Гласът на нобелистите: Самюъл Бекет

В очакване на Бекет

Eднаквостта на човешките същества и техните действия, суетата на човешките амбиции, безполезността на мисълта – песимизъм, по-дълбок от който и да е вложен в думи преди. Бекет всячески се опитва да ни убеди, че всичко е безнадеждно, безсмислено, безцелно и най-вече мъчително – съществуване, което не можем да издържим.

Самият Бекет никога не признава наличие на формална философия в своите литературни произведения, а алегоризирането на произведенията му, като менталното пътешествие на философ, винаги остава обвързано с театралността, която отменя и философичността. В края на краищата неговото „небитие като битие“ компенсира представянето на „нищото“ като възможна загуба на философския прочит.

Ирландският драматург, романист поет и критик, носител на Нобеловата награда за литература за 1969 година Самюъл Бекет е една от литературните легенди на 20 век. Произведенията му са в най-различни жанрове – проза, разкази, драматургични произведения, филмови и телевизионни сценарии, новели и романи, и във всички тях могат да бъдат намерени значителни следи от западното философско наследство. 

Самюъл Баркли Бекет се ражда през 1906 година в предградието Фоксрок на Дъблин. Подобно на други световноизвестни ирландски писатели като Джордж Бърнард Шоу, Оскар Уайлд и Уилям Бътлър Йейтс, той произхожда от протестантски англо-ирландски род. Учи в Кралското училище „Портора“, а в Тринити Колидж, Дъблин, където получава бакалавърската си степен, изучава романски езици. Там той е под опеката на професора по френски език Томас Рудмоуз-Браун, който развива заложбите на своя изключителен студент.

След кратко пребиваване и преподавателска дейност в Белфаст, той става лектор по английски език в Екол Нормал Сюпериор в Париж през 1928 година. Там се запознава с провокативния ирландски писател Джеймс Джойс, автор на противоречивия модерен роман „Одисей“. В следващите две години, докато помага на Джойс в неговите проучвания за „Бдение над Финеган“, Бекет създава и първото си критическо есе „Данте... Бруно... Вико... Джойс“, с което утвърждава метода на писане на Джойс и застава срещу критиките в неяснота и неопределеност на жанра „поток на съзнанието“.

През 1930 година Бекет се завръща в Тринити Колидж, за да продължи преподавателската си дейност, този път по френски, но само след четири семестъра подава оставка. Тя слага началото на едно дълго пътуване от Лондон през Франция, Германия и Италия, докато накрая, през 1937 година, Бекет решава да се установи в Париж.

„Първата книга на Бекет, монография за Пруст, макар и поръчана като общо въведение в този предизвикателен нов писател, се чете по-скоро като есе на превъзходен аспирант, който иска да впечатли своя професор – пише за „Писмата на Самюъл Бекет“ Джон Максуел Кутси. Самият Бекет има сериозни съмнения относно книгата. Препрочитайки я, той „се чуди за какво говори“, както доверява на приятеля си Томас Макгрейви. Изглежда, че това е „изкривен еквивалент на някакъв аспект или объркване на аспекти на самия мен … свързани по някакъв начин с Пруст… Не че ми пука. Не искам да бъда професор“.

Онова, което най-много ужасява Бекет в професорския живот, е преподаването. Ден след ден този срамежлив, мълчалив млад мъж трябва да се изправя в аудиторията пред синовете и дъщерите на протестантската средна класа в Ирландия и да ги убеждава, че Ронсар и Стендал заслужават вниманието им. „Беше много безличен лектор“, спомня си един от по-добрите му студенти. „Казваше онова, което имаше да каже, а след това напускаше лекционната зала… Смятам, че се е смятал за лош лектор и това ме натъжава, защото беше толкова добър… За съжаление много от студентите му биха се съгласили с него.“

„Мисълта да преподавам отново ме парализира“, пише Бекет на Макгрейви от Тринити през 1931 година, когато наближава новият срок. „Мисля, че ще отида в Хамбург веднага щом получа великденския си чек… и може би ще се надявам на смелостта да се откъсна.“ Минава още една година, преди да намери този кураж. „Разбира се, вероятно ще изпълзя обратно с опашка, навита около съсипания ми пенис“, пише той на Макгрейви. „А може би няма да го направя.“

Войната на Бекет

До началото на Втората световна война Бекет е разчитал на издръжка от наследството на баща си. С пари му помагат майка му и по-големият му брат. При този почти постоянен недостиг на средства стратегията на майка му, както отбелязва в едно от писмата си до Макгрейви, е „да ме държи натясно, за да мога да бъда подтикнат към наемна работа. Което се чете с по-голяма горчивина, отколкото го мисля.“

Работните места, които Бекет си представя, че биха могли да му осигуряват прехраната, са доста разнородни: от работа в офис , в геодезическата фирма на баща му, през преподаване на чужди езици в колежа „Берлиз“ в Швейцария или в „Булавайо“, Южна Родезия; писане на реклами в Лондон; пилотиране на търговски самолети; устни преводи от френски и английски до управление на провинциално имение.

В своите писма Бекет намеква, че би приел длъжността в Кейптаун, ако му бъде предложена (което не се случва); а след като задейства контактите си в тогавашния университет в Бъфало, че би могъл да погледне благосклонно на предложение оттам (което обаче така и не идва).

Кариерата, която Бекет най-силно желае за себе си, е в киното: „Как бих искал да отида в Москва и да работя една година при Айзенщайн – пише той на Макгрейви – Това, на което бих се научил при човек като Пудовкин е как да се борави с камера, висшите умения на монтажната маса и т.н., за които знам толкова малко, колкото и за геодезията.“

Бекет наистина изпраща писмо до Сергей Айзенщайн, в което описва своето желание: „Пиша Ви… за да Ви помоля да бъда приет в Московското държавно училище по кинематография… Нямам никакъв опит в работата в студио и естествено най-много ме интересува сценарната и монтажна част на предмета… Моля да ме считате за сериозен кинематографист, който заслужава да бъде приет във вашето училище. Мога да остана поне една година.“

Кутси посочва още, че Макгрейви е ирландски националист и ревностен католик, а Бекет – агностик-космополит, но двамата рядко допускат политиката или религията да застанат между тях. Докато есето на Макгрейви за Джак Бътлър Йетс провокира Бекет и той изпада в пристъп на гняв: „За едно толкова кратко есе политическите и социалните анализи са доста дълги. Почти останах с впечатлението… че интересът ви преминава от самия човек към силите, които са го формирали… Но може би за това… е виновна… моята хронична неспособност да разбера като член на каквото и да е предложение, фраза като „ирландският народ“ или да си представя, че той някога е давал пукната пара за каквато и да е форма на изкуство… или че някога е бил способен на мисъл или действие, различно от елементарните мисли и действия, които му внушават свещениците и демагозите в служба на свещениците, или че някога ще се заинтересува от това… че в Ирландия е имало художник на име Джак Бътлър Йетс.“

В същото време здравословното състояние на Бекет се влошава – силното сърцебиене е придружено с нощни пристъпи на паника, които са толкова силни, че по-големият му брат спи до него в леглото му, за да го успокоява. В деня след такива пристъпи Бекет се затваря в стаята си, лежи с лице към стената, отказва да говори и дори да се храни.

„Години наред бях нещастен, съзнателно и преднамерено – пише Бекет на Макгрейви – Изолирах се все повече и повече, предприемах все по-малко неща и се отдадох на кресчендо от унижение към другите и себе си. Във всичко това нямаше нищо, което да ми се стори болезнено. Мизерията, самотата, апатията и подигравките бяха елементи на индекс на превъзходство… Едва когато този начин на живот, или по-скоро отричането на живота, разви такива ужасяващи физически симптоми, че вече не можеше да бъде продължено, осъзнах нещо болестно в себе си.“

Ирландското поданство на Самюъл Бекет му позволява да остане в Париж като гражданин на неутрална държава по време на Втората световна война. Участва във Френската съпротива, а членовете на неговата група са арестувани от Гестапо през 1942 година. Той и съпругата му успяват да избягат в неокупираната зона, където остават до края на войната. За участието си в съпротивителното движение Бекет получава Военен кръст за храброст.

В следвоенните години работи като доброволец за Ирландския Червен кръст, а след това като преводач във военна болница в Сен Ло, Нормандия. В Париж започва и най-плодотворният му период като писател. През 50-те години написва романите „Молой“, „Малоун умира“, „Мерсие и Камие“  и пиесите „В очакване на Годо“,„Елевтерия“, „Ендшпил“( „Краят на играта“), както и две книги с разкази, и книга с критика. През 1969 година му е присъдена Нобелова награда за литература. По-късните му творби включват поезия и сборници с разкази и новели.

„Той се скита сред мъгливи блата, които изглеждат сюрреалистично, разговаря с дребните хора за собствените си лоши сънища, пише доклади за интроспектирани черни видения с нещо като красноречие. Като актриса, която притиска сценичното си бебе-кукла, неговите езиково-пламенни размишления разказват приказки, които не се случват съвсем там", пише за Бекет авторът на „Прекосяването на Атлантика“ Мелвин Мадокс.

„Двама души чакат до едно дърво. Чакат някой си Годо. Говорят си. Идват още двама, говорят и те, после си отиват. Продължава очакването на Годо. Но кой е Годо? Така ли се нарича? Ще дойде ли? И има ли го изобщо? „В очакване на Годо“ е една от най-знаменитите драматургични творби на всички времена — пиеса от въпроси, които се разпадат, както се разпадат и възможните отговори. А смисълът? „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ — заявява един от героите в пиесата на Самюъл Бекет. Няма АЗ, няма ИМАМ, няма СЪМ. (Самюъл Бекет)

Владимир - Дали да не се покаем?

Естрагон - За какво?

Владимир - Ами… (мъчи се да намери думи.) Няма да навлизаме в подробности.

Естрагон - Прекрасно местенце. Всичко ти се усмихва. Да се махаме.

Владимир - Не можем.

Естрагон - „Защо?“

Владимир - Нали чакаме Годо.

Монологът на Владимир от пиесата „В очакване на Годо“ (En attendant Godot) изпълнява Йосиф Сърчаджиев през 1988 година. Записът е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

„Бекет е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, тоест Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти“, обобщава литературният критик Вивиан Мерсие.

„Мерсие и Камие“ е първият следвоенен роман на Бекет, написан на френски, който предшества „В очакване на Годо“ - Двама души тръгват на пътешествие - накъде, с каква цел, кои са те? 

„Преди да предприемат пътешествието, те дълго размисляха и претегляха възможно най-трезво допустимите плюсове и минуси за тях. Двамата подред изтъкваха черното и розовото. Единственото, в което се убедиха вследствие на тези разисквания, беше, че няма излеко да се впуснат в приключението.

Камие отиде на срещата първи. Тоест, когато той се озова там, Мерсие го нямаше. Всъщност Мерсие го бе изпреварил с цели десет минути. С други думи Мерсие, а не Камие, беше първи на срещата.

След като почака пет минути, взирайки се в различните подстъпи, откъдето можеше да се яви неговият приятел, Мерсие тръгна да се поразходи наоколо, което му отне петнайсетина минути. На свой ред Камие, установявайки, че Камие никакъв го няма, след пет минути също тръгна да се поразходи наоколо. Върна се на мястото на срещата четвърт час по-късно и потърси с поглед Мерсие, но напразно. Ясно е защо.

Мерсие, след като бе изчакал още пет минути на уреченото място, реши допълнително да поразкърши старите си кокали, както обичаше да се изразява. Та значи след още пет минути тъпо чакане Камие пак се отдалечи, казвайки си: Може пък да се натъкна на него из близките улички. В същия миг Мерсие, връщайки се от кратката разходка, която този път бе продължила не повече от десет минути, видя да се отдалечава някаква фигура, смътно наподобяваща тази на Камие и беше именно той. За жалост фигурата се изпари, сякаш потъна под паважа, и Мерсие пак се опна да чака.

Обаче след петте минути, на път да се утвърдят като правило, той напусна поста си, понеже се нуждаеше от движение. И за миг безпределна радост облада и двамата, и Мерсие, и Камие, когато след съответно пет и десет минути напрегнато разтакаване те едновременно цъфнаха на уговореното място, озовавайки се лице в лице за първи път от прежната вечер насам. 

От километри си личи колко е изкуствено...“ 

В първата си новела „Мечта за красиви и недотам красиви жени“ („Dream of fair to middling women") героят на Бекет Белаква, който е негов автобиографичен образ, изповядва: „За мен единственото реално нещо се намира в мълчанието между очите ми, между мен и теб… в пространството между крилете на гърба ми. Приемам само балансирането на ръба на постулатите – Мазох-Сад, Аз-Ти, Аз-Не-Аз. …на върха на тези вълнуващи връзки аз живея мъртъв за себе си… в не-съществуване и не-сам, недокоснат от пулса на самотата…“

„Щастливите дни" на пиесите на Бекет в България започват твърде късно и поставят актьорите и публиката в непривична за тях среда. Актрисата Славка Славова разказва в свое интервю за БНР от 1991 година за първите сценични бекетови абсурдистки предизвикателства.

За удоволствието от работата и смисления театър в пиесата на Бекет „Краят на играта“, която поставя в театър „София“ през 2000-та година, говори и режисьорът Гриша Островски.

„Бекет е изключително предизвикателен автор за българските актьори и въобще за българската театрална традиция“, потвърждава в интервю за БНР от 2009 година режисьорът Лилия Абаджиева.

Възможно ли е подготовката на пиеса на Бекет да се обърка по такъв абсурден начин, сякаш за да предизвика актьора Армен Джигарханян и режисьора Крикор Азарян. Отговорът те намират в едно далечно пътуване на изток. За пътя и пътуването към „Последната лента на Крап“ говори маестро Азарян в интервю за Българското национално радио от 1996 година.

„Нищо друго няма значение, само писането. Нищо друго не си заслужава ... отпечатък върху тишината.“

„Корозивната сила на Бекет не е свързана нито с идеология, нито с философска доктрина — пише за него френският литературен критик Морис Надо — Той не онагледява — той показва. Показва човека, лишен от илюзии, убеждения, вярвания и разсъждения, които служат само за прикритие на същностното му мъчение — да страда, оголен до кости.“

„Защото, колкото по-далеч отива във всичко, което пише, толкова повече е от полза за мен. Аз не искам философии, трактати, догми, вероизповедания, решения, истини, отговори. Не искам нищо от това, което лесно се продава или разбира. Защото той е най-смелият и безмилостен писател и колкото повече набутва носа ми в мръсотията, толкова повече съм му благодарен. Той не ме съблазнява, не ме будалка, не ме води по утъпкани градински пътеки, не ме подмамва, не ми предлага утешение, изход или откровение, не мe улеснява, не ми продава нещо, което не искам да купя, не се интересува дали го харесвам и разбирам или не, не прави заключения и не се кълне в нищо. Е, аз ще купя неговата стока, ще захапя куката, ще тръгна след него, защото той не остави нито един камък непреобърнат и нито един червей неизваден на показ. Бекет показа раждането на друг вид красота и защото всичко, написано от него, е прекрасно“, пише за него британският драматург Харолд Пинтър.