Априлското въстание — българските вестители на свободата

Незабавни действия в цяла България

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов пише: „Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 година), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.“

„Пред Апостола Васил Левски и съзаклятниците във време на клетвата се поставяше евангелие, нож и револвер, а свещеникът държеше кръста в ръка, докато всички изричаха клетвените слова:

Заклевам се в името на всемогѫшаго Бога, че, за славата на народа си и за честта на православната вяра, ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на келявия турски султан. Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание  — разказва в мемоарната си книга „Първата пушка за Априлското въстание“ Никола Беловеждов.

През лятото на 1875 година се приготвяше въстание в Загорско и в Копривщица се добиха сведения, че нови апостоли на свободата са преминали от Влашко, и с нетърпение се очакваше заместникът на Левски, ала не дойде. Тази година се ознаменува само с дохождането в Копривщица на един бежанец от участниците в Старозагорското съзаклятие. Той беше покойният отпосле Перущенски герой — Кочо Честименски, кондураджия от град Пловдив. 

През същата година си дойде в Копривщица и Тодор Л. Каблешков, син на чорбаджията, Лулчо Каблешков, брат на Пловдивския Цоко Чорбаджи, който колеше и бесеше в целия тогавашен Филибилишки санджак. Чорбаджи Цоко, самозван „Мемлекет векили“ (Народ, представител пред властите), никога не си допущаше дори и да помисли, че във Филибилишко ще има българи, противници на турския цар, па още и такива, които да желаят да падне неговото царство.

Каблешков беше скроил и ни предлагаше такъв план: да се захване от Копривщица и да се приготви за пролетта въстание от жителите на балканските и околните и полски села на Средна гора. Въстаниците да се наредят на две или три чети от по сто-двеста души, които да захванат здрави места в Стара планина и от там да нападат на турците, да правят пакости по турските села и да подигат на въстание и други български села, които по-първо не са били приготвени за въстанието. Каблешков се наемаше да приготви всичко нужно за въстанието. Според неговото мнение, въстанието ще има по-голяма важност, ако се докаже пред Европа, че то има съвършено местен характер.“

„Днес се навършиха три години от обесването на Дякон Левски!“, каза сестра Серафима.

Новият апостол и неговият помощник останаха като гръмнати. Тази изненада бе за тях твърде неприятна, тъй като те носеха името и идеята на Апостола и се наричаха негови последователи. Бледните страни на Панайот Волова се обагриха с тъмна руменина.

— Наричам се Панайот Волов, милостива. Аз съм от град Шумен, където няколко години съм учителствал… Моят другар носи името Георги Бенковски! Доскоро ние сме имали с него различни занятия, но днес нашето занятие е едно…

Очите му за миг изразиха известна нерешителност. Той дори примига и гладката му реч се заплете. Само след миг той обаче надви своето колебание и каза твърдо:

— Да обикаляме из България и да помагаме на българския народ!

Види се, на тези думи той разчиташе за всичко, което можеше да спечели в Горния метох. Очите на небесната жена, които бяха забулени тъй, че изглеждаха почти без поглед, вдигнаха за миг своите тежки черни клепачи и в тях блесна искра, лъч, огън!… Двамата млади мъже можеха да помислят, че тия прекрасни, но хладни очи са били всъщност огнище. Те не можеха да видят в дълбините на една женска душа кратер и в блясъка на нейните очи — лава. Но и това, което Панайот Волов зърна, бе за него окуражително и вдъхновяващо.

— Ние, милостива сестро — пристъпи направо той, — идем от Влашко, където Централният комитет се събра на съвещание в пълния си състав и реши: „… Незабавни действия в цяла България!“

Събитията, описани от Яна Язова в историческия роман „Бенковски“, разкриват подробности за самоотвержената подготовка и непримиримост на следовниците на Апостола, които „бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях.“   

10-годишният Димитър Кацаров от Копривщица ясно си спомня избухването на Априлското въстание. През 1956 година, когато България чества 80 години от епопеята, той разказва своите спомени за Българското национално радио (БНР).

„Когато учехме при бай Никола, по едно време камбаните загърмяха. Ние отрано знаехме, че се готви нещо и слухтехме. В къщи баща ми знаеше, защото той е заклевал въстаниците… Бай Никола Беловеждов беше доста развълнуван и както предаваше аритметика каза: Деца, въстанието започна! Бързо се прибирайте по къщите!... Турските войски се показаха след 10 дена. Нашето царство продължи толкова."

Захари Стоянов допълва разказа за онези дни:

— Три часа става вече, откак в Коприщица гърмят пушките!…

— Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв — отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“

— Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! — викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо. То се попадна в ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше. Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище… Копривщица

20 априлий 1876 г. Т. Каблешков.“

В края на март 1876 година будната Райна (Княгиня) е привикана от първенците на окръга, сред които и Георги Бенковски. Тя е избрана да ушие революционното знаме — знак, призван да въплъти надеждите и решимостта на въстаниците. Дотогава Райна не е виждала български флаг и като образец ѝ показват Карловското знаме. „То беше направено от скъпа материя и на него в златно беше изобразен разярен лъв, стъпкал в краката си полумесец, а над главата му бяха изписани думите „Свобода или смърт“ – пише в своята автобиографична книга Райна.

По случай 100-годишнината от въстанието „Балкантон“ издава на плоча документалната композиция „Чудната пролет на април 1876 година“. В нея режисьорът Митьо Радуков събира откъси от документи, писма и спомени. С гласовете на Николай Бинев, Кирил Янев, Виолета Бахчеванова и Васил Стойчев, Димитър Вачев, Бочо Василев и Петър Петров оживяват революционните събития от април до май:

„Дойдох напълно безпристрастен и с намерение да бъда справедлив. Боя се, че престанах да бъда безпристрастен и положително вече не съм хладнокръвен. Има факти при вида на които кръвта гневно закипява. Има неща твърде ужасни, за да позволят спокойно изследване, неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът да ги обсъжда.

Има факти, които будят отвращение и те карат да се вълнуваш, но когато още в началото вие се натъкнете на признанието, че 60 или 70 села са изгорени и около 15 хиляди души изклани, какво повече да търсите? И когато тези подробности ви се повтарят от стотици хора, не само от българите и разните консули в Пловдив и немските чиновници по железниците, но и от гърци, арменци, свещеници, мисионери, дори и от самите турци, струва ви се, че всяко по-нататъшно разследване е излишно.

Мисля, че хората в Англия, изобщо в Европа, имат непълна представа за българите. Винаги съм чувал да се говори за тях като за диваци. Останах учуден обаче, както вярвам, ще бъдат учудени и повече от читателите ми, като научат, че едва ли има българско село без училище. И че тези училища там, където турците не са ги изгорили, са в цветущо състояние. Те се поддържат от данъци, които българите доброволно са си наложили. Образованието в тези училища е безплатно и еднакво за бедни и богати. Едва ли има българско дете, което да не може да чете и пише, така че процентът на грамотните в България е равен на този във Франция и Англия.

Знаят ли тези факти хората, които считат българите за диваци? Всъщност тези българи не са диваци, както смятах, а са един трудолюбив, работлив, честен, цивилизован и мирен народ.“

07 август 1876 година Макгахан, специален пратеник на вестник „Дейли нюз“

Подобни статии пишат редица кореспонденти на европейски вестници, а високопоставени дипломати изпращат своите доклади с потресаващи описания на потушаването на Априлското въстание.