Нюрнбергският процес

Престъпленията срещу човечеството

По времето, когато Адолф Хитлер навършил петдесет и две години, вече нямало нито една историческа личност, която да може да създаде прецедент за противопоставяне на военната му мощ в света — пише британският писател Робърт Харис в биографичния роман „Да продадеш Хитлер“. — През януари 1942 година докато Хитлер консумирал обичайната си вегетарианска вечеря в Главната си квартира в Източна Прусия, неговите войници охранявали укритията за подводниците си на атлантическия бряг, мръзнели в блиндажите по подстъпите към Москва, потели се в танковете сред Либийската пустиня. За по-малко от двадесет години той се превърнал от скандален провинциален политик в имперски завоевател. Започнал да прекроява света.

— Запомни думите ми, Борман — заявил той веднъж на масата за вечеря, — смятам да стана много набожен.

— Вие винаги сте били такъв — отвърнал Борман.

Но Хитлер нямал предвид участието си като богомолец в култови обреди, той искал да превърне самия себе си в обект на обожествяване и преклонение.

— Смятам да стана религиозна фигура — подчертал Хитлер. — Скоро ще бъда върховен вожд на татарите. Арабите и мароканците споменават името ми в своите молитви. А за татарите ще стана хан…

След края на зимните студове той щял да приключи с Червената армия. А после щял да сложи нещата в ред за хиляда години. Ще построи гигантски шосета в Русия и първите от двадесетте милиона немци, „войниците-селяни“, ще започнат да строят домовете си в колонията, чиято граница ще достигне на 250 мили[1] източно от Урал. Русите, лишени от черкви и училища, ще бъдат ограмотявани само дотолкова, колкото да могат да четат пътните табели, и ще бъдат затворени в големи, гъмжащи от болести градове, следени по въздуха от Луфтвафе. Кримският полуостров ще бъде заселен само с немци. Москва ще бъде срината до основи и превърната в изкуствено езеро. Островите по Ламанша ще бъдат предадени във владение на организацията „Сила чрез радост“, защото тези острови благодарение на чудесния си климат ще представляват прекрасен лечебен курорт. Всяка нация ще играе определена роля в Хитлеровия „нов ред“. Норвежците ще доставят електроенергия за Европа. Швейцарците ще се занимават с хотелиерство.

— Не съм намислил още нищо по отношение на Швеция — пошегувал се Хитлер. — За нещастие във Финландия няма какво да се направи.

Противниците щели да бъдат затворени зад бодлива тел в дълга верига концентрационни лагери, които вече се изграждали в източните територии. При първия опит за бунтове всички концлагеристи ще бъдат „ликвидирани“. Колкото до евреите, от тях просто „ще се отървем“. Бъдещето чертаело изгледи за безкраен конфликт. Според Хитлер първият допир на мъжа с войната наподобявал първия интимен контакт на жената с мъж:

— За доброто на немския народ ние трябва да желаем избухването на война на всеки петнайсет—двайсет години.

„Октомври 1946 година — всеки германец, който има възможност да слуша радио, чува този глас — Тук е Южногерманското радио, заедно с Радио Мюнхен, Нюрнберг, Щутгарт и Франкфурт. Включени са предавателите на Берлин, Лайпциг, Дрезден, Ваймар, Магдебург и Шверин.“

Така започва последното радиопредаване от Нюрнбергската съдебна палата, където британският съдия сър Джефри Лорънс ще произнесе присъдите в процеса срещу главните военнопрестъпници във Втората световна война. В съдебната зала цари напрегнато очакване, докато той се готви да прочете присъдите, до които съдиите са стигнали след единайсетмесечния процес.

Принципите на правото и справедливостта

През август 1945 година е подписано Лондонското споразумение за създаване на Международния военен трибунал. С него се определят правилата и процедурите, по които трябва да се проведе Нюрнбергският процес. Съдия Робърт Джаксън, който изготвя обвинителния акт на процеса, заявява:

„Не можем да очакваме пародия на правосъдие, ратифициращо предварително взето решение“.

В своята публикация „Нюрнбергските принципи“ в списание „Култура“ Теодора Димова обобщава:

„Победителите показват, че са си извадили поука от злополучните Версайски мирни договори, несправедливите клаузи на които са сред основните причини, довели до следваща световна война. Стигнали са до извода, че само справедливостта може да предотврати нова война, а военнопрестъпниците трябва да бъдат наказани строго, но справедливо, при спазване на правовите принципи, без да се търси отмъщение и без да бъдат погазвани основните човешки ценности. Основната цел е политическото и морално възстановяване на Германия също на базата на общочовешки ценности, за да не се повтаря никога повече трагедията на войната.“

Войната — целта на заговора, в който са обвинени нацистките водачи е планирана умишлено и е подготвена до най-малките подробности. Те искат да „пренаредят“ Европа, тоест да завладеят чужди страни, да подчинят други народи, да ги ограбят и да постигнат световно господство. Затова нацистките водачи са обвинени в заговор.

Под клетва свидетелства бившият есесовски водач Алфред Хелмут Науйокс, който става известен с прозвището „човекът, който започна Втората световна война“:

На 10 август 1939 година Хайдрих ми заповяда да инсценирам нападение срещу радиостанцията в Глайвиц, близо до полската граница, и да бъде създадено впечатление, че нападателите са били поляци. Хайдрих каза, че за чуждестранната преса и за германската пропаганда е необходимо действително доказателство за полско нападение. За това трябваше да бъдат използвани германци в численост приблизително на една рота. Хайнрих Мюлер, началникът на Гестапо, потвърди, че разполага с около 12–13 осъдени престъпници, които трябвало да бъдат облечени в полски униформи, а телата им да бъдат оставени на мястото на събитията, за да се покаже, че са били убити по време на нападенията. За тази цел за тях беше предвидена смъртоносна инжекция. След това трябваше да им бъдат нанесени и огнестрелни рани. Инцидентът в Глайвиц, в който участвах, беше извършен вечерта преди германското нападение срещу Полша.“

Вторият пункт от обвинението: Престъпления срещу мира.

На 22 август 1939 година в Оберзалцберг, на тайно съвещание с главнокомандващите на войсковите части Хитлер заявява:

„Аз ще дам пропагандния повод за започване на войната — без значение дали той ще е правдоподобен. По-късно победителят няма да бъде питан дали е казал истината, или не.“

Нападения без обявяване на война: крещящи нарушения на действащото международно право и на съществуващите междудържавни договори и споразумения. Затова и заради агресивната война, която водят нацистките водачи са обвинени в престъпления срещу мира.

Трети пункт от обвинението: Военни престъпления.

Трибуналът на народите търси индивидуална отговорност от водачите, организаторите, подстрекателите и съучастниците за осъзнатото им участие в създаването на система на беззаконие, несправедливост и жестокост, срещу всички законни и морални принципи на цивилизования свят. Нарушаването на законите на войната, убийствата, депортациите и принудителният труд, налаган на мирното население и на военнопленниците, както и разрушаването на селища без военна нужда допълват неизчерпаемия списък на жестокостта.

Четвърти пункт от обвинението: престъпления срещу човечеството.

Убийствата и изтезанията на хора без съд и присъда, изтребленито и депортацията, както и поробване на цивилно население преди или по време на войната са в основата на този пункт от обвинителните доклади. Преследванията по политически, расови или религиозни причини, репресиите и изтреблението на враговете на нацистката диктатура завършват обвинителните списъци.

Съветският главен обвинител генерал Руденко обобщава обвиненията в откриващата си реч на Нюрнбергския процес:

„Господа съдии, за първи път в историята на човечеството правосъдието се сблъсква с престъпления от такива мащаби и с толкова тежки последици. За първи път пред съда стоят престъпници, които са завладели цяла държава и са превърнали самата тази държава в оръдие на своите чудовищни престъпления. Накрая, за първи път в лицето на обвиняемите ние съдим не само тях самите, но и създадените от тях институции и организации, както и техните човеконенавистни теории и идеи, подготвени от тях с цел осъществяване на отдавна замислените престъпления срещу света и човечеството. Дойде денят, в който народите искат справедливо възмездие и строго наказание за хитлеристките палачи. Денят, в който те настояват за строго наказание на престъпниците. Всички злодеяния, извършени от главните хитлеристки военнопрестъпници заедно или от отделни сред тях, ще бъдат разгледани от вас, господа съдии, с цялата добросъвестност и внимание, както изискват законът, Уставът на Международния военен трибунал, справедливостта и нашата съвест.“

Трибуналът осъжда не само виновните военни ръководители, а цялата система на Третия райх.

През нощта на 16 октомври присъдите са изпълнени. На бесилото увисват 11 души, а дванайстият осъден — Херман Гьоринг поглъща капсула с цианкалий и се самоубива преди изпълнението на присъдата.

Труповете на всички обесени са заснети след което са увити в чаршафи и поставени в запечатани ковчези. Придружени са от въоръжена охрана до крематориум край Мюнхен, където след проверка труповете са изгорени. След това пепелта от кремацията е събрана в кутия и откарана в неизвестна посока. През нощта на 18 октомври пепелта им била разпръсната над река Изар в Мюнхен. Този последен акт на заличаване на физическите следи от останките на осъдените не оставя никаква възможност за място на поклонение пред паметта на основните нацистки престъпници.

„Измина почти половин век, откак виденията на Адолф Хитлер бяха погребани под развалините на Берлин — пише Робърт Харис. — През 1979 година британският историк Дж. X. Плъм описва Хитлер като „проклятие“, „болестотворен паразит“, помрачил младостта му:

„Травмата на Хитлер продължи повече от петнайсет години за моето поколение, тя съсипа живота ни, лиши ни от хората, които обичахме, доведе до разруха моята страна. Затова бе трудно, почти невъзможно да се мисли спокойно за това бледо лице с мустаци и очи, пламнали като от треска, превърнато в кошмар от Чарли Чаплин. Дори сега, когато си припомня това лице и чуя ужасяващия, истеричен, дращещ в ухото глас, имам чувството, че ме връхлита нещо гибелно, страхотно бедствие и смърт. Но въпреки това, колкото и да изглежда трудно, Хитлер трябва да бъде разбран…“

В израз на опитите да се постигне съгласие в това отношение една сравнително точна статистика от 1980 година показва, че дотогава са съществували над седемдесет биографии на Адолф Хитлер. С това биографиите на Хитлер надвишават двойно тези на Уинстън Чърчил и три пъти биографиите на Рузвелт и Сталин. Само Исус Христос може да претендира за повече думи, посветени на него, от думите, посветени на Хитлер...“