Павел Васев и пътешествието на интелектуалеца

„От дете бях опиянен от работата в сферата на културата. Това усещане никога не ме е напускало. Не помня да съм мечтал да бъда ватман или лекар, или пожарникар. Винаги съм знаел, че най-интересното място е зад кулисите.“*

Тези думи на Павел Васев разкриват не само ранното му осъзнаване на личното призвание, но и дълбокото му вътрешно убеждение, че културата е пространство на едно същинско човешко осъществяване. Павел Васев (15 април 1951 – 8 ноември 2019) се нарежда сред онези ярки български интелектуалци и културни дейци, чието присъствие оставя траен отпечатък върху развитието на българския театър и кино през втората половина на XX и началото на XXI век. Неговата многостранна творческа и административна дейност го утвърждава като фигура с ключово значение за съвременния културен живот в България.

Режисьор, сценарист, оператор, продуцент и културен мениджър, Васев съчетава в себе си артистичната чувствителност на твореца с визионерството на организатора. Професионалният му път преминава през различни културни сфери – от киното и в частност през документалистиката до театралното управление. Всяка от тези области носи отпечатъка на неговата естетическа и интелектуална индивидуалност. Директор е на Народния театър (2009–2015), на Сатиричния театър (2005–2008), председател на Съюза на българските филмови дейци, както и ръководител на Българския културен институт в Москва.

В интервю за Националното радио Васев разказва за откриването на Народния театър, за пожара през 1923-та и за неговото възстановяване. Записът е от 2012 година:

Особено влияние върху формирането на светогледа му оказва семейната среда. Като син на дипломат, Павел Васев отраства в международна културна атмосфера и от ранна възраст пътува по света. Именно тази мобилност формира у него онова, което сам определя като „особен космополитизъм“ – разбиране за света, в което универсалното и локалното не се противопоставят, а съществуват в хармония. За Васев космополитизмът не означава отчуждение от родното, а напротив – способност да цениш еднакво както големите световни градове, така и малките, на пръв поглед незабележими места от родната земя. „И да можеш да се радваш на всяко от тях с толкова любов, с колкото си надарен.“ В този възглед ясно личи неговото разбиране, че богатството е в умението да съзерцаваш.

Самият той определя живота си като „околосветско пътешествие“, а натрупаният международен опит не отслабва, а засилва връзката му с България. Годините, прекарани извън пределите на родината, изграждат у него още по-дълбока любов към българската културна идентичност. Това съзнание за принадлежност, обогатено от международна перспектива, по-късно се превръща в основа на неговата културна мисия – да утвърждава българското изкуство като равностойна част от европейския и световния културен контекст.

Завършва средното си образование в бивша Югославия през 1969 година, а след това учи във Филмовата академия в Белград. Впоследствие завършва театрална режисура във ВИТИЗ през 1973 година в класа на Христо Христов. От своя преподавател Васев възприема важен професионален принцип, който по-късно ще приложи и в собствената си управленска практика – убеждението, че добрият ръководител трябва да умее да разпознава и привлича най-талантливите специалисти, защото тогава от него зависи „страшно малко“. Тази философия, разбира се, свидетелства не само за професионална зрялост, в която лидерството се възприема като форма на колективно съзидание, а не на авторитарно налагане, но и като отговорност към хората, на които служи културната институция.  

Творческата дейност на Васев в киното обхваща както документалното, така и игралното филмово изкуство. Автор е на редица документални филми, а през 90-те години се утвърждава като един от успешните наши филмови продуценти. Сред значимите му продукции са „Гори, гори огънче“, „Животоописание“, „Писма от долната земя“ и „Василики“. Работи с едни от най-видните кинорежисьори, сред които Оскар Кристанов, Невена Тошева, Христо Ковачев, Юлий Стоянов, Васил Живков, Георги Стоев-Джеки, Николай Волев. „Появиха се много документални филми, които създадоха едно разбиране, че държавата и хората в нея не са лесни за пречупване“ – спомня си Васев. Според него това е жанрът, който в годините на цензура произвежда по-качествени продукции, защото „добрите режисьори документалисти не се криеха зад нищо, правеха това, което им хрумне, а държавата от своя страна не ги спираше, защото филмът им така или иначе нямаше да бъде прожектиран във всички кинотеатри и щеше да достигне до максимум петхилядна аудитория“.

Специално място в духовния свят на Павел Васев заема руската култура, към която той запазва трайна и задълбочена привързаност през целия си живот. Интересът му към руската история, литература, музика, театър и философия намира своя естествен извор още в семейната среда, където майка му – притежателка на внушителна библиотека с руски произведения – полага първите основи на това културно влечение. Така още в най-ранните си години, докато усвоява родната реч, той паралелно се учи да говори и чете на руски. Тази ранна духовна близост с руската традиция е толкова осезаема, че по време на обучението му във ВИТИЗ неговите колеги го наричат „Панаев“ – прозвище, вдъхновено от името на руския писател и литературен критик Иван Панаев.

Символично е, че Павел Васев е роден на улица „Раковски“, в отсечката между „Граф Игнатиев“ и „Стефан Караджа“ – място, което от десетилетия е възприемано като част от сърцето на театрална София. Самото пространство на неговото раждане предопределя в известен смисъл бъдещата му съдба, тъй като в задния двор на родния му дом днес се издига сградата на Сатиричния театър – институция, която по-късно самият той ще ръководи. Тази биографична символика създава усещането за органична предопределеност между личност, съдба и културно предназначение.

През 2007 година, когато театърът чества своята 50-годишнина, Павел Васев в качеството си на директор говори за развитието на тази важна културна институция:

Васевите размисли върху театъра разкриват дълбочината на неговата философия за изкуството. Според него театърът е мястото, където се поставя най-сложният въпрос на битието – как трябва да живее човекът. В това разбиране театралното изкуство не е просто форма на забавление, а пространство за морално, философско и екзистенциално търсене. За Павел Васев сцената е не само художествена платформа, но и нравствен форум, в който обществото търси отговорите на собствените си въпроси.

В този смисъл неговият живот и професионален път въплъщават разбирането на Йосиф Бродски, че истинският смисъл на изкуството се проявява тогава, когато естетиката бъде превърната в етика. Павел Васев не просто служи на изкуството – той превръща културата в морална позиция, в жизнена философия и в начин на съществуване. Затова неговото име остава не само в историята на българския театър и кино, но и в паметта на културната ни съвременност като мярка за интелектуалец, чийто живот е едно непрестанно духовно пътешествие – личностно и колективно.

*Използваните цитати в текста са от „17 мига от пролетта на Павел Васев“ (2015) от поредицата „Умно село“ на БНТ, автор и продуцент Антоанета Бачурова, режисьор Владимир Люцканов.