Николай Владов и ръцете на скулптора

„Няма час, време, ден, година, в която мога да кажа, че съм започнал своята кариера на художник. И аз като всички деца съм бил увлечен в рисуването. А децата, знаете, рисуват по земята, по стените, дори ядат понякога боите и затова им дърпат ушите. И аз по този начин, всекидневно, рисувах“ – споделя Николай Владов-Шмиргела.

„Постепенно в мен се зароди чувство на съревнование с моите съученици в правенето на по-добри рисунки. В основното училище имах една съученичка, която седеше пред мен на чина и тя рисуваше сравнително по-добре от мен. Аз се амбицирах още тогава да я изпреваря. Разбира се, тя е забравила това мълчаливо съревнование, което аз ѝ бях обявил, но все пак това създаде първия мой подтик към изобразителното изкуство. Впоследствие интересите ми преминаха през различни етапи, надничал съм в чужди дворове с други направления в изкуството, но след петдесет години мога вече да кажа, че съм скулптор.“

Този спомен очертава не просто началото на един творчески път, а характерна особеност на Николай Владов-Шмиргела (4 септември 1911 – 28 юли 1999) – склонността му да мисли изкуството като продължителен процес на търсене, а не като предварително избрана професионална посока. Роден в Шумен, той следва право в Софийския университет, като паралелно учи в Художествената академия. Негов преподавател е проф. Марин Василев, един от основоположниците на модерната българска скулптура.

Още в студентските години интересите на Шмиргела не се ограничават до един вид изкуство. Името му се появява във вестника за литература, критика и изкуство „Работнически литературен фронт“, където публикува разкази под псевдонима Шмиргела. С инициалите ШМ подписва свои рисунки и скулптури. Тази ранна работа между литературата и визуалните изкуства е показателна за по-късното му развитие – освен като скулптор той се изявява като график, критик, автор на текстове за изкуство и музеен куратор.

През 1931 година участва в основаването на Дружеството „Новите художници“. Макар организацията да съществува до 1944 година, тя има съществено място в развитието на българското изкуство между двете световни войни. Шмиргела е неин секретар в продължение на девет години, а сред председателите на дружеството е Иван Фунев. Известно време двамата делят общо ателие и взаимно си влияят.

За „Новите художници“ социалната действителност не е просто сюжет, който изкуството регистрира. Тя се превръща в основание за самото художествено действие. Стремежът им е творбата да бъде свързана със заобикалящия човека свят, с обществените конфликти и с преживяванията на съвременника. Именно в този контекст може да бъде разбрана и една от характерните особености в изкуството на Шмиргела – интересът към човека не като изолирана фигура, а като участник и свидетел на исторически събития.

Особено показателна в това отношение е композицията „Самолети“, която се разполага в Градската градина в София и представлява четири фигури – две мъжки, една женска и една детска – с обърнат поглед към небето. На пръв поглед жестът е прост, но историческият контекст променя неговото значение. Произведението е създадено след унищожителната бомбардировка над баския град Герника през 1937 година по време на Испанската гражданска война – събитието, на което Пабло Пикасо посвещава прочутата си картина „Герника“. При Шмиргела обаче насилието не е показано непосредствено. Самолетите остават извън самата скулптурна група; видими са хората, които гледат към тях. Така заплахата се изгражда чрез човешката реакция. Небето, традиционно свързвано с усещането за простор и свобода, се превръща в пространство, от което може да дойде разрушението.

Шест години по-късно, когато бомбардировките достигат и България, Шмиргела се връща към композицията и я преработва, като засилва психологическото напрежение в човешките фигури. Тази промяна е съществена: преживяването, което първоначално е породено от събитие в Испания, вече има непосредствен български исторически контекст. „Самолети“ се превръща в своеобразен образ на тревогата на цивилния човек пред войната – тема, която надхвърля конкретното историческо събитие.

Разбирането на автора за подобна обществена функция на изкуството е формулирано ясно и от самия него:

„За мен едно главно условие, за да създава един творец вълнуващи произведения, е връзката му с народа, с хората; връзката, която той трябва да добие от събитията. Без всекидневно и упорито боравене с тези вълнения, той не би могъл да създаде по-сериозни образи.“

Наред с декоративно-монументалната скулптура се занимава активно и с графичен портрет. Сред изобразените от него личности са Панайот Волов, Владимир Маяковски, НиколаФурнаджиев и Никола Вапцаров. Изборът не е случаен – това са фигури, които по различен начин кореспондират с неговото разбиране за обществената и гражданската роля на твореца.

Особено важна е връзката му с Никола Вапцаров, с когото са близки приятели. Когато през 1940 година първата стихосбирка на поета „Моторни песни“ е готова за печат, Шмиргела заедно с Александър Жендов, Борис Ангелушев и Стоян Сотиров организират помежду си конкурс за нейната корица. Печели проектът на Борис Ангелушев. Години по-късно Шмиргела се връща към този епизод като към свидетелство за творческа среда, в която художественото и гражданското съществуват заедно.

„Това, което творецът създава, не трябва да бъде игра на време и образи, а да го прави със съзнанието, че ще допринесе за своето общество“, казва той.

Тъкмо в тази фраза може да бъде открит един от ключовете към творчеството му. За Шмиргела художествената форма не е самодостатъчна. Тя придобива смисъл чрез отношението си към човека, историческото време и обществото. Неслучайно той по-късно създава и паметника на Никола Вапцаров, който се намира в двора на гърба на Националната художествена галерия.

През 50-те години Шмиргела е главен редактор на списание „Изкуство“. През 1961 година публикува монографията „Скулптурата по нашите земи“, а година по-късно излиза „За новото изкуство“ – сборник с избрани статии върху изобразителното изкуство. Тези занимания показват още една страна от неговото присъствие в българската култура: той не само създава произведения, но се опитва да осмисля исторически и теоретично самото развитие на изкуството.

Съществен е и приносът му като директор на Националната художествена галерия между 1959 и 1964 година. В този период той организира представяния на българско изкуство, включително на иконопис, в Рим, Мюнхен, Виена и Париж. Шмиргела е и инициатор на първата постоянна експозиция на икони в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В този смисъл неговата работа излиза извън пределите на собственото творчество и се насочва към начина, по който българското художествено наследство се съхранява, интерпретира и представя пред публика.

Любопитно е, че в спомените му за работата в Националната галерия отново се появява темата за детското рисуване, с която започва и личният му разказ за изкуството:

„Когато ръководех Националната галерия, устроих една международна детска изложба – спомня си Шмиргела. – Българското дете се проявява като талантлив художник и аз много обичам да гледам детски рисунки. Те пресъздават вълнуващ свят, който се отличава с една непосредност, която големият художник няма. Изненадващо и фантастично е детското възприемане и отражение на действителността.“

Така детската рисунка се оказва не просто биографичен спомен, а своеобразна рамка на неговото разбиране за творчеството. В началото тя е първият импулс към изкуството, а десетилетия по-късно – пример за непосредствена връзка между преживяването и образа.

Последните тридесет години от живота си художникът работи в ателието на ул. „Ген. Паренсов“ № 30 в София. Днес пространството е преобразено от неговата внучка Юлия Банкова в място с терапевтична функция. Тази промяна може да бъде прочетена и като неочаквано продължение на една идея, която преминава през цялото творчество на Шмиргела – че изкуството придобива значение чрез отношението си към човека.

Скулптурите на Николай Владов-Шмиргела могат да бъдат разглеждани не само като произведения, принадлежащи на определен период от историята на българското изкуство. Те са и свидетелства за начина, по който един художник разбира собственото си присъствие в обществото. От „Самолети“ до образа на Вапцаров, от дейността му сред „Новите художници“ до работата в Националната художествена галерия, последователно се откроява една идея: изкуството трябва да бъде в диалог със своето време. При Шмиргела този диалог не означава просто илюстриране на исторически събития. По-съществен е въпросът как те се превръщат в човешко преживяване и как това преживяване намира пластичен образ. Именно затова творбите му носят паметта за времето, в което са създадени, но едновременно с това поставят по-широкия въпрос – за отговорността на художника пред човека и обществото.