Жорж Санд — блуждаеща в бурята на живота и творяща в скръбта

Баронеса Дюпен

„При прадедите на Жорж Санд всички са необикновени. Тук се срещат крале и канонисти, велики пълководци и актриси. Всички жени, като в приказка, се наричат Аврора, всички имат синове и любовници и предпочитат синовете пред любовниците си. Извънбрачните деца се сипят като градушка, но биват припознати, въздигнати, възпитани по царски. Всички са пленителни, бунтари, нежни и жестоки“, пише френският романист Андре Мороа в биографичната книга „Лелиа или животът на Жорж Санд“ (Lélia ou la Vie de George Sand).

Разказите за своето необикновено семейство Аврора (Жорж Санд) научава от своята баба мадам Дюпен Орор (Аврора), която имала щастието да заживее с Дюпен дьо Франкьой, тогава два пъти по-възрастен от нея, но „притежаваше дарбата всякога да се занимава с нещо приятно за другите, както и за самия него“. С неподражаемо очарователния си изказ мадам Дюпен разкрива и други изненадващи детайли от семейния им живот, докато била заслепена от чара на съпруга си „и  ние се разорихме необикновено приятно“. При тези сърдечни срещи между баба и внучка мадам Дюпен не пропускала да добави и поучения към семейния разказ:

„Да, хората умееха да живеят и да умират в ония времена!… Никой не страдаше от досадни болести. Болният от подагра се движеше, без да се мръщи: доброто възпитание изискваше да не показваш, че страдаш. Нямаше делови грижи, които разстройват домашния живот и притъпяват ума. Хората умееха да се разоряват, без да се разбере, като добри комарджии, които губят, без да се тревожат и да се сърдят. Дори полумъртви, не пропускаха лов. Смятаха, че е по-добре да умреш на бал или в театър, отколкото в леглото си, между четири свещи и грозни мъже в черни дрехи. Бяха философи, не се преструваха на пуритани, макар че понякога бяха, без да се перчат с това. Добродетелните бяха сдържани по личен вкус, без педантизъм или прекалена скромност. Наслаждаваха се на живота, а когато дойдеше време да го напуснат, не се опитваха да вдъхнат на другите отвращение към него. Последните думи на моя старец бяха да го преживея дълги години и да бъда щастлива. Да проявиш такова великодушие е най-добрият начин да накараш другите да скърбят за тебе…“

„На тази невъзпитана и силна порода Жорж дължи някои ярки физически черти: бруталния живот, воден с безсрамна смелост, и неутолимата жажда в любовта“, допълва френският писател и държавник Шарл Мора.

„От тях съм наследила — казва Санд — скритото саможивство, поради което хората ми се струваха всякога непоносими, а моят дом — необходим…“

„От тях тя е наследила — допълва Андре Мороа — и ужаса от обществото, чиито предразсъдъци им са донесли толкова нещастия“.

Осемнайсетгодишната потомка на маршал дьо Сакс бива омъжена за берийския барон Дюдеван, от когото има две деца. Но духовните интереси на Аврора далеч надхвърлят ограничения кръгозор на нейния съпруг. И тя се решава на нетрадиционната за онази епоха стъпка, с която разрешава семейния конфликт — развод. След него напуска Ноан и се установява в Париж, където литературните постижения на неизвестната Орор Дюпен скоро ѝ донасят романтична слава. В Париж тя се запознава с Жюл Сандо и се присъединява към редакцията на „Фигаро“. Заедно със Сандо написват романа „Роз и Бланш“, който е посрещнат възторжено от читателите.

Веднага след този неочакван успех младата писателка получава предложение за правата на своята следваща книга, която публикува под мъжкия псевдоним Жорж Санд — първия ѝ самостоятелен роман „Индиана“. За него получава от критиката признание за „драгоценния ѝ талант, толкова щедър и многообещаващ“.

„Но минали бяха дните на славата, когато лейтенант Делмар се опиваше от победите по бойните полета; висш офицер в оставка, забравен сега от неблагодарното отечество, той трябваше да понася брачните несгоди. Беше женен за млада, красива жена, притежаваше хубав замък с всичките му пристройки, освен това работите му във фабриката вървяха добре; обаче беше винаги в лошо настроение...

Той обхождаше важно своя стар салон, мебелиран в стил Луи XV, като от време на време се спираше ту пред една врата с фрески, над която голи амури обкичваха с гирлянди от цветя кротки кошути и миролюбиви глигани, ту пред едно пиано, претоварено с бездарни и нескопосани изображения, чиито криволици и безкрайни плетеници уморяваха очите. Но това моментално отвличане на вниманието не пречеше на полковника при всяка обиколка да хвърля дълбок и прозорлив поглед към останалите двама мълчаливи мъж и жена; той следеше внимателно ту единия, ту другия; така вече цели три години бдеше над своето крехко и скъпо съкровище — жена си.

Защото тя беше деветнадесетгодишна и ако можехте да я зърнете до тази огромна бяла мраморна камина, украсена с позлатени инкрустации, ако можехте да я зърнете тъй тъничка, бледа, тъжна, опряла лакът на коляното си, сред този стар дом, до този стар мъж, подобна на зимно цвете, разцъфнало в старинна ваза, вие бихте съжалили жената на полковник Делмар, а може би самия полковник повече и от жена му.“

Почти всяка година младата писателка издава по един роман. В годините, когато триумфират по-възрастните от нея Виктор Юго и Оноре дьо Балзак, тя се налага като един от ярките таланти във френска литература. След „Индиана„ се появяват „Валантин“, „Лелиа“, „Жак“, „Мопра“.

В Архивния фонд на БНР е запазен запис на текст от романа „Мопра“, прочетен от актрисата Виолета Бахчеванова през 1984 година:

„Неравностойни като творческа реализация, романите ѝ очертават физиономията на ранната Жорж Санд — пише в предговора към „Мопра“ литературният критик проф. Симеон Хаджикосев — В традиционното френско литературознание е прието творчеството на писателката да се дели на четири периода. Първият от тези периоди най-често назовават романтичен, като го свързват с общите романтични тенденции на епохата. Във Франция борбата срещу класицистичната „старина“, подета още през 20-те години от Стендал и младия Юго, се води в името на едно „ново“ изкуство и от позиции, в които е много трудно да се разграничи критико-реалистичното от романтичното начало. Достатъчно е да споменем само три забележителни романа, които се появяват по времето, когато Жорж Санд публикува първия си роман в съавторство (1831 година) — „Парижката Света Богородица“ от Юго, „Червено и черно“ от Стендал и „Шагренова кожа“ от Балзак.

Романтичната доминанта в ранното творчество на Жорж Санд е свързано с протеста на нейните героини срещу притесненията и недъзите на брака. Всички те се стремят към красива и възвишена любов, но я намират без изключение извън осветената от традицията и религията институция. Писателката смело издига глас в защита на правото на жената на свободен избор на партньор в живота, както и на правото ѝ да прекъсне брачните връзки в случай на несполука. За първи път във френската литература Жорж Санд се осмели да покаже открито и да осъди прикрития фалш на брака и да обоснове моралната правота на жената, която е готова да воюва за щастието си.“

Красивата креолка Индиана „води“ този литературен женски поход към собствената си еманципация, докато Валантин и Лелиа са значително по-бледи образи. Лелиа е обладана от модната „болест на века“ — носталгия и копнеж, но е незадълбочена и недействена.

„Мопра“ е смятан за един от най-сполучливите романи на Жорж Санд. Той бива отпечатан първо в авторитетното парижко списание „Ревю дю Монд“ през пролетта на 1837 година, а след това издателят Боньор го пуска в продажба в два тома. 

Сдумите на Мопра Жорж Санд сякаш изобразява своята двойственост — нейните образи са пълнокръвни и вулканично емоционални. Те водят непрестанни спорове, които веднъж започнали не оставят нито един читател беспристрастен:

„...начин да кажа пламенно на Едме колко я предпочитам пред всички останали, но тя изглеждаше по-скоро недоволна, отколкото поласкана, и сериозно ме упрекваше за недоброжелателност към дамите, за което според нея беше причина голямата ми гордост.

Истината е, че след великодушната защита на „обвиняемите“ тя се присъединяваше към нашето мнение, когато, позовавайки се на Русо, ѝ доказвахме, че светските жени в Париж се държат прекалено „мъжествено“ и имат навик да гледат мъжете в очите, което не е много благонравно. Едме не можеше да възрази срещу това, което е казал Русо. Тя беше съгласна с него, че най-големият чар на жената се крие в разумното внимание и в скромността, с които изслушва сериозните думи, а аз винаги и повтарях неговото сравнение между съвършената жена и прелестното дете с големи, изпълнени със сърдечност, нежност и лукавство очи, което задава свенливо въпроси, но умее да възразява смислено. Искаше ми се да се познае в този портрет, на който сякаш бе изобразена тя самата. Допълвах образа й, като я гледах пламенно: 

- Жената е истински съвършена, когато е достатъчно умна никога да не задава смешни и ненавременни въпроси и никога да не възразява на достойните хора; такава жена умее да мълчи, особено когато е с глупаци, на които би могла да се надсмее, и с невежи, които би могла да унизи.“

„Ако се съди по доста големия брой непримирими врагове, които си спечелих с тази книга, може да се предположи, че в „Орас“ — пише Жорж Санд в един от двата предговора към романа — е изобразен много вярно един твърде разпространен тип на наш съвременник. Непознати за мен хора твърдяха, че са се разпознали в нея, и ме намразиха завинаги, задето съм ги изобличила тъй безмилостно... А може би ми се прииска да покажа, че както себелюбците стават понякога жертва на егоизма си, така и самоотвержените не винаги намират щастието, но честните хора намират опора в съвестта си и именно заради тях написах тази книга.“

И още в първите редове на романа Орас ни разкрива съкровените си мисли за любовта и приятелството — мъдростта на Жорж Санд, представена по нейния директен и откровено поетичен начин:

„Но най-сладостното от всички човешки чувства — чувството, което се подхранва толкова от слабостта и от грешките, колкото и от величието на героичните прояви, което е присъщо на всяка възраст, което се заражда в нас от първото усещане за битието, което трае колкото нашия живот, което удвоява и истински разширява нашите кръгозори, което се възражда от пепелта и възниква отново трайно и нерушимо, след като е било прекършено, това чувство, уви, не е любовта, знаете го много добре, а приятелството.“

Писмата на Жорж Санд

Една от най-коментираните страни на младата писателка е нейната склонност да нарушава общоприетите норми и да предизвиква полемика с появяването си на обществени места — облечена в мъжки дрехи и заобиколена от приятели и ухажори. Част от този противоречив образ е и тайната на нейната интензивна кореспонденция, до която много голяма част от завистниците ѝ са пожелавали да получат достъп. 

В едно от писмата ѝ до актрисата Мари Дорвал, на чийто талант тя се възхищава, се разкрива взаимната им привързаност:

„Не мога да те видя днес, мила моя. В понеделник, сутрин или вечер, в театъра или в леглото ти, трябва да дойда и да те целуна. Работя като затворник и това ще бъде моята награда“, пише ѝ Жорж Санд.

А Мари Дорвал отговоря:

„Наистина нямах търпение да те видя в съблекалнята си. Щяхме да вечеряме бързо в пет часа и да си тръгнем заедно. Вчера те гледах цяла вечер. Гледах те, без да срещам очите ти. Изглеждаше толкова намръщена. Ще дойда да те видя утре сутринта. Боже мой, как искам да поговорим! Нима никога няма да можем да се свържем?“

Две други книги „Тя и той“ и „Писма“ (Жорж Санд — Флобер) са събрали любовната история на Жорж Санд и Алфред дьо Мюсе и кореспонденцията между Флобер и Санд. В „Тя и той“ героят на Мюсе се нарича Лоран, а на Санд — Тереза:

„Вие го знаете, Вие знаете, че за мен не сте госпожица Жак, която прави портрети за слава, а възвишен мъж, който се е преобразил на жена и който, без да е учил в някаква академия, предусеща тялото и душата в тялото така, както великите скулптори на древността и великите художници на Ренесанса.

Лоран се запозна с госпожица Жан случайно, благодарение на професионалните си връзки с художниците. С присъщия си скептицизъм подозираше, че всички онези, които Тереза наричаше свои приятели, са ѝ любовници, и му трябваше известно време, за да се увери в чистотата на техните отношения и да я приеме за личност, която дори да е преживяла някои страсти, е чужда на кокетството. В него дори се бе появило желанието да узнае причините, поради които тази млада, красива, интелигентна и напълно свободна жена живееше сама според собствения си избор.“

Кореспонденцията между Жорж Санд и Флобер е „равнопоставен интелектуален диалог“ между двама от най-забележителните творци на XIX век. Писмата си до Флобер Жорж Санд изпраща в продължение на 13 години (чак до смъртта си през 1876 година). В тях Санд признава на Флобер, че двамата много си приличат в своето творческо отшелничество, посветено изцяло на литературния труд:

„Допускам, че умният човек може да бъде необикновено любопитен. Аз не бях такава, не ми достигаше смелост. Предпочетох познанията ми да останат непълни. Това не засяга никого; всеки е свободен да отплава било върху кораб с опънати платна, било с рибарска лодка. Творецът е изследовател, когото нищо не бива да спира и за когото е без значание наляво ли поема, или надясно — целта му освещава всичко. Като натрупа опит, той сам трябва да узнае какви са условията за душевното му здраве. Вашето, мисля, е добро, щом с удоволствие работите и предпочитате самотата, макар че вали.

Накратко, не искам костите ми да почиват в Бретан. Хилядократно предпочитам вашата натруфена Нормандия или истинските страни на ужаса и отчаянието в дните, когато мрачни чувства налегнат душата ми. Нищо няма там, където властвува свещеникът и откъдето католическата вандалщина е преминала, опустошавайки паметниците на стария свят, за да посее плевелите на бъдещето.

Погребала бях задълго поривите на своята клета душа и ето, вие сте първата ми среща с живите. Радвайте се на живота!“

След смъртта ѝ Флобер пише писмо до сина ѝ Морис:

„...тогава след много векове, други сърца, също както нявга нашите, ще се затрогват от нейната душа. Хората ще четат нейните книги и ще мислят с нейните мисли, ще обичат с нейната любов.“