизвика доста смесени чувства в пашата.
Уста Кольо носеше дълго до глезените рухо от хубав плат като на градски първенец, но под него беше със селски биргьотлии потури и гайтанлия елек, а калпачето му — то положително отдавна, твърде отдавна бе виждало за последен път по-добри дни. За чест на майстора трябваше да му се признае, че не му липсваше прилично държане — в одаята пристъпи гологлав, пооскубаният калпак беше в ръката му, и с достатъчно почтителен поклон, при който дългата му, бяла като киреч коса се люшна напред.“
Само за две години Колю Фичето съградил величествения мост с дължина 276 метра, ширина 9 метра, с 13 опори, с орнаментирани водорези и 14 свода с отвори по 12 метра. Неговите работници не прахосали нито грош от исканите 700 хиляди. Нито един камък, от предварително заявения за градежа на моста, не останал неизползван.
Така през есента на 1867 година, когато във въздуха се носи онзи особен, хладен дъх на Балкана, край реката при град Бяла са се събрали османски сановници в златошити мундири, чуждестранни консули с цилиндри и местни хора.
Всички очакват пристигането на валията на Дунавския вилает – Мидхат паша. Когато каретата на пашата спира, официалните лица се втурват да му засвидетелстват почитта си, а уста Колю Фичето остава на мястото си. Валията забелязва това – в русчушките сараи този българин е бил просто един дюлгерин, но тук, на брега на реката, той е стопанинът, а Мидхат паша – гостът. Майсторът сваля калпака си и отвръща на поздрава на пашата с думите: „Нали сме на брода, та покрай другите работи ще видим и що за усталък има Уста Кольо.“
Преди да стъпи на моста обаче, строителят поставя необичайно условие – първо хазната да прегледа сметките му. Когато пашата великодушно махва с ръка, готов да плати, ако е необходимо и направените допълнителни разходи, „стига мостът да е здрав“, майсторът отсича: „Моята плата е в сметката, паша ефенди, а бакшиш над сметката един Уста Кольо не приема.“ И му напомня облога, който са сключили при започването на строежа – че ако с един грош надхвърли уговорените седемстотин хиляди, няма да чака джелатите, а сам ще си метне въжето на средния свод на моста.
Корените на майсторлъка
За да разберем откъде извира тази непоколебима гордост и изумителна увереност у него, трябва да се върнем десетилетия назад, в сърцето на Балкана, в Дряновския край. Никола Иванов Фичев се ражда в самото начало на XIX век – през 1800 година, в Дряново (макар местните предания в дряновските села и колиби дълго да спорят за мястото на рождената му стряха).
Майка му Мария произхожда от стария дюлгерско-резбарски род Божкови. Едва три-четиригодишен, малкият Никола остава сирак, след като баща му Йован умира.Раждането му в Дряново съвсем не е случайност, както отбелязва пред БНР изследователката на дряновския край Бонка Тихова.
Още преди неговата поява този планински регион е люлка на прочути майстори-строители, чиято слава се носи из цяла Североизточна България и от Влахия та чак до Цариград. В дряновските села и колиби дюлгерският занаят се предава от поколение на поколение – от майстори като Генчо Белчев от Долни Върпища, градил и възстановявал Дряновския манастир и укрепленията в Силистра, до Ганю Митев от село Геня, за когото старите хора казвали, че макар и неук, е бил човек „с пълна глава“ – изградил цял квартал в Силистра.
Именно в тази среда на суров труд и неписана инженерна мъдрост израства Колю. На десетгодишна възраст той поема на първия си гурбет като чирак. Години наред обикаля земите на Добруджа и Влахия, учи се на зидарство, каменоделство и дърворезба.
През 20-те години на века се установява в Търново, където започва работа при своя роднина Станю Марангозина. Там, сред старите столичани и богатите търновски търговци, младият калфа попива не само тънкостите на занаята, но и духа на настъпващото Българско Възраждане.
Градежите на Устата
През 1834 година – едва тридесет и четири годишен, но вече утвърден като добър майстор – Никола Фичев получава първата си голяма самостоятелна задача в родния край: изграждането на църквата „Свети Никола“ в Дряново.
Много скоро градежите му ще започнат да се открояват в дряновския край. Великолепните храмове – „Св. Никола“ и „Св. Спас“ в Търново, „Св. Троица“ в Свищов, както и църквите в Преображенския и Килифаревския манастир, в едно с емблематичните обществени сгради – ханът на Хаджи Николи Манчоолу в Търново, турския конак в старата столица, както и множество мелници, чешми и частни домове.
Внимателното прочитане на българските пътеписи на Каниц обаче неочаквано ни разкри и нещо ново – пише арх. Николай Тулешков – сведенията за един непознат досега строеж на Никола Фичев. Когато ученият в 1871 година отседнал в Селвиево в хана на Иванчо Станчооглу, там той видял едно ново крило, изградено от Първомайстора.
"Чудесно украсената с ковано желязо ограда на чердака, прославила своя търновски майстор, беше най-красивата част от малката нова пристройка в европейски стил, която предприемчивият Иванчу бе прибавил към иначе чисто турски полусрутен хан – пише Каниц и добавя – Колко доволен би бил пътешественикът, ако навсякъде в илирийския триъгълник попадаше на подобен подслон..."
По-късно испанският журналист Сатурнино Хименес ще опише пред Географското дружество в Мадрид „изключително оригиналната конструкция“ на този мост, както и на Покрития мост над река Осъм в Ловеч, построен от Фичето няколко години по-късно.
"Преминахме Янтра по-голям и красив каменен мост, дело на беден майстор-зидар от Търново, чието име за щастие се пази в паметта на жителите и в книгите на чуждите пътешественици, защото иначе бъдещото поколение съвсем не би знаело нито кой е бил майсторът, който го е построил, нито от какъв род е бил. Голямата каменна плоча, закачена на широк стълб в средата на моста, която сочела датата на построяването му и името на българския майстор била взета от русите и отнесена, както се твърди, в един Петербургски музей", допълва невероятния разказ за този градеж румънското списание „Румънският Атенеум“ (Ateneul Roman).
Уста Колю Фичето си отива от този свят през 1881 година в Търново – вече в свободна България. В основите на нейното духовно и материално събуждане той е вградил целия си живот. След него не остават писмени трактати по архитектура, но сянката си майстора е вградил в камъка, който векове наред устоява на бурите. От него остават и думите, че истинското майсторство се крепи не на титли, а на честна дума, остър ум и сърце, отдадено на съграждащата красотата.
Първият паметник на майстор Кольо Фичето е издигнат в Дряново и е изработен от скулптора Борис Гондов през 1969 година. Бронзовата фигура на Кольо Фичето в цял ръст държи в ръцете си модел на църква (често моделите, които изработвал майстора били направени от пчелен восък).
По публикацията работи: Милен Димитров