Ататюрк и връзката му с България

Името Мустафа Кемал Ататюрк неизменно се свързва със създаването на съвременна Турция и с радикалния процес на модернизация, който преобразява държавата след разпадането на Османската империя. Фамилното име „Ататюрк“, прието след реформата за фамилните имена от 1934 г., означава „баща на турците“ и символизира ролята му на основател на новата турска република. Зад образа на реформатора обаче стои дълъг процес на личностно и политическо изграждане, в който особено важно място заемат 14-те месеца*, прекарани в България.

Мустафа Кемал (1881-1938) е роден в Солун – един от най-космополитните градове на Османската империя. Точната му рождена дата не е известна, тъй като в Османската империя не съществува практиката за отбелязване на рождени дни, а в регистрите се вписва единствено годината на раждане. Любопитен е фактът, че през 1936 г. английският крал Едуард VIII отправя запитване до Турското посолство в Лондон за точната рождена дата на турския президент, за да му изпрати официално поздравление. Запитан по този повод, Ататюрк посочва 19 май за своя рожден ден – дата, която по спомените на майка му съответствала на пролетния ден, в който се е родил. Изборът обаче има и дълбоко символично значение, тъй като именно на 19 май 1919 г. Мустафа Кемал поставя началото на националноосвободителното движение, довело до създаването на Република Турция. Така личната му биография символично се преплита с раждането на модерната турска държава.

Солун е едновременно важен османски център и прозорец към Европа, в който живеят турци, българи, гърци, евреи и други етнически групи. Именно там бъдещият държавник за първи път се сблъсква с модерните идеи, с националните движения и с усещането, че Османската империя постепенно губи способността си да отговаря на изискванията на новото време. Неслучайно Солун се превръща в средище на младотурците и на опозиционните среди срещу системата на султаната.

Още в ранните си години Мустафа Кемал проявява стремеж към светско образование. След кратък престой в традиционно религиозно училище той постъпва в модерното за времето си училище на Шемси ефенди, където учат и деца от немюсюлманските общности, включително българи. По-късно продължава обучението си военното училище в Битоля (дн. Република Северна Македония) – един от най-модерните за времето си в европейската част на империята, където усвоява френски език и се запознава по-задълбочено с европейската политическа мисъл. Там се формира и кръгът от негови съмишленици и приятели, сред които Али Фехти Окяр – бъдещ министър-председател на Турция, а преди това и посланик в София по времето, когато Кемал е военен аташе. Битоля оставя траен отпечатък у младия офицер, защото там още по-ясно проличават противоречията между остаряващата османска система и зараждащите се модерни национални държави на Балканите.

До началото на Балканските войни Мустафа Кемал вече е натрупал сериозен военен опит в различни части на империята – Дамаск, Триполи и Шкодра (дн. Албания). През 1912 г., когато избухва Първата балканска война, той е изпратен в района на Галиполи. Войната се превръща в тежък удар за Османската империя. Българската армия нанася едни от най-сериозните поражения на османските сили, а победите при Люлебургас и Булаир разклащат устоите на империята в Европа. Точно тогава Мустафа Кемал започва да наблюдава с уважение българската армия и нейното командване.

Особено впечатление му прави генерал Стилиян Ковачев – командир на българската Четвърта армия. По-късно, вече като военен аташе в София, Кемал често разговаря с Ковачев за хода на Балканските войни, за стратегическите грешки на Османската империя и за бъдещето на Балканите. Между двамата постепенно се изгражда взаимно уважение – уважение между двама професионални военни, които са се срещнали от двете страни на бойното поле, но оценяват качествата един на друг. Именно генерал Ковачев се превръща в една от най-значимите фигури в софийския период на Мустафа Кемал.

След Междусъюзническата война и подписването на Цариградския договор през 1913 г. между България и Османската империя започва постепенно обновление в междудържавните отношения. В рамките на договора са възстановени дипломатическите контакти и е създадена длъжността военен аташе в София. На този пост е назначен Мустафа Кемал.

Неговата мисия в България има изключително важно значение. Османското военно командване внимателно следи развитието на Балканите в навечерието на Първата световна война. От Мустафа Кемал се очаква не само да наблюдава състоянието на българската армия, но и да анализира политическите настроения в страната, отношенията между партиите и възможната външнополитическа ориентация на България. За Османската империя е жизненоважно България да бъде привлечена към Централните сили, тъй като това би осигурило сухопътна връзка между Германия и Османската империя.

Самият Мустафа Кемал обаче подозира, че изпращането му в София има и друга цел. По това време отношенията му с военния министър Енвер паша са силно обтегнати. Кемал открито критикува военната политика на Енвер, особено засиленото влияние на германските офицери в османската армия и зависимостта на империята от германското военно командване. Заради тези критики Мустафа Кемал смята, че изпращането му в България е и опит да бъде отдалечен от армията и от политическите центрове в Истанбул, където влиянието и популярността му постепенно нарастват.

Като военен аташе Мустафа Кемал пътува из различни райони на България, присъства на военни учения и подготвя подробни доклади за българската армия, въоръжението и командването. Наред с това той следи положението на турското население в България и поддържа контакти с депутати от турски произход, сред които Шакир Зюмре (избран с гласовете на съгражданите си от Варненския избирателен район от Либералната партия на министър-председателя Васил Радославов). Благодарение на своята наблюдателност и аналитичен ум Кемал успява да събере ценна информация за политическото и военното състояние на страната.

Престоят му в София обаче се оказва много повече от дипломатическа мисия. Когато пристига в българската столица през ноември 1913 г., той попада в град, който преживява бурен период на модернизация. Само няколко десетилетия след Освобождението България вече изгражда европейски облик – с нови обществени сгради, модерна архитектура и активен културен живот. Народният театър, Военният клуб, Градската градина и новите булеварди създават атмосфера на една европейска държава. Тази трансформация впечатлява дълбоко Мустафа Кемал. Той вижда как държава, която доскоро е била част от Османската империя, успява за кратко време да изгради модерна администрация, силна армия и национално самочувствие. В София той се сблъсква с един по-светски обществен модел, с по-активно участие на жените в обществения живот и с култура, обърната към Европа. И самият той се вписва естествено в тази среда. Когато излиза по улиците на София, вместо традиционния османски калпак Мустафа Кемал често носи филцово бомбе – символ на европейската градска култура и на модерния дух, който все по-силно го привлича.

Особено силно влияние му оказва културният живот на София. Мустафа Кемал посещава опера и театър, впечатлен е от достъпността на изкуството за широката публика и от мястото на културата в обществото. По-късно той поставя основите на новата културна политика в Република Турция, като превръща операта и театъра от „дворцово“ изкуство в част от модерния обществен живот.

Съдбовна роля в престоя му в България играе семейството на генерал Стилиян Ковачев. В дома на генерала Мустафа Кемал се запознава с дъщеря му Мити Ковачева – образована млада жена с европейско възпитание, владееща чужди езици и участваща свободно в обществения живот. Според редица свидетелства Кемал изпитва силни чувства към нея и дори пожелава ръката ѝ. Генерал Ковачев обаче отказва. Причините вероятно са комплексни – различията в религията, политическата обстановка и несигурността около бъдещето на младия офицер. Въпреки отказа отношенията между двамата мъже остават белязани от взаимно уважение. Ковачев продължава да цени интелекта и военните качества на Мустафа Кемал, а самият Кемал никога не престава да говори с уважение за българския генерал и неговото семейство.

Споменът за тези отношения се запазва и в семейната памет на Ковачеви. В Златния фонд на БНР се съхранява запис от 1995 г., в който полковник Стилиян Нойков разказва за приятелството между дядо си генерал Стилиян Ковачев и Ататюрк, както и за отказа генералът да даде ръката на дъщеря си Мити на бъдещия турски държавник, който неведнъж посещавал дома на генерала на „Раковски“ 134.  

Тази лична история има и по-дълбок символичен смисъл. В лицето на Мити Мустафа Кемал вижда новия тип балканска жена – образована, обществено активна и свободна от ограниченията на традиционния османски свят. Това споделя другият внук на генерал Ковачев – социологът Деян Деянов – пред Нахиде Дениз. Именно тези впечатления по-късно вероятно оказват влияние върху реформите му, свързани с правата на жените и светския характер на обществото.

През октомври 1914 г. Османската империя влиза в Първата световна война. Мустафа Кемал е убеден, че мястото му вече е на фронта, а не в дипломатическа служба, и настоява да бъде отзован от София. Скоро след това той се превръща в герой от битките при Чанаккале през 1915 г., където османската армия успява да спре настъплението на Антантата. Победата му носи огромен авторитет и поставя началото на пътя му към национален лидер. Отзвукът от сраженията при Чанаккале е особено силен и в България. Българските вестници подробно отразяват героизма и съпротивата на турските войници срещу силите на Антантата, а името на Мустафа Кемал започва да се свързва с образа на талантлив и решителен военачалник.В следващите години български и турски войски воюват като съюзници на страната на Централните сили, включително в Добруджа през 1916 г. срещу Румъния.

След поражението във войната и тежките условия на Севърския договор – Нахиде Дениз отбелязва, че какъвто е за България Ньойският договор, такъв е и за Османската империя Севърският и че по ирония на съдбата и двата наречени мирни – Мустафа Кемал оглавява турското националноосвободително движение в Анадола. Именно тогава от България започват да се изпращат помощи и боеприпаси за кемалисткото движение, а фигури като Шакир Зюмре активно съдействат за това сътрудничество. Още по време на престоя на Мустафа Кемал в София Шакир Зюмре го въвежда средите на столичния елит, като го запознава с видни политически и обществени фигури, сред които генерал Рачо Петров и съпругата му Султана Петрова, с проф. Стефан Киров, ректор на Софийския университет, със семейството на генерал Ковачев и много други.

През 1923 г. Мустафа Кемал провъзгласява Република Турция и става нейният първи президент – пост, който заема до смъртта си през 1938 г. През този период той осъществява мащабни реформи: премахва халифата, въвежда латинската азбука на мястото на арабската, основава управвлението на принципа на секуларизма и разширява правата на жените. Много от тези идеи носят отпечатъка на впечатленията, натрупани по време на престоя му в България.

След основаването на Република Турция отношенията между София и Анкара постепенно се институционализират. Важен момент в този процес е подписването на Договора за приятелство между Царство България и Република Турция през 1925 г. в новата столица Анкара. Значителна роля за възстановяването на дипломатическите отношения играе българският дипломат и интелектуалец СимеонРадев, който успява да изгради добър диалог с новото турско ръководство.

Всичко преживяно и видяно от Мустафа Кемал по време на престоя му в България – срещите с българския политически и военен елит, наблюденията върху бързата модернизация на страната, досегът с европейския културен модел и обществен живот – заема важно място в оформянето на бъдещата му визия на държавник и реформатор от световна величина. Затова престоят на Ататюрк в България не може да бъде разглеждан единствено като дипломатически епизод. В България той вижда как една държава, освободила се от османското наследство, успява за сравнително кратко време да изгради съвременен облик. Тези впечатления по-късно намират отражение в реформите, чрез които Ататюрк преобразява Турция в светска и модерна република, обърната към ценностите на Запада. Неслучайно през годините той нееднократно изразява уважението си към България и българския народ, а думите му: „Който е враг на България, е враг на Турция“ остават ярък израз на убеждението му, че стабилността и добрите отношения между двете държави имат особено значение за бъдещето на Балканите.

*В статията са използвани данни от книгата „440 дни Ататюрк в България“, София, 2026 г. на журналистката Нахиде Дениз, която се позовава на достоверни източници от българските и турските архиви.