Радка Кушлева – пеещата Родопа

Тя принадлежи към онзи кръг български народни изпълнители, чието творчество не може да бъде разглеждано единствено като индивидуална певческа биография. Радка Кушлева (12 юли 1926 – 17 април 1984) се вписва във важния преход между живата устна традиция и модерните форми на нейното съхраняване – радио, записи, ансамбли, конкурси и сцена. Народната песен, която живее в паметта на своите носители и в естествената среда на семейството, седенките, празниците, съборите и всекидневния труд, вече е започнала своя път на институционализиране. Тя се записва, архивира и представя пред по-широка публика, като се превръща в разпознаваема част от националното музикално наследство. Именно в този преход гласът на Радка Кушлева превежда родопската песен от локалната устна памет към трайното ѝ присъствие в българската музикална култура.

Особено значение придобива ролята на Радио София – днешното Българско национално радио, когато през 50-те години на ХХ век, вече развиващо целенасочена звукозаписна политика за документиране и разпространение на българския песенен фолклор, кани Радка Кушлева да записва родопски песни. В тези записи ѝ акомпанират различни оркестри и инструментални групи, сред които Оркестърът на Българското радио с ръководител Коста Колев, Угърчинската група, Тракийската тройка, групата на Иван Кирев и Оркестърът на Иван Кавалджиев. Днес във Фонотеката на БНР се съхраняват около 50 родопски песни в нейно изпълнение – някои от тях в повече от един запис. Част от изпълненията са включени в Златния фонд на Радиото.

Радка Кушлева е родена в смолянското село Широка лъка – едно от емблематичните средища на родопската песенна традиция. Израства в семейство, в което песента и свирнята са естествена част от всекидневието, от родовата памет и от общностния живот. Важно място в семейното общуване заема баба ѝ Мария, която владеела репертоар от стотици песни. Показателен е споменът, че още на двегодишна възраст малката Радка запява „Заспало е челебийче“, докато слуша майка си да пее по време на домашна работа. Така още преди да излезе на сцена, тя вече носи в себе си песенната памет на рода и на родопската общност, където песента не е само художествена форма, а начин за разказване, общуване и преживяване на света.

По-късно, в училищните си години, Радка Кушлева постоянно е търсена за участия в тържества, вечеринки и седенки в Широка лъка и съседното село Гела. Тези ранни изяви са само първият знак за една дарба, която предстои да излезе извън пределите на местната общност. А органичната връзка между род, място и песен определя не само началото на нейното певческо формиране, но и характера на цялостното ѝ творческо присъствие. Връзката с традиционната родопска среда намира отражение и в репертоара ѝ: в него преобладават бавните песни, сред които особено седенкарските, овчарските и сватбарските.

През 1941 година семейството ѝ се премества в Скопие. Там талантът на Радка е разпознат от оперната певица Надя Бърдарова, която тогава е нейна учителка. Тя я насочва към конкурс в Радио Скопие и през 1942-ра гласът на петнадесетгодишната Радка прозвучава в радиоефира с песни като „Бела съм, бела, юначе“, „Кадона седи в бахчона“, „Заспало е челебийче“ и „Радо мари, бела Радо“.

След завръщането си в Широка лъка Радка Кушлева за кратко се насочва към учителската професия, но песента остава нейното истинско призвание. Тя става солистка в смесения хор „Кирил Маджаров“ в Смолян, чийто основател и ръководител е маестро Атанас Капитанов, и с него развива активна концертна дейност из родопските села и градове. Именно в тези изяви постепенно се откроява една от най-съществените особености на нейното изпълнителско изкуство: Радка Кушлева не просто възпроизвежда традиционен репертоар, а превръща родопската песен в преживян разказ. Тя вниква в словото, разгръща неговата вътрешна драматургия и чрез гласа си придава на песента дълбока плътност и образност. Затова нейните изпълнения въздействат не само музикално, но и повествователно: те се възприемат като съдби, истории и човешки драми. През 1948 г., като солистка на ансамбъл „Кирил Маджаров“, участва в Първия национален преглед на художествената самодейност, където печели първа награда, а журито я определя като една от най-талантливите и характерни родопски певици.

Свидетелство за въздействието на Радка Кушлева оставя Светозар Казанджиев – писател и културен деец в Смолян, своеобразен биограф на видни родопски личности. Той си спомня песните ѝ като „драматични, разтърсващи, вдъхновяващи“, а гласа ѝ – като идващ „сякаш от дъното на земята“. Нарича го „глас като коприна“, „създаден да разказва легендата за Родопа“. Но може би най-ярко силата на това въздействие личи в спомена му за навлизането на радиото в родопските села: когато запявала Радка Кушлева, семействата, които имали радиоапарати, отваряли прозорците, поставяли радиото на перваза и усилвали звука, за да могат повече хора да чуят гласа ѝ. Нейните изпълнения превръщали делника в общностен празник. „Радка Кушлева е единствената народната певица – споделя писателят, – наречена от хората родопския славей. (…) Нейната всеотдайност, талант и доброта, с която се отнасяше към изкуството, я правеха недостижима.”  

Нов етап в творческата биография на Радка Кушлева започва през 1951 г., когато тя се установява в Пловдив със своето семейство. Няколко години по-рано, през 1945 г., се омъжва за Асен Попчев, владеещ тамбура, китара и цигулка. Така музиката остава не само нейно лично призвание, но и част от семейната среда, в която по-късно ще израснат дъщерите ѝ Соня и Димитрина.

В Пловдив Радка Кушлева става една от основателките и първа солистка на Ансамбъла при Окръжния народен съвет – бъдещия Фолклорен ансамбъл „Тракия“ с диригент проф. Асен Диамандиев. В тази среда певицата разширява своето сценично присъствие: участва в хорови изпълнения, дуети и солови изяви, като съчетава индивидуалната си певческа разпознаваемост с ансамбловата култура на времето. Тя пее редом до утвърдени имена като Мита Стойчева, Гюрга Пинджурова, Борис Машалов, Борис Карлов, Вълкана Стоянова, Надежда Хвойнева, Георги Чилингиров, Верка Сидерова, Йовчо Караиванов; с отделни инструменталисти и гайдари, сред които ненадминатия Дафо Трендафилов. Това поставя Радка Кушлева сред представителните фигури на българската народнопесенна сцена от средата на ХХ век.

Важен дял в наследството на Радка Кушлева заема семейната формация „Сестри Кушлеви“, която превръща родовата песенна памет в сценична традиция. Преди оформянето на квартета Радка пее в дует със сестра си Мария. По-късно към тях се присъединяват по-малките ѝ сестри близначки Анка и Стефка – първо едната, а след това и другата, и така през 1957 г. се създава квартет „Сестри Кушлеви“. Идеята за подобна семейна формация Радка Кушлева заимства от „Сестри Фьодорови“, а Анка и Стефка, завършили Висшия музикално-педагогически институт в Пловдив, участват в обработката на песните. Това придава на формацията особен облик: тя съчетава естествената родова приемственост с професионална музикална култура. През 60-те години към квартета се присъединяват и двете дъщери на Радка – Соня и Димитрина, известна като Диди, с което формацията прераства в секстет. Диди става акордеонистка на секстета и единствената жена във фолклорната група, която свири на този инструмент. Така „Сестри Кушлеви“ постепенно се утвърждава като певчески род, в който традицията се предава не само като репертоар, но и като стил, отношение и културна отговорност.

Концертната дейност на формацията е изключително мащабна. Броят на концертите на Кушлеви надхвърля 2000, а техните изяви достигат до сцени в Русия, Полша, Югославия, Чехословакия, Франция, Белгия и Гърция. Особено показателно е участието им през 1971 г. в „Шоу бюлгар“ във Франция по покана на Емил Димитров. Съвместните изпълнения на народните певици с естраден изпълнител бележат интересен момент на жанрово взаимодействие и популяризиране на българския фолклор пред международна публика. Песни като „Дилмано, дилберо“ и „Грозде не набрах“ получават широка популярност, а френската преса отбелязва с възторг присъствието на българската фолклорна група.

След смъртта на Радка Кушлева нейното песенно наследство продължава да възтържествува чрез дъщерите ѝ, чрез „Сестри Кушлеви“, чрез съхранените записи и чрез националния конкурс надпяване „С песните на Радка Кушлева“. Първото му издание се провежда през 1993 г. в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка, а следващите – през 1996-а и 1999-а. Конкурсът има не само възпоменателен характер, но и важна образователна функция: чрез него младите изпълнители се срещат с един от високите образци на родопската песенна традиция. Неслучайно документални записи от първите му издания се съхраняват в Златния фонд на БНР, което допълнително вписва паметта за Радка Кушлева в институционалната история на българския фолклор.

След първите издания паметта за певицата намира продължение и в по-нови конкурсни форми: в съвременния фолклорен конкурс „Широка лъка пее, свири и танцува“ името ѝ присъства чрез отворената категория „С песните на Радка Кушлева“. Това показва, че нейният репертоар остава част не само от архивната памет, но и от живата изпълнителска практика и обучението на младите народни певци.

Животът на Радка Кушлева вплита няколко културни равнища: семейната устна традиция, локалната родопска песенност, радиото като медия за звукозапис, архивиране и разпространение, ансамбловата сцена и международното представяне на българския фолклор. Нейното изкуство се отличава с дълбоко отношение към словото, с драматична интерпретация и с гласова индивидуалност, която превръща песента в преживяна история. Именно затова изпълненията ѝ не остават само документ на една традиция, а се утвърждават като истински художествени образци на Родопа планина – образци, в които паметта, поезията и човешката съдба звучат с неподражаема сила.