Любен Гайдаров – рисуване до последен дъх

Има славата на един от най-големите бохеми сред колегията. Живее като бедняк и аскет, но духът му е изключителен. „Той е един от най-големите чешити в България”, казва за него Радой Ралин. Ателието му е една стая в мрачно пернишко общежитие, където живее над 50 години. Умивалните и тоалетните са общи. Съседната стая е жилището му, което заема с вече възрастната си съпруга. С нея не се разделят от 1937 година, макар редовно да съветва младите си колеги да не се женят, защото жената не разбирала художника.

Активно и дългогодишно е участието на Любен Гайдаров (12 юли 1906 – 16 септември 2004) в художествения живот. Множество живописни композиции, портрети, пейзажи и натюрморти, всеотдайната дейност на общественика, гражданина, педагога определят мястото му в създаването и формирането на художествената ни култура.

Роден в Русе, след уволнение на баща му, банков чиновник, семейството се преселва в София. Любен Гайдаров постъпва в Държавната художествена академия и през 1931 година завършва обучението си в ателието на проф. Никола Маринов. Творецът разказва за времето си при професора: „Никола Маринов беше прекрасен човек и преподавател – научи ни на много неща. Говореше за Йожен Кариер, за Антонио Манчини, за „художниците на душата”, за емоционалното въздействие на светлината и сянката. Не ни даваше рецепти за творчество. Обичаше да казва с басовия си тембър: „От кал го направи, ама го направи!” Или пък ни съветваше: „Художникът трябва да пази своето достойнство. Не бива да се унизява и да превива гръб!”
Хубави съвети, но много трудни, ако не и невъзможни за осъществяване през онова усилно време на безработица.

 „Аз, гражданинът, който не притежавах нищо, на нищо не можех да разчитам. За да бъда все пак някак си организиран и да поддържам поне малко професионалното си самочувствие, станах член на дружеството на „Съвременното изкуство”,(1932).

Любен Гайдаров разказва за миньорите, които рисува от натура, както и за своите първи картини, запис на БНР от 2004 година:

Като член на Дружеството Гайдаров участва за първи път в Общата изложба на художниците в България с две картини. „Понеже нямах никакви материали, направих ги в Художествената академия, с бои от тубичките на студентите и с пръсти, вместо с четки.”
Дълги години той се отдава изключително на педагогическа работа отначало в Пирдоп, по-късно в Петрич.

През есента на 1934 година сбъдва мечтата си с назначаването му за учител в Пирдоп. Училище с четирима души персонал. Преподава почти по всичко: рисуване, гимнастика, пеене, история, география, вероучение, ръчна работа, противогазова отбрана...
Затънтена, глуха провинция. Тук думите „изкуство”, „живопис” звучат като от друга планета. Но пък природата е разкошна. Получава и редовна месечна заплата. Измъчен от столицата и отчаян от професията си, без никакви подтици за нещо повече, Любен Гайдаров решава „да си поживее”, млад е – 26-годишен. От време на време, посред идиличното безгрижие, се сепва. Започва да събира пари, за да се измъкне: ще замине в чжбина, в Париж. От Пирдоп с лъвски скок – право в сърцето на Европа, в световната метрополия на изкуството! Но през 1937 година се жени набързо, за да не изтърве една красива мома, която гласят за годеж с друг, и въздушните кули с Европа, Париж и изкуството величаво се сгромолясват.

Следващата година Гайдаров отстъпва учителското си място на свой безработен колега и заема друго в Петрич.
Времето продължава да си тече все тъй безплодно и затъпяващо, докато един ден учителят вижда край града художник, който рисува. Приближава се боязливо и поглежда през рамото му любопитно и смутено, акварелистът Йордан Гешев – дошъл чак до тук, за да живописва. Цяла нощ Любен Гайдаров прекарва в мъчително безсъние и тъжни равносметки: навършил е вече 36 години, а още нищо не е направил! Все пак не е чак толкова късно, трябва да се върне към онова, което от дете е обичал – към своето призвание!
На другия ден Гайдаров излиза рано от дома с блок и акварели, след това – отново и отново, докато натрупва акварелни пейзажи за цяла изложба. Изложбата става. Успехът – неочакван. Продава почти всичко. Което не е продал, подарява. И пак продължава без прекъсване: нови акварели – след година нова изложба. И същият успех.

„ – Нищо не пазя, пък и не е имало смисъл. Това бяха посредствени, лоши копия на Щъркелов. Затова и се продадоха тъй бързо.” Печалбата в едно се оказва загуба в друго – десет години след завършването на Академията той наистина започва отначало или се връща към най-елементарното: седи пред обектива и акуратно пренася видяното върху листа. Приятно и безлично. Сякаш никога не е бил ученик на Никола Маринов, сякаш никога не е гледал сериозна живопис.

През 1943 година Гайдаров напуска Петрич и от есента е учител по рисуване  в Перник – град, с който за в бъдеще ще свърже жизнената си и творческа съдба. Девети септември 1944 поставя нови задачи пред художниците. На преден план излиза тематичната картина. Трудовите сюжети, строителството, работниците и работническата среда стават най-важното, най-представителното, най-насърчаваното.

Именно тук сред пернишките миньори и класните стаи – неговият художествен порив намира своето творческо реализиране. Тук започва истинската творческа биография на художника. „Автопортрет” (1947) може да се смята за обещаващо начало в бъдещото му развитие, гаранция за търсенията му. Естествено е в Перник, град с неповторима работническа специфика, Любен Гайдаров да намери основата, голямата тема в своето изкуство. При това дълбоко вярва, че е узрял за формата, в която ще я претвори – ще търси силното, могъщото, суровото, както подобава на този тип.

Трудовият човек, извисен до символ няма да напусне платната му. Пречупен през творческата призма на живописеца, намерен в разнообразни психологически ракурси, обогатен с ново художествено съдържание, той е постоянният персонаж и носител на авторския замисъл.
Еднофигурната, носеща елементите и на психологическия портрет композиция „След смяна”, илюстрира цялостта в търсенията на художника. Това произведение е удостоено с наградата на Съюза на българските художници (СБХ).

Пейзажите и натюрмортите на Любен Гайдаров успешно допълват човешката социална физиономия, като запазват спецификата на жанра. Разкрил реалната делнична в своята конкретност действителност, продукт на съзнателната човешка дейност, художникът определя своите позиции – близост и съпричастност с проблемите на съвремието си.

Кирил Василев разказва в интервю за творците, които са се занимавали с индустриален пейзаж . Между тях е и Любен Гайдаров. Запис от 2015 година, Златен фонд на БНР:

Гайдаров открива за себе си и утвърждава в изкуството ни темата на индустриалния пейзаж: „Брикетна фабрика” (954), следват пейзажите му от 60-те години: „Машиностроителен завод в Перник”, „Пейзаж от Перник” и особено „Табан – Перник” (1964).
Ако в композициите и портретите на Любен Гайдаров драматичната психология на миньорската професия е конкретно разкрита, то неговите „табани” – безмълвни, издигнали снага към слънцето хълмове, асоциират величието на миньорския труд.

Трудовата тема не е единствената, която вълнува художника. Живописта на Гайдаров не остава чужда както на природния пейзаж: „Балчик”, „Търново”, „Созопол”, „Стари къщи” и други, така също и на интимния жанр: „Портрет на артист”, „Голо тяло” , „Тоалет”; поредицата „артистични” портрети: „Портрет с тромпет”, „Портрет на моряк”, „Момиче пред афишите”, „Портрет с цвете”, „Интелектуалец”, „Сама”, „Танц с дявола”...

В зрелостта на своето творчество, най-силен и убедителен, той е един от основните фигури при създаването на групата на СБХ – Перник, неизменният учител и спътник на пернишките художници. Негови ученици са художниците Богомил Живков, Богомил Благоев, Георги Георгиев, Дончо Захариев, Елена Темелкова, Здравко Стойнев, Валентин Топалов...

„Струва ми се, че никога не съм работел със спокойно съзнание. Пред статива, вместо да потъна в света на създаваното, съм мислел за ония, които ще ме съдят и от които фактически зависят и моето изкуство, и съдбата ми. Това абсурдно състояние съм го изразил в една картина”, споделя Любен Гайдаров.
Картината е показана в самостоятелната му изложа през 1981 година. Озаглавена е „Алегория”. Мъж в цял ръст, със старомодно бомбе, в син износен костюм, под костюма – моряшка фланелка на червени райета. Познава се по чертите: овала на лицето, носа, мустачките – чертите на самия Любен Гайдаров, но този път страшно изпаднал, вцепенен, загубил всякакво самочувствие. От дясната му страна – красива гола жена, руса, лъчезарна, опитваща се да го приласкае; от лявата – мрачна, сатанинска фигура.

„Красивата светла жена е изкуството – обяснява той, – а тъмната фигура е персонификация на ония, които са ме потискали и са ми пречели да му се отдам напълно. Мъжът е изправен вцепенен между двете и разбира, че страшното, съдбоносното стои от лявата му страна. Затова съм му направил само едно око – лявото. То гледа втренчено там, в тъмното, където се спотайва злото. За останалото, за красотата, за изкуството той няма око. Страхът парализира порива към красота. Невъзможно е да мислиш за изкуство, когато съзнанието ти е обсебено от инстинкта за самосъхранение.”

Учудват и радват виталността и трудолюбието на вече остарелия художник.
„Може би той бърза да навакса още малко от многото, което бе пропуснал в дългите, посветени на благородното учителско дело, но останали безплодни за изкуството му години. Сега очите слабеят. Ръката не е тъй уверена, както е била.Вероятно поради това контурът губи от своята линейна прецизност, мазката става по-свободна и по-експресивна; обемите – не тъй монолитни и плътни; композицията – по-раздвижена и сякаш чувството блика по-спонтанно. Шеговитият, полуироничен наивитет на произведенията, които радостно  изненадваха в първата му изложба, сега все повече се трансформира в мрачна гротеска с остри драматични интонации. Зрението е отсабнало, но мисълта се опитва да завоюва нови предели. Някога рисуваше, онова, което е пред очите му. Днес – само онова, което го вълнува, което всъщност вълнува и нас: екологичните тревоги на човека, тревогите за общата му участ на планетата”, пише художникът Димитър Аврамов.

Един много изразителен „Автопортрет” (СГХГ) отново потвърждава умението на Гайдаров да се прецени искрено и правдиво, без никакъв намек за суетно самовъзвеличаване. Той е тук, в малкото си „царство”, върху трите квадратни метра, скрит от паравана. Трудно е да си представим по-аскетично одеяние. В лявата си ръка държи палитра, дясната е вдигната не с повелителен жест, а за да визира образа върху платното. Мършавото лице е добре познато: мъжът от „Алегория” с втренченото ляво око. Въпреки всичко художникът продължава да работи, продължава да рисува. „И това е неговото нетърсено възмездие”, (Д. Аврамов).

Творбата на Гайдаров „Човекът с канарчето” (ХГ – Кюстендил) – очевидно  повтаря в цялата си структура „Автопортрет” и доразвива смисъла, вложен в него: оплешивял старец е заел позата на художника върху същия стол. Износеният му тъмносин костюм е отново на мъжа от „Алегория”. Под костюма –  познатата моряшка фланелка. „Вцепенението обаче е вече напълно изчезнало. То е станало невъзможно, защото старецът нито се страхува от бъдещето, нито помни миналото си – казва Аврамов. – Той дори се смее (с щърбавата гримаса на старчески оглупелия), гледайки втренчено една детска играчка – канарче, която държи в дясната си ръка. Дясната ръка и жестът, с които в „Автопортрет” визира нарисуваното върху платното. „Този образ е отново автобиографичен, отбелязва Гайдаров, като се усмихва тъжно, – този път обаче като автопроекция в бъдещето: когато старостта ме направи негоден.”

Малко преди 90-ия си рожден ден Любен Гайдаров получава в галерия „Ата-рай” изложба подарък от 29 художници. Между тях са Светлин Русев, Валентин Старчев, Леда Старчева, Магда Абазова, Олег Гочев, Станислав Памукчиев, Жана Бехар... Заедно подреждат изложба под мотото „Животът е сън... (а изкуството - реалност) ”. Специалното посвещение е „На Любен Гайдаров с любов” заради куража му да рисува и на 90 години след операция на очите и с частична парализа.

Любен Гайдаров е участник и в международни изложби. Той е един от най-стойностните представители на българската живопис. Сам определя себе си като кубист. Носител е на награди и ордените “Стара планина” и „Кирил и Методий” първа и втора степен. От 1996 година е почетен гражданин на Перник, а от октомври 2004-а и патрон на Художествената галерия в града.

„Тука свикнах и умирачката тука ще бъде – казва старият бохем и сочи коридора на общежитието. – Само им казвам, като изнасят ковчега, да внимават по тия стълби да не го обърнат.”