Марсел Пруст – архитект на спомените и изгубеното време

Днес името му е символ на психологическа дълбочина, изящен стил и вглеждане в паметта на човека. Макар приживе да не се радва на масова популярност, след смъртта му Марсел Пруст е признат за един от великите автори на XX век, а монументалният романен цикъл „По следите на изгубеното време“ е причисляван към най-значимите произведения в световната литература.

В масовото съзнание неговият образ често е несправедливо затворен в клише: болнав, капризен френски буржоа, който прекарва дните си изолиран в стая с облицовани с корк стени, тъгувайки по миналото.

Личността на Пруст е много по-парадоксална и провокативна. Той е литературен революционер, сноб, който деконструира снобизма отвътре, интелектуален шпионин в салоните на френската аристокрация и човек, който превръща личната си изолация в една от най-мащабните дисекции на човешката памет и психология в историята на световната литература. Основна тема в творчеството му е стремежът да съхраним миналото и да разберем значението му за настоящето.

Проницателният наблюдател – между светския живот и изолацията

Валантен Луи Жорж Йожен Марсел Пруст се ражда на 10 юли 1871 година в парижкия квартал Отьой. Произходът му го поставя в сърцето на френския елит: баща му, д-р Адриен Пруст, е известен лекар и епидемиолог, свързан с ограничаване на холерните епидемии в Европа, а майка му, Жан Вейл, произхожда от много богато еврейско семейство на банкери.

Още на деветгодишна възраст Марсел получава първия си тежък пристъп на астма – заболяване, което ще дефинира целия му земен път, превръщайки дишането в ежедневно усилие. Вместо да го пречупи обаче, тази уязвимост изостря неговата чувствителност към околния свят.

Младият Пруст е интелигентен, изящен и изключително наблюдателен. Като младеж той се хвърля в светския живот на Париж с настървение, което кара мнозина от съвременниците му първоначално да го възприемат като обикновен търсач на силни усещания и сноб. Пруст лавира между принцове, херцози, художници и кокотки, попивайки всеки жест, всеки фалшив комплимент, всяка интонация и скрита интрига.

„Всички сме принудени, за да направим реалността поносима, да поддържаме у себе си няколко малки лудости“, казва Пруст.

Този светски период е период на проучване на терен. Пруст не просто се забавлява, той каталогизира човешкото поведение. Когато през 1903 година умира баща му, а след две години си отива и обожаваната му майка – загуба, от която писателят никога не се възстановява напълно – той рязко променя ежедневието си. Светският лъв се затваря в апартамента си на бул. „Хаусман“ 102. Легендарната стая, изолирана с корк, за да не прониква градският прах, който влошава астмата му, се превръща в неговата лаборатория. Там, на светлината на свещи, обвит в гъст дим от прахове срещу астма, Пруст започва да реконструира изгубения свят. Той преобръща биологичния си часовник – спи през деня, пише през нощта, поддържан от огромни количества силно кафе и почти пълно гладуване.

Романът – словесна катедрала

Основното жизнено дело на Пруст е монументалният роман „По следите на изгубеното време“, състоящ се от седем тома и съдържащ около 1,2 милиона думи. „Роман – река“, както някои го наричат. Той държи рекорд и за най-дълго изречение – над 800 думи, простиращо се на няколко печатни страници.

В 1913 година, при публикуването на първата част „На път към Суан“ романът се състои общо от три части и има композиция, симетрична на първоначалната авторова идея. С времето обаче следващите части се разклоняват и превръщат в шест, достроявани като катедрала, на каквато самият Пруст оприличава творбата си.

Вторият том „В сянката на разцъфналите момичета“ е трябвало да излезе още през 1914 година, но избухването на Първата световна вона забавя публикуването му до 1919 година. Третият „Обществото на Германт“ и четвъртият том – „Содом и Гомор“ първоначално са публикувани в по две отделни книги, поради което често се срещат с две години на издаване (1920/1921 и 1921/1922). Последните три тома са издадени посмъртно от неговия брат Роберт Пруст по оставените ръкописи. Така през 1923 година излиза „Пленницата“, 1925 – „Изчезналата Албертин“ и последната част – „Намереното време“ – 1927 година.

Този впечатляващ в много отношения интелектуален труд не е просто хроника на една епоха (Belle Époque), а радикален философски експеримент. Пруст прави фундаментално разграничение между доброволната памет (интелектуалното, съзнателно припомняне, което ни дава сухи, плоски факти) и недоброволната памет (която се задейства от сетивно усещане и възкресява миналото в неговата цялостна емоционална текстура). Знаменитият епизод с бисквитката Мадлен, потопена в чай от липов цвят, е перфектният пример за това:

„Но в същия миг, в който глътката, смесена с трохите от сладкиша, докосна небцето ми, аз потрепнах, усетил, че в мен става нещо необикновено. Обзе ме изящно удоволствие, изолирано, без никаква видима причина... И изведнъж споменът изплува. Този вкус беше на парченцето мадленка, което в неделните сутрини в Комбре... леля ми Леони ми даваше, след като го натопеше в чая си.“

Откъс от „На път към Суан“ – първи том на романа „По следите на изгубеното време“ – актьорски прочит на Георги Новаков. Запис Златен фонд на БНР от 1981 година:

Писателят доказва, че миналото не е мъртво, то е скрито в предметите и сетивните възприятия около нас. Задачата на твореца е да го извлече и да му придаде вечност чрез изкуството. И казва: „Споменът за миналото не е непременно спомен за това как действително са били нещата.“

Стилът на Пруст е уникален със своите дълги, сложни, лабиринтни изречения, които отразяват самото движение на мисълта. Те не са усложнени заради авторовата претенция, а защото Пруст отказва да опростява реалността. Всяко изречение е мрежа, улавяща най-фините нюанси на човешкото поведение, ревността, суетата и любовта. Думи, приписвани на френския поет, писател, режисьор Жан Кокто, описват процеса на писане на Пруст по следния начин:

„Неговият глас идваше от далеч, от места, където никой не отиваше. Той живееше в нощ, която самият той бе създал, и пишеше книгата си така, както се тъче дантела или се строи катедрала – с детайли, които само Бог може да забележи от небето.“

Отвъд митовете

За да допълним образа на Марсел Пруст, трябва да надникнем зад тежките завеси на създадената за него митология. Той не е бил просто крехък естет – притежавал е силна воля и изненадваща острота. Ето още някои любопитни акценти от неговата биография.

Дуелът на честта: През 1897 година младият писател Жан Лорен публикува язвителна рецензия за първата книга на Пруст („Удоволствията и дните“), като индиректно го обвинява в хомосексуалност (тема, която по онова време е пълно табу, въпреки че по-късно Пруст ще пише подробно за нея чрез образа на барон Дьо Шарлюс в контекста на Содом и Гомор). Пруст не се колебае – предизвиква Лорен на дуел с пистолети. И двамата стрелят, никой не е ранен, но Марсел защитава честта си с решителност, която изненадва критиците му.

Издателският отказ на века: Когато първият том на „По следите на изгубеното време“ е завършен, Пруст го предлага на няколко издателства. Пистелят Андре Жид, тогава водещ редактор в престижното издателство „Нувел ревю франсез” (NRF), отхвърля ръкописа, без дори да го прочете внимателно, смятайки Пруст за обикновен „салонен драскач“ и дилетант. Пруст е принуден да издаде книгата на собствени разноски. Години по-късно, осъзнавайки грешката си, Андре Жид му пише писмо, в което казва: „Отхвърлянето на тази книга ще си остане най-сериозната грешка на NRF и, понеже аз съм до голяма степен отговорен за нея – едно от най-горчивите съжаления в живота ми.“

Странните навици и бакшишите: Пруст е бил известен с ексцентричното си отношение към парите и хората. Той оставял бакшиши, които често надвишавали стойността на самата сметка в пъти – понякога давал на таксиметровите шофьори или сервитьорите в хотел „Риц“ суми, равняващи се на седмична заплата. Правел го не от арогантност, а от дълбоко, почти болезнено желание да бъде обичан и да не създава неудобство.

Връзката с Алфред Агостинели: Един от най-важните хора в живота на Пруст е неговият шофьор и секретар Алфред Агостинели. Писателят се привързва дълбоко към него и по-късно преживява болезнено раздялата им. През 1913 година Агостинели напуска Пруст и се насочва към авиацията, която се превръща в негова страст. Пруст безуспешно се опитва да възстанови отношенията си с него чрез писма, посредници и финансови предложения. След гибелта на Агостинели при самолетна катастрофа край Антиб през 1914 година скръбта на писателя намира отражение в някои от най-силните страници на „По следите на изгубеното време“. Много литературоведи смятат Агостинели за един от основните прототипи на Албертин.

Визионер, който разширява времето

През 1919 година Марсел Пруст получава престижната награда „Гонкур“ за „Под сянката на цъфналите девойки“. Това му носи заслужено световно признание. Здравето му обаче се влошава необратимо. На 18 ноември 1922 година, на 51-годишна възраст, той умира вследствие на усложнения от бронхит и белодробни проблеми. До последния си дъх диктува поправки и допълнения към последните томове на романа си на своята вярна икономка Селест Албаре. (Както вече споменахме, по това време последните томове от „По следите на изгубеното време“ все още не са публикувани и излизат посмъртно.)

Твърди се, че писателят и нобелов лауреат Анатол Франс казва: „Животът е твърде кратък, а Пруст е твърде дълъг.“ Но тези, които се осмеляват да навлязат в неговия свят, разбират, че Пруст не удължава времето, а го разширява. Неговата литература не е бягство от реалността, а завръщане към нея в най-чистия ѝ вид.

След смъртта влиянието на Пруст започва непрекъснато да расте. Сред авторите, които открито признават въздействието му върху собственото си творчество, са писатели като Вирджиния Улф, Самюъл Бекет и Владимир Набоков.

Интересен факт е, че днес името на Пруст се използва и в психологията. Изразът „ефектът на Пруст“ описва явлението, при което определена миризма или вкус внезапно предизвикват ярък и емоционален спомен.

Марсел Пруст сякаш променя завинаги начинът, по който се разбира паметта, идентичността и човешките взаимоотношения. Той смята, че единственият истински рай е изгубеният рай, и че единственият начин да го възвърнем и запазим завинаги, е изкуството. Както самият той пише в „Намереното време“:

„Истинското откритие не се състои в това да търсиш нови земи, а да погледнеш с нови очи.“