Николай Стойков – композитор на живата традиция

„Сега, когато се обръщам съзнателно назад към тъмните пространства на детството, виждам няколко ярко осветени картини, които са запечатани в съзнанието ми: едно дете пристъпя съвсем тихо посред нощ; станало е от леглото и търси усамотение някъде; някъде, където може да светне лампа, без да събуди другите и да се опита да напише нещо, за което и то няма представа; някакви нотни знаци, кръгчета с обърнати нагоре и надолу опашки, търси израз и не знае как да го постигне; за него е важно, че е станало в тъмната нощ и иска нещо да направи. И после стига до най-неутралното помещение – тоалетната, и там започва да изписва някакви ноти; така то постига успокоение, без да знае каква мъка го чака и какво неудовлетворение ще му донесат тези разкривени кръгчета и колелца! Годините са сигурно 1940-1941. Бил съм на 4-5 години.“

Това споделя проф. Николай Стойков – композитор, педагог и една от значимите фигури в българската музикална култура през втората половина на XX век и първите десетилетия на следващия – в своята автобиографична книга „Пред огледалото“*. Още в този ранен спомен се очертава онова вътрешно безпокойство, което по-късно ще се превърне в творческа необходимост, в непрестанен стремеж към звук, форма и израз.

Неговото „първо огледало“ е едно портативно радио „Филипс“. Въртенето на скалата го потапя ту в оркестровите пиеси на Григ и симфоничните поеми на Щраус, ту в Концерта за цигулка на Сибелиус и Цигулковия концерт на Брамс. Момчето, с цигулка в ръка, чака да влезе солото, за да го покрие със свирене. А Баховата Шакона напълно го завладява – той репетира отново и отново пред огледалото.

„Така годините минаваха и аз си живеех щастливо като аматьорче! Свирех си на цигулка, както си знаех, слушах си радио и градях въздушни кули. Нямах пред себе си нито достатъчно ноти, нито на пиано свирех, нито учех хармония, камо ли полифония. А после се основа Музикалното училище.“

Чак на 18-годишна възраст Николай Стойков за първи път полага ръцете си върху клавиатурата. Родителите му купуват пианото на Милчо Левиев, който по онова време се готви да следва в София. Именно тогава у младия Стойков все по-силно се заражда желанието да следва композиция. Пътят към Консерваторията обаче не е лек.

„Всеки професор си имаше свои студенти, за които се грижеше – и то как! Бореше се за тях, за високия им успех на приемните изпити.“ Един ден, нарамил цигулката, той пристига в София. Отива в Централната поща и започва да прозвънява телефонния указател. Среща се с проф. Леон Суружон, но не получава одобрение. Връща се в Пловдив и се свързва с проф. Недялка Симеонова, но не успява на приемния изпит. „Трябваше да се състезавам с цигулари, които бяха учили в Интерната за даровити деца, като Димо Димов, Георги Бадев, Христо Костадинов и редица млади виртуози от Пловдивското музикално училище.“

Кандидатства за оркестрант в Пловдивския държавен симфоничен оркестър – институция, която по-късно ще определи като една от големите школи в живота си. „На практика се запознах с най-трудните места на една партитура, с проблемите на баланса, на диригентските интерпретации , с различните щрихи. Свирех с диригенти като Янсонс, Саша Попов, Месру Мехмедов, български и европейски, да не говорим за парадоксалната работа на Добрин Петков по време на репетиции. (…) Българските композитори бяха щастливи от това, което той правеше с всяко тяхно произведение. Чудо! Все едно че се раждаше за втори път!“

Междувременно Стойков продължава да се готви за приемния изпит в Консерваторията. И този път не успява. Подал е документи и в Икономическия университет – ход, продиктуван от обстоятелствата на времето, когато задължителната казарма често прекъсва пътя на младите хора, устремени към изкуството. Заминава за София, където си наема квартира с пиано. Отегчен от лекциите по вътрешна търговия и притиснат от ограничени финанси, скоро се връща в Пловдив. Мястото му в оркестъра обаче вече е заето и той се пренасочва към Димитровград, в музикалната школа „Борис Тричков“. Един ден, на перона на гара Пловдив, докато се качва на влака, се запознава момичето, за което съвсем скоро се оженва. 

Не успява да се спаси от казармата. След уволнението отново държи изпит и е приет в оперния оркестър. Продължава да свири и в Симфоничния оркестър. Въпреки тежката работна програма – оперни и симфонични репетиции и концерти – продължава да свири на пианото и да се готви за заветното следване: композиция.

Изпитът наближава, а Стойков все още няма статут на кандидат-студент при авторитетен професор композитор. По онова време местата по композиция са малко – приемат по един или двама души. Сред основните кандидати са Стефан Мутафчиев и Александър Текелиев. Стойков отново отива до Централната поща в София и този път се обажда на Панчо Владигеров, който го кани в дома си.

„Намерил къде е къщата на Владигеров на улица „Якубица“, му звъня. Отвътре се чува лудешкото лаене на една болонка (Чуната или галено Чунчо-Мунчо), която ме посреща много недружелюбно. И докато умря, винаги реагираше така и ме плашеше! Панчо ме покани в един хол с остъклена веранда, много красиви мебели, кована масичка, пиано и огромна библиотека – цели стени с ноти, книги и апаратура. Аз започвам да му разказвам моята биография… от Адама…Как съм цигулар в опера и Симфоничен оркестър, как съм женен, жена ми е пианистка, имам малък син и… искам много да уча композиция! Свирил съм като оркестрант и негови концерти, но малко са ми множко годините за студент! Той слуша и кима доброжелателно с глава и накрая казва:

- Е, убоу… сега дай да видим?

И аз сядам на пианото и изсвирвам една моя Багатела за пиано. После ставам от пианото и той сяда и бавно я пресвирва. След това се обръща към мене и леко учуден ми казва:

- Това ти сам ли го написа?“

Този етап от биографията на Стойков, преди следването в Консерваторията, е особено показателен за неговото цялостно развитие. Той напомня, че талантът сам по себе си не е достатъчен: зад привидната лекота на дарбата стоят дълги часове труд, лишения, самообучение и непрекъснато вътрешно усилие. При Стойков дарованието се превръща в съдба именно защото е подкрепено от воля, дисциплина и неотстъпност. Така още преди академичното обучение се оформя творецът, който по-късно ще заеме свое трайно място в българската музикална култура.

В Музикалната академия следват четири години композиция в класа на Панчо Владигеров, които Стойков определя като „манна небесна“. Учи оркестрация при Димитър Сагаев, музикални форми – при Пенчо Стоянов, хармония – при Парашкев Хаджиев и Бенцион Елиезер, четене на партитури – при Лазар Николов, а полифония и фуга – при Здравко Манолов. Тази школа има и още много други имена, които оказват благотворно въздействие върху професионалното развитие на Стойков.

След дипломирането си той специализира композиция и теория на музиката в Московската консерватория при творци като Дмитрий Шостакович, Тихон Хреников и Юрий Холопов.

Завръща се в България и се посвещава на активна преподавателска дейност в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив. Това е период, в който творческото му присъствие започва все по-ясно да се откроява. В Радио София Тодор Кювлиев вече е записал неговата Соната за пиано, а произведенията му постепенно намират своите изпълнители и сцени. Наред с концертната музика той получава поръчки за театрални постановки и все по-осезаемо се насочва към фолклора.

Студентският камерен хор от Института, под диригентството на Крикор Четинян, участва във фестивала в Ланголен, Англия, където песента „Калугерине“ на младия композитор получава отличие. Това признание поставя началото на нейния широк концертен живот. До 1980 година тя вече звучи на 32 европейски певчески конкурса в изпълнение на български хорови състави, отличени с награди. Постепенно песента навлиза както в репертоара на професионални, така и на самодейни хорове, а по-късно се появяват и редица нейни аранжименти.

През 1972 година е разкрита специалността „Народни инструменти и народно пеене“. „Като прецедент – казва професорът – специалността има много малко аналози в другите страни – може би в някои ВУЗ-ове в Русия и Унгария се изучава народната им музика. Това бе първото и единствено академично ниво при обучението на народните музиканти – певци и инструменталисти.“

Тогава ректор е Асен Диамандиев. Благодарение на неговата далновидност и на нестихващия дух на Стойков тази специалност започва от нулата – без документация, без пособия, без състави, без преподаватели специалисти и без собствен репертоар. Дотогава се ползва предимно репертоарът на Ансамбъла за народни песни на Българското национално радио. А Пловдив става първото място в България, където народното пеене и народните инструменти придобиват статут на висше изпълнителско образование.

За близо трите десетилетия, през които Стойков ръководи специалността, тя се утвърждава като една от емблемите на Пловдивската академия. Съществена част от този процес е и създаването на нов репертоар. Неговите Концертини за гъдулка и за гайда постепенно се превръщат в класически образци в жанра, а наред с тях той създава множество пиеси за народни инструменти, хорови песни, оркестрови творби, камерна музика и танцова музика към фолклорни постановки.

През 1974 година е основан ансамбъл „Тракия“ като своеобразна симбиоза между музикалния и танцовия фолклор, между академичната подготовка и традиционните фолклорни школи в Котел, Широка лъка и Плевен. „Създадоха се стотици самодейни държавни ансамбли, състави за инструментална музика, хорове като „Мистерията на българските гласове“, различни инструментални групи. Теодосий Спасов показа на света, че кавалът е инструмент с по-големи възможности от флейтата“ – уточнява Стойков, който в първите години от създаването на ансамбъла е диригент на оркестъра. Създател и първи хореограф е Кирил Дженев, а Стефан Мутафчиев е диригент на хора. 

В пиесите за народни инструменти със съпровод на пиано Стойков използва различни техники – битонална хармония, темброви находки в пианото, които впоследствие пренася и в камерната музика. Той прилага съвременни композиционни похвати съобразно вътрешната природа на песента: алеаторни моменти, говор, битонални построения, едновременно протичащи ритмични модели във високи и ниски регистри, парландо и други. Въвежда и редица ударни инструменти в тези ансамбли. Голяма част от пиесите му за народен оркестър, както самият той споделя, служат като отправна точка при различните „Парафрази“ за симфоничен оркестър. За него няма различни по стойност инструменти – всички те притежават своя индивидуалност и са носители на неподозирани възможности.

„Още повече, че в естетиката на съвременната музика има многобройни допирни точки с нашата народна музика: и в областта на четвърттоновете, в алеаторните моменти, в тембровото разнообразие при безмензурната песен, в минималистиката, в ритмичните неравноделни модели!“ Така Стойков достига до ново темброво въздействие, а народната музика се превръща в тласък към ново композиционно мислене, което се разгръща в контакт с едни от най-големите имена съвременното българско изкуство.

„Три основни момента имаше в моя творчески път досега – отбелязва композиторът. – Първият беше, когато моята жена с музикантската си интуиция повярва на моето още неразвито творческо дарование и изцяло ме подкрепи за него. Втория бе срещата ми с големия композитор и педагог Панчо Владигеров и третият, художественото „цунами“, което ме заля със страшна сила, но не ме удави, това бе богатството, което ми поднесоха музикалните таланти на България със своята инвенция.“

В биографията на Николай Стойков (23 юни 1936 – 16 декември 2020) пътят на композитора и пътят на педагога не се разделят. Те се преплитат в една обща мисия – да се съхрани живата енергия на българската музикална традиция и едновременно с това да се отвори пространство за нейното съвременно развитие. Именно в това се състои и неговото трайно значение – той доказва, че традицията не е застинала памет, а жив извор, способен да ражда нови, исторически значими художествени хоризонти.

*Включените цитати в статията са от книгата „Пред огледалото“ на Николай Стойков, ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2007.