Франсис Скот Фицджералд и блясъкът, който хвърля сянка

Бедните момчета не бива да мислят да се женят за богати момичета

Франсис Скот Кий Фицджералд е роден на 24 септември 1896 година в Сейнт Пол, Минесота. Кръстен е на своя далечен роднина Франсис Скот Кий, автор на текста на американския химн „Знаме, обсипано със звезди“. Израства в семейство от средната класа с ирландски произход, а литературните му амбиции се проявяват рано – още като ученик пише първия си разказ, детективската история „Загадката на ипотеката на Реймънд“. По-късно постъпва в Принстънския университет, където е сред малкото студенти католици. По време на една от коледните ваканции, 19-годишният Фицджералд среща Джиневра Кинг – красива млада жена от богато семейство. Връзката им се превръща не само в любовно преживяване, но и в първия му болезнен сблъсък със социалната граница между света, от който идва, и света, към който се стреми. Джиневра по-късно ще бъде разпознавана като прототип на героини като Изабел Борге в „Отсам рая“ и Дейзи Бюканън от „Великият Гетсби“.

Бащата на Джиневра омаловажава намеренията на младия мъж, мака и дъщеря му да е привлечена, и му казва, че бедните момчета не бива да мислят да се женят за богати момичета. Репликата звучи почти като предварително формулирана тема на бъдещите му романи. Оттук нататък любовта в света на Фицджералд рядко ще бъде само любов. Тя ще бъде свързана с пари, произход, престиж и желание за принадлежност към един по-бляскав свят. А въпросът какво е готов да пожертва човек, за да достигне богатството, славата и любимата жена, ще премине както през творчеството, така и през собствения му живот.

Кариерата му започва като отхвърлен ухажор и в очакване на смъртта

Усещането, че стои встрани от света на привилегированите, постепенно формира особена уязвимост у младия романист. Относителната бедност не е просто материално неудобство за него – тя се превръща в болезнено съзнание за социална недостатъчност. Към това се прибавя и разочарованието от собственото му представяне в Принстънския университет. Около него има млади хора собещаващо бъдеще – писатели, критици, историци и авиатори. Сред близките му приятели са Едмънд Уилсън и Джон Пийл Бишъп. Самият Фицджералд участва активно в литературния живот на университета, но редовните му отсъствия и слабите академични резултати прекъсват обучението му. Така още в младежките му години се оформя едно противоречие, което ще го преследва дълго: силното усещане за собствен талант върви редом със страха, че този талант може никога да не бъде признат.

През 1917 година, когато Съединените щати се включват в Първата световна война, Фицджералд постъпва в армията. Той не достига до фронта, но мисълта за възможната смърт го кара да гледа на писането като на състезание с времето. Ако животът му бъде прекъснат, поне трябва да остане книга. Започва трескаво да пише и само за няколко месеца създава ръкопис от около 120 хиляди думи, озаглавен „Романтичният егоист“.  Издателите обаче отхвърлят ръкописа. Провалът е тежък, но не окончателен. Фицджералд се връща към текста, преработва го и само няколко години по-късно ще се  превърне в литературна сензация. Така още в началото на кариерата му се появява един повтарящ се модел: личното поражение се превръща в основа за следващия опит за успех.

Бъдещето започва да изглежда все по-мрачно, а револверът - все по-топъл

През 1918 година пехотният полк на Фицджералд е разположен в лагер близо до Монтгомъри, Алабама. В опит да остави зад гърба си връзката с Джиневра Кинг, той започва да се среща с различни млади жени. Именно там се запознава със Зелда Сеър – най-малката дъщеря на съдия от Върховния съд на Алабама. Срещата със Зелда сякаш повтаря вече познатата история. Отново Фицджералд се влюбва в жена от заможно семейство и отново социалното му положение се превръща в препятствие. Близките ѝ не одобряват нито несигурните му доходи, нито католическия му произход, нито склонността му към прекомерно пиене. Самата Зелда също свързва брака с финансовата сигурност. Макар да е влюбена в него, тя не е готова да се омъжи, преди Фицджералд да може да ѝ осигури охолния светски живот, към който е привикнала. Така за втори път любовта се оказва зависима от парите, а богатството – условие за лично щастие.

След края на войната Фицджералд заминава за Ню Йорк с надеждата да промени положението си. Докато се опитва да пробие като писател, започва работа в рекламна агенция срещу скромно възнаграждение. Разказите, които пише в свободното си време, трудно намират издател, а работата му не носи нито удовлетворение, нито желания успех. Контрастът е особено силен. Около него започва да се оформя бляскавият и безгрижен свят на 20-те години, който по-късно самият Фицджералд ще нарече „ерата на джаза“, а той се чувства все по-далеч от него. Неуспехът в литературата, неудовлетворението от работата и поредното любовно разочарование засилват усещането му за безизходица.

Така Ню Йорк се превръща не в обещания град на успеха, а в място, където най-силно усеща разстоянието между живота, който води, и живота, към който се стреми. Именно в този период отчаянието му достига крайност – Фицджералд носи револвер със себе си и обмисля самоубийство.

Младостта им беше поразителна. Всички искаха да се срещнат с него.

Фицджералд напуска работата си в рекламната агенция и се връща в родния Сейнт Пол. Заживява почти като отшелник на последния етаж в дома на родителите си. Това е момент на крайно оттегляне, но и на последна концентрация върху една цел – да стане писател. Ограничава алкохола и шумните развлечения и се връща към отхвърления ръкопис на „Романтичния егоист“. Преработва го основно и така се ражда „Отсам рая“ – роман, в който собствената му биография вече се превръща в художествен материал. Книгата проследява живота и моралните търсения на младото американско поколение след Първата световна война, но зад сюжета ясно се разпознават годините на Фицджералд в Принстън, любовните му разочарования и желанието му да намери място в един по-привилегирован свят. Личният опит вече не е просто спомен – той се превръща в литература.

„Отсам рая“ постига почти незабавен успех. Фицджералд получава признанието, към което дотогава безуспешно се е стремил, а с него идват и парите. Сякаш всичко, което преди му е било отказано, изведнъж става достъпно. Показателно е, че скоро след литературния и финансовия успех Зелда се омъжва за него. Двамата заминават за Ню Йорк и веднага се включват в светския спектакъл на града. Хотелите, шумните празненства и ексцентричното им поведение изграждат образа на двойка, която сякаш живее без ограничения. Двамата привличат внимание не само с литературната слава на Фицджералд, но и с демонстративната си безгрижност.

Докато единият прави челни стойки във фоайето, другият се спуска по парапета на стълбището. След няколко седмици двойката е помолена да напусне, за да не смущава останалите гости. При преместването си в друг хотел двамата прекарват половин час, забавлявайки се във въртящата се врата. Писателката Дороти Паркър ги среща за първи път, когато се возят на покрива на такси и си спомня: „Младостта им беше поразителна. Всички искаха да се срещнат с него“. Само за кратко време Фицджералд преминава от самотата в дома на родителите си към центъра на светския живот. Тази внезапна промяна е ключова и за по-късното му творчество: мечтата за успех вече е постигната, но именно оттук започва въпросът дали блясъкът наистина носи щастието, което е обещавал.

Принцът и принцесата на своето поколение

Щастието на писателя отразява обществената замаяност на епохата на джаза, която препуска със собствените си сили. В неговите очи тя е време, в което американците са се разочаровали от господстващите социални норми и са обсебени от самодоволство. „Това беше ера на чудеса, ера на изкуство, ера на прекомерност и ера на сатира“ пише Фицджералд в своята антология от истории, озаглавена „Ехо от ерата на джаза“.

При целия този начин на живот, подхранван от хедонизма, нито Фицджералд, нито Зелда успяват да овладеят страстта си към алкохола. След обилно количество джин и плодови коктейли вечерните партита често завършват със скандали, а доверието помежду им неведнъж е смущавано публично от трети лица. На двойката започва да се гледа като ексцесия на епохата, а журналистът Ринг Ларднър-младши ги нарича „принцът и принцесата на своето поколение“.

Никога не живеят на едно и също място повече от няколко години

През 1921 година се ражда дъщеря им Франсис Скот Фицджералд. Скоти, както се обръщат към нея, е единственото им дете и то пътува навсякъде с тях. Семейството никога не се сдобива със собствен дом, въпреки скромното богатство, което Фицджералд печели като писател. Прекарват по-голямата част от живота си в наети къщи, апартаменти и хотели. Никога не живеят на едно и също място повече от няколко години. От Ню Йорк заминават за Кънектикът, след това Минесота, Лонг Айлънд. Следват Париж, Френската Ривиера, Рим, Лос Анджелис, Швейцария, Балтимор и Северна Каролина. Отчасти тези пътувания приличат на бягства от задушаващото понякога бохемско ежедневие в опит писателят да намери мир и тишина за своето перо. Местенето от град в град обаче е свързано и с друг факт - лечението на диагностицираната с психично заболяване Зелда.

Най-известната творба на Фицджералд се счита за провал при излизането ѝ

През 1922 година пише втория си роман „Красиви и прокълнати“. В книгата интелигентният и сензитивен Антъни Пач пропилява наследството си в пиене и заедно с жена си губят собствените си представи за красота и истина.

През 1925 година е публикуван шедьовърът на Фицджералд – „Великият Гетсби“, в който авторът напълно развенчава илюзията за американската мечта. Джей Гетсби е спечелил средства със собствени сили, а приемите му са най-посещаваните в Лонг Айлънд. Той е успял мъж, който всъщност е адски самотен и единственото, което наистина го вълнува, е вниманието на Дейзи, младежката му любов. Романът не е просто историята за една невъзможна любов, той е олицетворение на т.нар. изгубено поколение между двете световни войни, към което самият Фицджералд принадлежи.

За съжаления авторът не успява приживе да проследи невероятния успех на „Великият Гетсби“. При появата си романът не оправдава очакванията. Критиците го определят като провал спрямо първите две творби на Фицджералд, които реализират много повече продажби.  Интересът към романа нараства през Втората световна война и постепенно „Великият Гетсби“ се утвърждава като един от най-разпознаваемите сюжети в англоезичната литература на XX век.  

„Великият Гетсби“ беше майсторска работа, но „Нежна е нощта“ е изповед

С годините личната криза на Фицджералд се задълбочава. Зависимостта му от алкохола става все по-тежка, а психичното състояние на Зелда се влошава. Бракът им е пред разпад. Този разпад неизбежно прониква и в литературата му. След дълги години работа и многобройни преработки през 1934 година Фицджералд публикува „Нежна е нощта“. В него автобиографичните елементи са много по-силни, отколкото в предишните му романи. Самият писател ясно прави разграничението, че „Великият Гетсби“ беше майсторска работа, но „Нежна е нощта“ е изповед.

И наистина, романът сякаш вече не наблюдава разпадането отстрани, а го преживява отвътре. В центъра е обещаващият млад психиатър Дик Дайвър, който се жени за своята бивша пациентка – красивата и богата Никол. Постепенно отношенията им започват да се променят, а с тях се рухва и самият Дик. Тук богатството вече няма блясъка, който притежава в ранния свят на Фицджералд. То не отваря врати към щастието, а се преплита със зависимост, вина, болест и загуба на лична посока.

Затова „Нежна е нощта“ може да се чете като най-болезненото отражение на собствения му живот – роман за любовта, която не успява да спаси брака, за парите, които не могат да предотвратят разрухата, и за поражението, което човек вижда да идва, но не успява да спре.

Фицджералд умира през 1940 година, едва на 44 години, в Калифорния. По това време работи върху „Последният магнат“ – роман за Холивуд, останал недовършен и публикуван посмъртно. Краят на живота му е далеч от блясъка, с който започва литературната му слава. Писателят, превърнал 20-те години в символ на младостта, успеха и излишъка, напуска живота сравнително забравен от широката публика. Зелда умира през 1948 година при пожар в клиниката, в която е настанена. Историята на двамата така завършва почти в пълен контраст с началото си. От „принцът и принцесата“ на едно поколение остават разпаднал се брак, болест, зависимост и една литература, която превръща личния им разпад в портрет на цяло поколение.

В световната литература Франсис Скот Фицджералд остава не само като един от значимите представители на американския модернизъм, но и като един от най-проницателните хроникьори на поколението между двете световни войни. В романите му блясъкът винаги хвърля сянка. Зад богатството стои самота, зад любовта – социална дистанция, зад успеха – страх от провал, а зад мечтата – опасността тя никога да не бъде напълно постигната. Тъкмо затова Фицджералд е едновременно наблюдател и участник в света, който описва – автор прототип на своите романи.