Драгомир Асенов – необозримият устрем на човешкия дух

„В романа му „Най-тежкият грях” героят Румен Абрашев си повтаря три пъти на ден: „Аз съм от онези писатели, които ще бъдат забравени.” Прави го не за да потиска самочувствието си, а напротив – да се освободи от излишните напъни за величие, от комичните съпоставяния с класиците, за да пише свободно, необременен от грижи за слава и безсмъртие”, казва за Драгомир Асенов театроведката Севелина Гьорова.
Така пише и самият Асенов, верен преди всичко на дълга си като писател на своето съвремие. Скромно, с непринудена техника, с дъбока аналитичност, неговите романи предизвикват остра полемика, защото поставят на дневен ред най-наболялите въпроси и заедно с читателите се опитват да намерят отговорите или поне да вдъхнат надежда и сили за съпротива.

Драгомир Асенов е литературният псевдоним на Жак Нисим Меламед (15 май 1926 – 19 юни 1981) роден в град Фердинанд, днес Монтана. Детството във Фердинанд рано свършва – на десетгодишна възраст той изгубва баща си. Напуска със семейството родния град, идвайки в София заедно със сестра си, майка си и малкия си брат. Майка му е принудена да го даде в сиропиталище. След това Драгомир учи в VI-та мъжка гимназия. Тук именно влиза в нелегална ремсова група (Работнически младежки съюз).
На 24-майска демонстрация на площад „Възраждане” е с развято национално знаме срещу подготвяната от правителството депортация на българските евреи. Тогава го изключват от гимназията и изселват в Русе (1943).

И тук отново работи в нелегалния РМС, участва в Деветосептемврийското въстание. След установяването на новата власт Драгомир Асенов завършва средното си образование и право в Софийския държавен университет (1953). Отдава се на журналистическа и писателска дейност.
Работи във вестник „Дунавски отечествен фронт”, където публикува много статии, очерци, репортажи, рецензии. Съосновател е на вестник „Дунавски културен фронт”.

От 1953 до 1956 година е редактор на вестник „Работническо дело”. Следващата година е редактор, после – главен редактор на списанието „Родна реч” (1965 – 1968). И три поредни години след това е заместник главен редактор на вестник „Литературен фронт”. През това време отпечатва десетки свои разкази, есета, статии по културни въпроси. Дълги години е член, а после и секретар на Съюза на българските писатели (1971).

Тази година се навършват 100 години от рождението и 45 години от смъртта на писателя. След последвалото тритомно издание на избрани негови творби е преиздаден само романът „Най-тежкият грях”, а пиесите му не се играят. Забравен ли е наистина той? Дали препоръката, направена на неговия герой, не се е обърнала като острие към него самия?

В нашата съвременна мемоаристика, често пълна с толкова отрицания, с толкова злъч, с напъни за десидентско минало или призиви за разплата, все по-трудно се прокрадва образът на „една голяма личност с високи морални устои, с изключителна ерудиция, с безпогрешен усет към таланта и с великодушието не само да го признае,  а и да се бори да му даде път. Неведнъж съм била свидетел как той се е противопоставял и на догматизма, и на сектантството, и на груповщината, която години наред трови творческите среди”, откровена е Гьорова.
 – Аз не съм бил с Леон Даниел в една мафия – казва Драгомир Асенов по повод някаква нападка, – а в една ремсова група в Русе.
„И наистина, сред предизвикателствата на една сложна действителност той си остана верен на своята гладна, мизерна, но възторжена ремсова младост.”

От суровото детство се ражда романът „Големият каменен дом”, а от вечно занимаващата го тема как човек да запази нравствеността си, когато е подложен на изпитанията на властта и привилегиите – „Тази кръв няма да се пролее”.
Трудният живот, нищетата, гоненията не го правят мизантроп. Напротив, „той беше жизнерадостен и остроумен, отворен към хората, добронамерен, отзивчив. Беше единственият човек в ръководството на Съюза на писателите, който четеше произведенията на всичките си колеги, в това число и на младите творци, и даваше мнението си открито и честно”, пише театроведката.

Драгомир Асенов има вродената дарба на художествен критик. Неговите статии за изкуството и литературата, цялата му публицистика го доказва. Носи отговорностите си като редактор, секретар и подпредседател на Съюза не като привилегия, а като длъжност.
 – Още една преграда пред българската драматургия! – възкликва гневно писателят, когато се създава много оспорваната по-късно репертоарна комисия към Комитета за култура. Нещо, което тогава не може да се каже, без да носи последващи негативи, но той не се побоява.

Личността на твореца е пряко свързана с произведенията му. Те са изпълнени с топлота и хуманизъм, тази толкова оспорвана от критиката любов към обикновения човек с неговите всекидневни скърби и радости, с тежките му грижи за насъщния, с трогателния порив да ги надживее и да се съхрани. И то във време, когато са на мода изключителните герои, поставени в изключителни обстоятелства. С това свое пристрастие Драгомир Асенов създава ново направление в българската драма, което проф. Любомир Тенев нарича „Драматургия на всекидневието” и изтъква, че „Драгомир умее да покаже как частният случай, как личният, интимен живот прераства в значимо обществено битие”.

Асенов разказва за пиесите си свързани с изграждането на новата личност, с формирането на младото поколение, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

„Той навлезе в края на 50-те години в литературата страстно и противно на сдържания си характер – полемично. Неговият първи роман „Пътищата се разминават” предизвика шумни спорове. Месеци наред излизаха критични статии, като авторите спореха колкото с него, толкова помежду си. Възможно ли е положителните герои да имат трагична лична съдба, да се влюбват, да страдат, да изпитват болка?
Сега тези въпроси звучат наивно и елементарно, но тогава бяха предмет на най-сериозно разглеждане. Авторът беше заподозрян в политическа неблагонадежност, в опити да очерни нашата действителност.” (Севелина Гьорова)

Той пише за това, което го заобикаля, което въпреки всички угнетяващи обстоятелства обича. В романистиката му има много биографични елементи. Трилогията „Под сянката на Херострат” е една от най-точните и завладяващи художествени картини на годините на войната, и то видени през погледа на едно дете. Проф. Тончо Жечев в изследването си за съвременния роман счита, че в трилогията на Асенов се съчетават хрониката, мемоарът и свободното фабулиране.

Драгомир Асенов е автор на книгите „Когато Тито награждава” (1950), „Нашият взвод” (повест, 1956, 1962, 1973), „Съвест” (разкази, 1956), „Пътищата се разминават” (роман, 1959), „Кафявите хоризонти” (роман, 1961, 1970), „Големият каменен дом” (роман, 1963), „Рожден ден” (драма, 1965), „Плодът на ветровете” (роман, 1966), „Рози за д-р Шомов” (драма, 1967), „Разходка в събота вечер” (пиеса, 1969), „Сурово възпитание” (разкази, 1969), „Горещи нощи в Аркадия” (пиеса, 1970), „Изпити” (пиеса, 1970), „Три пиеси. Рози за д-р Шомов. Разходка в събота вечер. Изпити” (1972), „Тази кръв няма да се пролее” (1973), „Биография на един вечен ден” (1978), „Най-тежкият грях” (роман, 1980, 2001), „Огнената межда. Летопис в два романа” (1980), Избрани произведения в три тома (1983-1986), „Елегия за едно женско сърце” (1984).

Режисьорът Васил Луканов, който се движи в литературните среди около списание „Родна реч” (където тогава е редактор Драгомир Асенов), го убеждава да напише пиеса по разказа си „Букет бели гладиоли”. Така се ражда пиесата „Рожден ден”, поставена за пръв път от същия режисьор в Плевенския театър, а след това, през 1964 година от проф. Кръстьо Мирски, в Народния театър с блестящ артистичен ансамбъл – Невена Буюклиева, Маргарита Дупаринова, Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Георги Георгиев-Гец, Йордан Матев, Виолета Бахчеванова, Ванча Дойчева.

Знаменитата „Рози за д-р Шомов”, която се играе повече от сто пъти в Младежкия театър в София и последната – „Наградата”, в Театър българска армия и в Пазарджишкия театър, режисьорите Димитрина Гюрова и Николай Савов поставят и в Телевизионния театър.

Откъс от „Рози за д-р Шомов“ – постановка на Гертруда Луканова в Младежкия театър – откъси с Димитър Буйнозов (д-р Шомов) и Георги Черкелов (д-р Везенков), запис от Златен фонд на БНР:

Пред препълнени салони се играят постановките му „Изпити”, „Златното покритие”, „Професия за ангели”, „Разходка в събота вечер”, „Под тревожните върхове”. Тези творби са написани по начин, който установява най-близък, най-сърдечен контакт със зрителите. И това обяснява защо така ги обича публиката.

„Треперете, ние идваме с нови пиеси”, шегува се драматургът, говорейки за работата си в театъра, запис 1975 година, Златен фонд на БНР:

„Никой не можеше да отрече умението на автора да строи действието, сръчно да заплита интригата, майсторски да извайва диалога, да изгражда обществени типове върху основата на съществени идеи, и то извлечени от личното им битие. Това драматургическо майсторство беше еднакво завладяващо и в комедиите, и в драмите. Критикуваха автора за друго – пише Севелина Гьорова – че леко се изплъзва от конфликтите, че търси бърза и винаги благополучна развръзка, както с идването в санаториума на генерала в „Рози за доктор Шомов”. Но публиката не беше на същото мнение. Тя не искаше решенията да се отлагат. И се присъединяваше безотказно към вярата на автора в доброто, в хуманността, в умението на нравствените хора да се изплъзнат от уловките на мошениците и кариеристите.”

За Драгомир Асенов може да се каже, че е писател на своето време. И се е разбирал много добре както с читателите си, така особено със зрителите. Създаденото от него с любов и болка е изпълнено с обич към човека. То ни кара да се усмихваме, да се насълзяваме, да се гневим. И да вярваме в нравствените ценности не на богоизбраните, а на обикновените хора.

Изказване на театралния режисьор Николай Савов за драматургията на Драгомир Асенов, запис 1983 година, Златен фонд на БНР: