Стефан Петров – късното признание или „Сто години самота”

„Какъв беше някога, какъв стана моят Шумен... Няма я топлината в еркерите, гостоприемството на стрехите, пиринчените брави на портите, канещи сякаш вместо стопаните да им отидеш на гости. Няма ги и шуменските дворчета, с бухлати чимшири, до които и винце се опитваше, и политика се бистреше, пък и доста покривки се извезваха. Ами каменните чешми и кладенци във всеки един от тях?”
Стефан Петров (22 октомври 1891 – 27 декември 1991) не просто предпочита старата архитектура. Той открито критикува начина, по който се променя родният му град. Дори на 100 години отказва да рисува новите бетонни блокове.

Роден в сърцето на възрожденския Шумен, Стефан Петров от малък показва силно влечение към рисуването. За да получи солидна основа, той заминава за Русе, където завършва средното си образование в престижната Русенска гимназия.

Разказ на художника за първите му стъпки в изкуството, запис 1985 година, Златен фонд на БНР:

Това е време на бурни исторически събития, но младежът следва призванието си и се отправя към столицата. Той принадлежи към третата следосвобожденска генерация български живописци, получили специалното си образование в Държавното художествено-индустриално училище, някогашното Рисувално училище в София (днешната Художествена академия). През 1918 година завършва, под ръководството на основоположниците на модерната българска живопис, попивайки най-доброто от академичните традиции на епохата.

След дипломирането си младият творец остава за няколко години в София, където трупа разнообразен практически опит. Стефан Петров доказва своята гъвкавост и широк спектър от умения, като работи последователно в Държавната печатница, Военно-картографическия институт, Главна дирекция на пощите и Народния театър. Тези години в различни държавни институции изострят сетивата му за детайла, прецизността в графиката и усещането за мащаб, което по-късно ще се отрази в неговите зрели творби.
Сърцето на художника обаче остава в родния му край. След 1924 година той взема съдбовно решение, завръща се в Шумен и за кратко се отдава на учителска дейност. Преподаването му позволява да предаде пламъка на изкуството на младото поколение, но нуждата от пълна творческа свобода надделява. Скоро след това той се установява на свободна практика – смела стъпка за времето си, която му позволява да се посвети изцяло на статива и платното.

Неговото кредо в изкуството е, че „то не търпи фалш”, а камо ли търговия с него. С това художникът се съобразява винаги. Той работи в жанра на пейзажа, портрета, натюрморта, фигуралната композиция, дори скулптурата и приложното изкуство (театралната декорация, проектирането на марки, български банкноти, в които присъства битов елемент и национална орнаментика). В началото на 30-те години на XX век се посвещава изцяло на пасторалната живопис.
Влюбен в своя град, той рисува неговите улички, старинни къщи и воюва ревностно да се съхрани духът на стария достолепен Шумен, образите от архитектурното му минало, люлка на културата – „Табаханите”, „Из стария Шумен”, „Интизапа”, „Арастата”, „Куширът”, „Градският часовник”, „Мутафчийската чаршия”, „Къщата на Васил Друмев”, „Томбул джамия”... „Вълнувам се от творчеството на народния гений”, делото на Стефан Петров не е просто живопис, а художествена хроника на един град и неговите хора. Именно тази част от наследството му има непреходна историческа и сантименталана стойност.

Творецът за градските си пейзажи – „история на миналото” и първите си изложби, запис 1982 година, златен фонд на БНР:

Дори когато фигурата липсва в платната, присъствието на човека винаги се чувства – „Зимна вечер”. По-силно застъпена е човешката фигура в битовите му композиции – „Пазарен ден”, „Вършитба”, и военните творби – „Балканската война”...  Забележителна е картината „Керван”, напомняща някои жанрови работи на Ярослав Вешин, както и пейзажът „В покрайнините на Шумен”. Те, както в един есенен природен „Пейзаж” са живописвани с широк замах на артистичната четка на твореца. В стотици  платна той изобразява освен забележителните исторически паметници на миналото, също и чешми, кьошкове, чардаци, очарователни кътчета, хора и сцени, които възкресява и изпълва с живот. В тях оживява безвъзвратно изгубеното време, някъде малко тъжно в своята самота и тишина, затрупано под дебелия сняг или замряло под палещото лятно слънце. Стефан Петров остава непреклонен в своите разбирания за реализма – стегната композиция, верен с природата рисунък и предпочитание към детайла.

В портрета, като втори значителен жанр в живописта му, той изминава пътя от по-етюдното и непосредствено предаване на модела („Портрет на момиче”) към по-романтичната трактовка на женския образ („Госпожица Х”) до трезвия поглед към човека – автопортрети от различно време. Особено емоционално въздействащи са сепиите на художника. Много от тях дублират като мотив и композиция маслените му градски пейзажи, но в тях четката е по-свободна, излети са под напора на по-спонтанно чувство, носят по-голяма обобщеност на формите.
Стефан Петров има принос не само като художник, но и като участник в организирания художествен живот на Северна България.
Той е сред основателите на Дружеството на севернобългарските художници и участва в художествените организации в Шумен.

Петров никога не може да забрави първото появяване на Халеевата комета, дори вярва, че ще я види втори път. Както срещата му с Елисавета Багряна, за която помни и говори до края на дните си. Още: Балканската и Първата световна война, атентата в църквата „Света Неделя”, посещението в България на Махатма Ганди и Рабиндранат Тагор, както и Втората световна война.

Тревожат го всякакви недомислия, които са съпътствали и съпътстват българския обществен живот. Творецът се вълнува от това, че в българската история има три национални катастрофи, а ситуацията на пагубна непримиримост на политиците за сметка на народните интереси се повтарят. Че българинът от края на ХХ век, претендиращ за по-висока култура и възпитание, отколкото българинът от началото на същия век, продължава да допуска в душата си ненавистта. Че много от добродетелите на дедите са забравени. Че неговият роден Шумен се е напълнил с „бетонни сандъци и наивна конфекция, с архитектура без живот, която спомага за отчуждението между хората и за озлоблението, алчността, омразата им. Че този най-красив за художника град дълги години е оставян в ръцете на „начинаещи и полуинтелигентни управници, да упражняват в него своята посредственост”. Че народът ни, „преминал през толкова много изпитания, все трябва да започва отначало”...

Ученикът помни уроците на своите преподаватели Иван Мърквичка, Антон Митов, Иван Ангелов, Стефан Иванов, Андрей Николов. Това, че те „не се хвърляха в печалбарски авантюри чрез изкуството”, че са били честни и достойни хора с изключително трудолюбие, посветено на България, без да търсят изгода.
Стефан Петров остава с неугаснал интерес към живота, с бистра памет и бодър дух. Той става член на Съюза на българските художници чак на 97-годишна възраст, а първата си самостоятелна изложба в София прави през 1986-а след 72-годишна творческа дейност, факти достойни за Книгата на Гинес.
Изкуството винаги е било неговата обетована територия. Отдавайки му се всеотдайно и политически безпристрастно, го приема като „най-висшето и най-нежно докосване до душата на човека”. При все че, зрението му става все по-неуслужливо, Петров продължава да рисува дори в съня си.

Въпреки че твори десетилетия в тишината и самотата на провинцията, далеч от блясъка и шумната слава на столичния елит, държавата и обществото проглеждат за огромния му художествен принос.
Макар в заника на неговите дни, признанието се увенчава с отличия. През 1986 година, когато вече е прехвърлил деветото си десетилетие, Стефан Петров получава най-високота награда за култура и изкуство в България, Орден „Кирил и Методий” – I степен. Събитие, което е официално потвърждение за националната значимост на неговия труд. За шуменци съгражданинът им е не просто майстор на четката, а пазител на паметта им. Обявяват го за почетен гражданин на града, жестът е гласуван приживе през 1991 година (след навършване на неговото столетие) и е потвърден посмъртно през 2001-ва.
Това късно признание идва като дълбок поклон пред един творец, който превърна тишината в своя най-верен съюзник, а самотата – в безценни произведения.

Стефан Петров е един от онези тихи колоси на българското изкуство, чийто живот премина като мост между две епохи. Роден в края на XIX век, той влиза в бурите на XX, за да остави след себе си многобройни художествени платна, съхранили някогашната архитектура и атмосфера на един български град и духа на неговите жители. Творбите му и до днес са прозорец към едно по-романтично и чисто време.