Леда Тасева – вярна на своята неповторимост

Родена е с името Виолета, но остава в историята на театъра, киното и телевизията като Леда Тасева. Казват, че притежава неподражаем сценичен темперамент и рядко срещана интелектуална чувствителност. На сцената може да бъде едновременно крехка и силна, иронична и болезнено искрена, а извън нея остава загадка дори за хората, които я познават добре.

Нейният живот далеч не следва правата линия на успешната кариера. Сменя театри, преживява професионални разочарования, преминава през шумни любови и болезнени раздели, но никога не губи онова, което най-силно впечатлява съвременниците ѝ – свободния дух.

Леда Тасева е родена като Виолета Цветкова Тасева на 22 август 1926 година във Видин в семейството на Цветко и Зора Тасеви. След години тя се връща към най-ранните си спомени без излишна носталгична украса, определяйки се с присъщия си самоироничен изказ:

„Майка ми изглежда беше много търпелива към мен, понеже бях доста отвратително дете. Конфликтите ми бяха, че все трябваше да правя нещо, което не исках да правя. Най-много ми се искаше да съм свободна. Винаги съм го желала. Не знам точно в какво се състои това, но не искам да правя нещо насила.“

Тази неспособност да понася насилието върху волята ѝ очертава целия ѝ житейски път. След като завършва Първа девическа гимназия в София през 1944 година, Леда Тасева се омъжва за Йордан (Дачо) Цанков, племенник на бившия министър-председател проф. Александър Цанков. В новите политически реалности след 9 септември 44-та това родство се превръща в тежка социална присъда. Съпругът ѝ е интерниран на различни места из страната, а младата жена го следва без колебание. Именно в родния Видин през 1951 година тя прави първите си стъпки на професионалната сцена.

Завършва ВИТИЗ през 1956 година в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, но театралното образование не ѝ носи бърза слава. Вместо това следва непрекъсната въртележка от назначения и уволнения, като причините обикновено не са професионални. Гледана е с подозрение – както заради семейната ѝ биография, така и заради факта, че не крие мнението си и отказва да декларира фалшива лоялност. В едно от редките си интервюта тя споделя:

„Принципи имам много, спазвам ги и това ми тежи понякога. Най-важният от тях е да не преча по възможност никому. И другият, който изисквам – по възможност да не ми пречат, когато могат.“

В продължение на петнадесет години Леда Тасева обикаля различни театри – в Стара Загора, Бургас, Пловдив, Враца, Пазарджик. Скитничеството из извънстоличните сцени обаче не превръща изкуството ѝ в провинциално. За този период актрисата отбелязва:

„Обиколила съм много театри и това е хубаво за един артист. Видях всичко, което може да се случи в театъра. Петнайсет години бях в провинцията, в различни градове, почти винаги в пътуващи театри. Пазех се да не допусна халтурата в работата ми. Много уважавам театъра и нашата публика и се стремя да не си създава поне от мен лош вкус.“

Тази безкомпромисна професионална хигиена я съпътства винаги – тя не се бори за роли, не моли режисьори и не прави компромиси с естетическия си вкус. В личния ѝ живот настъпват обрати – браковете с режисьора Стефан Сърчаджиев и по-късно с актьора и режисьор Иван Андонов водят до емоционални сътресения, но дори в любовта тя остава вярна на своето автономно пространство.

На сцената и животът извън прожекторите

През годините Леда Тасева изгражда значителна театрална биография. Създава десетки образи от българската и световната драматургия, като еднакво убедително преминава през класически трагедии, психологически драми и съвременни пиеси, като никога не позволява натрупаният опит да се превърне в рутина.

За любимата си театрална сцена споделя: „От началото до края на спектакъла времето не ми принадлежи лично. Това са живот, дни, часове от живота на измисления човек, когото аз превъплъщавам. Когато играя нещо не ми е смешно, или неудобно, или необикновено – просто искам да покажа какво се е случило с някого, какво е преживял някой и го живея съвсем реално – нереалния чужд живот. Това ми дава единствено театърът. Извършва се великото тайнство – да вдъхнеш живот на една измислица, да създадеш живот от думи.“

Макар театърът да остава нейния естествен дом, именно киното и телевизионният театър я правят позната на широката публика. Камерата уловя онова, което сцената невинаги позволява да се види – фината ирония, почти незабележимата усмивка, погледа, способен да разкаже повече от цял монолог. Нейният глас – малко дрезгав, дълбок, съдържащ в себе си едновременно тъга и едва забележима присмивателна нотка – се превръща в нейна запазена марка.

Леда Тасева в драматичната миниатюра „Човекът, който дойде от Америка“ по разказа на Светослав Минков – участват и Нейчо Попов, Ицхак Финци и др. Запис Златен фонд на БНР, 1970 година.

Участва в над 30 филма и в множество телевизионни продукции. Сред тях са „Птици и хрътки“ (1969), Сиромашко лято (1973), „Малка моя, голяма моя“ (1974), „Самодивско хоро“ (1976), „Звезди в косите, сълзи в очите“ (1977), „Прозорецът “(1980), „Язовецът“ (1981), „Да обичаш на инат“ (1986) и редица други. Неповторима остава нейната Мод в телевизионната адаптация на „Харолд и Мод“, където партнира на Стефан Данаилов.

Актьорът Николай Бинев със спомени за актрисата, която определя като „най-уютния човек“, когото познава. Говори за някои нейни роли и казва, че „венец“ на творческата ѝ работа е ролята на Мод в телевизионната постановка „Харолд и Мод“. Запис Златен фонд на БНР, 1996 година.

Независимо дали ролята е централна или второстепенна, Леда Тасева успява да се открои. Присъства пред камерата и на сцената с пълно съзнание за собствената си стойност, без да се стреми да се хареса на масовия вкус. В своя интервю споделя: „Величието на един актьор се изразява в това, че даваш всичко свое на театъра – здравето си, силите си, грижите си. Недоспал, мъртъв от умора, отново и отново тръгвашкъм сцената. Без да мислиш какво печелиш и какво губиш.“

Съвременниците ѝ си спомнят за начина, по който тя обитава сценичното пространство – с респект, който граничи със страхопочитание. Журналистът Георги Тошев пише:

„Тя не „играеше“. Тя превръщаше сцената в място, където истината е позволена. Беше различна по онзи тайнствен, малко плашещ и безкрайно елегантен начин, който те кара да си оправяш яката на ризата, преди да я погледнеш.“

В София талантът ѝ е приютен от сцените на Сатиричния театър, Театър 199, Младежкия театър и театър „София“, но статусът ѝ никога не става „институционален“. Рядко дава интервюта, не търси публичност заради самата публичност, избягва сензационните признания. Не позволява личният ѝ живот (към който има голям интерес) да засенчи професионалния. Интересуват я преди всичко театърът и литературата, към която има отношение още от дете. Предпочита тихия живот и компанията на немногото си приятели встрани от суетата.

В единственото си интервю, запазено в Златния фонд на БНР, Леда Тасева споделя отношението си към поезията и в частност към стиховете на Борис Христов. В актьорски прочит чуваме „Сватбата на мама“ и „Самотният човек“. Запис от 1984 година.

Актьорът Георги Г. Георгиев, неин колега и приятел казва: „Беше магнетична. Без да блести с необикновена красота, бе надарена с човешки и женски чар. Очите ѝ гледаха изпитателно и същевременно присмехулно. Винаги елегантно облечена, с полъха на последната мода. Умееше да направи мода от всичко – чанта, огледалце, чадър. А в компания – можеше да бъде и душата, и секирата…“

Стихът като убежище и сбогуване с достойнство

Малцина от тези, които са я гледали на сцената, са знаели, че зад външната ѝ дистанцираност се крие нежната душа на поет. Леда Тасева пише стихове през целия си живот – върху хвърчащи листчета, гърбове на театрални сценарии, в малки тефтерчета. Не ги предлага за печат и не търси признание. Нейната поезия е оголена, деликатна и в същото време изключително модерна като ритъм и чувствителност. В едно от най-известните си стихотворения, придобило легендарен статус след смъртта ѝ, тя пише:

„Когато си отивах сутринта към девет, 
до твоята възглавница забравих зелената си шапка. 
Ако си решил да я поглеждаш всеки ден, 
понеже повече не съществувам до твоята възглавница – 
колко добре е станало, че я забравих.
Сложи я да виси на някой стар пирон срещу вратата.
Така ще можеш да я виждаш всяка нощ, когато се прибираш...

Ако е паднала, обаче, между стената и кревата
и се чудиш на кого ли беше, когато я намериш – 
върни ми я! По някого. Защото е студено.“

В тези редове няма и помен от захаросан сантиментализъм. Има само тихо приета самота, тиха горчивина и онова аристократично достойнство, с което тя преминава през целия си житейски път. В друг свой стих тя се обръща към битието с почти детска молитва:

„Не ми отнемай простите неща. 
Не ми разказвай за успехите си, не те разбирам...
И моля те, не ми отнемай важните неща!“

„Не ми отнемай простите неща“ от Леда Тасева в изпълнение на Росица Перфанова, запис 2006 година.

Режисьорът Павел Павлов, който нарича Леда Тасева „забележителна актриса“, разказва как му е носела стиховете си и чете „Зелената шапка“, запис 2005 година.

Последната ѝ голяма битка не е на сцената, а с тежко заболяване. Леда Тасева си отива от този свят на 4 юли 1989 година – броени месеци преди политическите промени в България, които биха разчистили част от официалните неправди спрямо нея. Но тя си тръгва така, както е живяла – без шум, без излишни драматични жестове и без да поиска съчувствие от когото и да било.

Близките ѝ помнят, че до последния си дъх запазва бистротата на ума си и онова неподражаемо чувство за хумор, което реже безпогрешно през фалша. Не търси реванш от колегите си, които са я клеветили, нито от институциите, които са я уволнявали. За нея характерът е единственият истински капитал, който човек носи до края.

Днес, десетилетия след нейното заминаване, споменът за Леда Тасева макар и поизбледнял, е все така категоричен. И той не се състои само в списък от изиграни роли. Тя остави стандарт за това какво означава да бъдеш свободен артист в несвободно време. И сякаш нейната зелената шапка продължава да виси на стария пирон срещу вратата – като напомняне, че истинският талант често говори тихо, но се помни дълго.