Гласът на нобелистите: Марио Варгас Льоса

Възхвала на четенето и художествената литература

„Без да изпитва фалшивия популистки свян на онези, които се страхуват да не ги обвинят в „антидемократичност“, Варгас Льоса защитава необходимостта от елитарна култура, без да отрича категорично правото на съществуване на различните нейни алтернативи.“

С тези думи д-р Лиляна Табакова от СУ „Св. Климент Охридски“ описва впечатленията си от срещата с перуано-испанския писател в Аулата на университета, където той е удостоен с почетната титла „доктор хонорис кауза“. Писателят е силно впечатлен от въпросите, които му задава публиката в двата последователни дни на срещите в 65 аудитория и в Аулата.

„Привикнал на подобни „сборища“ да се аргументира предимно срещу яростните нападки на индивиди, които не четат романите му заради „десните“ му убеждения, но смело цитират публикуваните в медиите изкривени или извадени от контекст негови изявления, Варгас Льоса не очакваше, че в България ще се срещне с хора, които добре познават творчеството му и искат да разговарят с него най-вече за литература“, пише в публикацията си в „Литературен вестник“ д-р Табакова.

Три години по-рано, през 2010 година, Марио Варгас Льоса получава Нобеловата награда за литература за „неговата картография на структурите на властта, проницателните образи на съпротивата и бунта, както и на поражението на индивида“.

В своята реч пред Кралската шведска академия на науките Марио Варгас Льоса нарича себе си „разказвач“. Неговият El hablador - „Разказвачът“, излиза същата година на български в превод на Людмила Петракиева.

„Уважаеми дами и господа, аз съм разказвач, така че преди да Ви предложа тост, ще Ви разкажа една история. Имало едно време момче, което се научило да чете на пет години и това променило живото му. Благодарение на всички приключенски романи, които той прочел, умът му съумял да се отдалечи от бедния дом и страна, в който живеел, и мизерната реалност, която го заобикаляла. Неговите въображаеми пътешествия се случвали в най-невероятните и омагьосващи места, които били населявани от вълшебни същества, на които им се случвали невъобразими неща. И всеки ден, и всяка нощ неговите преживявания ставали все по-интензивни и завладяващи, при всяка следваща среща с необичайните същества. Един ден, когато момчето, което толкова обичало да чете се превърнало в млад мъж, то започнало само да измисля и записва своите истории. Това начало не било никак лесно, но му доставяло истинско удоволствие — също толкова интензивно, колкото и четенето.

Моят разказвач е съвсем наясно, че в реалния свят нещата са поставени по съвсем различен начин от този — фантастичния в литературата, които се разкривали пред него само тогава, когато четял или пишел своите истории. През останалата част от живота му времето сякаш отсъствало — изчезвало. Докато един ден, на зазоряване, разказвачът получава мистериозно обаждане. От другата страна на телефонната линия чува гласа на джентълмен с непроизносимо име, които му съобщава, че е получил награда, която трябва да получи в Стокхолм — в столицата на земята наречена Швеция или нещо от този род. Зашеметен от тази новина моят разказвач започна да осъзнава, че за подобни ситуации е чувал само в света на въображаемата литература. Почувствал се като героя на Марк Твен в „Принцът и просякът“ — стоял развълнуван и все още не можел да осъзнае буден ли е или сънува, и дали всичко, което му се случва в този момент, е истинско. И в този момент границата между реалността и литературата изглеждала заличена. 

Нека вдигнем тост за кралство Швеция, което днес превръща чудото на литературата в живот. Благодаря много и наздраве!“
           

Преображения на думите

Историята на странстващия индиански разказвач започва в една малка галерия във Флоренция, където Марио Варгас Льоса попада на фотоизложба за племето мачигенга. В една от снимките е запечатан важен момент от племенния живот — мъже и жени мачигенга са вперили погледите си в „разказвача“ — застанал в центъра на кръга. Историите, които фотографът Габриеле Малфати е видял през обектива си, са изпъстрени с метафори, легенди и свръхестествени обяснения за произхода на магическия девствен свят на селвата (латиноамериканската джунгла). Образът на племенния разказвач изглежда смътно познат на Льоса — напомня му на неговия приятел от университета Саул Суратас, мистериозно изчезнал преди години.

Как този перуански евреин е попаднал в затънтените дебри на амазонската селва? И още по-странно, защо е избрал да стане разказвач, пазител на древната памет на племето мачигенга? В търсене на отговорите на тези и много други въпроси се оформя невероятната история на El Hablador („Разказвачът“). История, в която се преплитат два гласа: на перуанския интелектуалец, с когото се идентифицира самият автор, и на странстващия разказвач от племето мачигенга. В сблъсъка между двата свята ясно се открояват опитите на съвременното индустриално общество да наложи своите порядки върху съвършения в своята примитивност свят на мачигенгите.

„Саул Суратас имаше огромно родилно петно, на цвят от тъмномораво до виненооцетночервено, разпростряло се върху цялата дясна половина на лицето му, и рижава коса, щръкнала на всички страни като четината на артилерийски шомпол. Родилното петно бе обхванало и ухото устните и носа, набъбнали от разширените вени. Беше най-грозното момче на света, но едновременно с това имаше приятен и изключително добродушен нрав. Не съм срещал друг човек, способен да създаде от пръв поглед впечатление за толкова открита, прозрачна, безкористна и добронамерена природа и готов да проявява такава непосредственост и сърдечност при всякакви обстоятелства. Запознахме се, когато се явявахме на приемните изпити в университета, и доста се сближихме доколкото човек може да се сближи с архангел, особено през първите две години, докато следвахме заедно във Филологическия факултет.

Какво го влече най-много в живота ли? Явно все още не знаеше. Намери отговора постепенно, по време на нашето приятелство през петдесетте години, в онова Перу, което — докато Маската, аз и нашето поколение като цяло възмъжавахме — изживяваше прехода от лъжливото спокойствие на диктатурата на генерал Одрия (перуански президент от 1948 до 1956 година) към колебанията и новостите на демокрацията...“

Когато протагонистът на писателя получава „магическа кост с издълбани върху нея геометрични фигури“ магическите племенни истории започват да се появяват на страниците на „Разказвачът“:

„Изненада ме — пише Льоса — колко много знае за това племе. Но още повече ме изуми съпричастието, което обилно струеше от неговата осведоменост. Говореше за индианците, за обичаите и митовете за природната среда и боговете им с такова възищение и почит, с каквото аз говорех за Сартр, Малро и Фокнър... Най-важното за мачигенга било самообладанието. Изблиците на страст трябва да се сдържат, защото съществува съдбоносно съответствие между духа на човека и този на Природата и всяко бурно сътресение у човека води до гибел и в Природата.“

В началото на новия си живот „разказвачът“ е бил „слушател“. Слушал разказите на други разказвачи и постепенно започнал да открива съдбата си, докато живеел с вървящите хора. И започнал сам да разказва чутите истории — истории, които преразказват историята на сътворението — за битката между доброто и злото, за равновесието... „Хубаво е вървящият човек да върви“, казват мачигенга. Хубаво е човек да е това, което е. Затова не сме изчезнали. Навярно затова още вървим.“ 

„Творецът получава Нобелова награда, докато престъпникът (Алберто Фухимори) седи в затвора — пише журналистът Рикардо Фая Карийо — Този, който се е опитал да го лиши от националност, който е подхранвал осмиването и широкото му дискредитиране, днес гние в затвора. Триумфът на Варгас Льоса е триумф на перуанците, които са обогатени от създадените от него светове. Това е победата на културата над варварството, на човешкото и трансцендентното над дребнавото, на непосредственото над елементарното. Нещо повече, това може да бъде отправна точка за още по-голямо признание: мнозинството перуанци да започнат да осъзнават, че страната им притежава забележителна култура, която остава дълбоко скрита в интелектуалната бедност на мнозинството.“

В „Празникът на Козела“ Марио Варгас Льоса описва края на един режим и мъчителното раждане на една демокрация. Той дава глас на историческата личност Трухильо (диктаторът) и на невинните жертви, и на съучастниците му — въвлечени в смъртоносната му орбита:

„Пусна радиото. По „Доминикански глас“ и Радио Карибе правеха преглед на печата. Допреди няколко години осведомителните бюлетини започваха в пет. Но когато брат му Петан, собственик на „Доминикански глас“, разбра, че той става в четири, премести по-рано новините. И другите станции го последваха. Знаеха, че той слушаше радио, докато се бръснеше, къпеше и обличаше, и се престараваха.

Беше си измил зъбите и вече се бръснеше така старателно, както го правеше от беден хлапак в Сан Кристобал. Когато не знаеше дали клетата му майка, на която цялата страна засвидетелстваше днес почитта си в Деня на майките („Истински извор на милосърдие и майка на великия мъж, който ни управлява“, каза говорителят), ще има поне фасул и ориз, за да нахрани вечерта осемте гърла вкъщи. Чистотата, грижата за тялото и за облеклото бяха за него единствената религия, която изповядваше по съвест.“

Народът чества с голям, ентусиазъм

Празника на Козела — трийсети май.  

Убиха Козела!

(Доминиканска меринга)

В България, като председател на международния „ПЕН клуб“ Марио Варгас Льоса е поканен на втората Международна писателска среща в София през 1979 година. Пред делегатите неговото послание прочита писателката Леда Милева. По същото време перуанският писател присъства на Първия конгрес на испано-американските писатели, който се провежда в Мадрид и на Канарските острови:

Разговор за човека

В България творчеството му до този момент включва преводите на литературоведските му студии за García Márquez: historia de un deicidio — „Гарсия Маркес: историята на едно богоубийство“, La orgía perpetua: Flaubert y „Madame Bovary“ — „Вечната оргия: Флобер и „Мадам Бовари“ и романите La ciudad y los perros —  „Градът и кучетата“ и La casa verde— „Зелената къща“. Марио Варгас Льоса е обявен за един от основните представители на латиноамериканската литературна вълна, наред с Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Габриел Гарсия Маркес.

„Преди още да е заглъхнал шумът около „Градът и кучетата“, получил няколко награди, и около скандала със злобното изгаряне на част от тиража му във Военното училище, в което се развива действието в романа и чието противно лице е изкарал на всеобщ показ Варгас, се появява новото му произведение „Зелената къща“. То още по-устремно понася името на автора си към върховета на световната литературна слава“, пише преводачката Ани Леви в предговора на романа „Разговор в катедралата“.

Историята на „Зелената къща“ сякаш не само предхожда тази на „Разказвачът“, но продължава търсенето на общочовешкия смисъл в творчеството на перуанския писател. В тази книга зеленооко индианско момиченце е изтръгнато насила от естествената си среда в името на цивилизацията. То е възпитано от монахините в мисията Санта Мария де Ниева, а след години започва да проституира. Откъснато от селвата и природата, пренесено в джунглата на белите завоеватели на Перу, то загива: завършва в публичния дом на града Пнура, в Зелената къща. Сред плетеницата от човешки съдби в романа се открояват три отделни разказа: откъси от живот, които вървят почти едновременно и независимо един от друг — за индианското дете без име, за питомката на монахините Бонифасия и за Дивачката, както е прякорът ѝ в публичния дом. И те сякаш нямат нищо общо помежду си. Едва в края на романа писателят ще ги събере в едно.“

„Разсъждавайки за тях, той развива специфичните си теории за процеса на писане, за методите на изграждане на литературните образи, за целите и резултатите от творческия процес. Съвсем съзнателно не прибягва към нито един от съвременните му аналитични апарати (нито марксизъм, нито структурализъм, нито психоанализа, нито семиотика…), поради което често е обвиняван в методологична непоследователност. „Аз обичам да чета романи, не да им правя аутопсия“, заявява писателят. Този твърде личен подход води до една субективна, дори интимна гледна точка на анализатор, който се опитва да разкрие творческите механизми, с които си служат събратята му по перо, за да обогати собствените си методи на работа, а и за да превърне четенето на другите във вълнуващо духовно приключение“, обобщава д-р Лиляна Табакова.

За Марио Варгас Льоса съвременният свят има шанс да оцелее само ако съхрани своята култура: „Вероятно никога досега не са писани толкова много изследвания, есета, теории и анализи по въпроса за културата, както в наше време. Това само по себе си е изненадващо, ако вземем предвид, че културата, в традиционното значение на понятието, днес е на път да изчезне. А може да е изчезнала вече, незабелязано изпразнена от съдържание и запълнена с нов смисъл, заличил досегашния. Днес живеем много по-добре от предците ни, но капитализмът е нещо студено, егоистично, самотно, затова има нужда от културата, която да му се противопоставя. От култура в най-висшия смисъл на думата, за да се избегне духовната празнота.“

Съхранението на културата според него има и друг важен аспект — съхраняването на културните различия: „За напредналите страни, ако искат да продължат да са такива, имиграцията е крайно необходима и по тази практическа причина трябва да се отворят за нея и да приемат работници с различни езици и вярвания. Разбира се, всяко демократично правителство трябва да подпомогне имигрантските семейства да съхранят своите религия и обичаи, но само ако не накърняват принципите и законите на правовата държава. А тя не допуска дискриминацията и принудителното поставяне на жените в подчинение, без да се вземат под внимание човешките им права. В демократичното общество мюсюлманското семейство има за свой дълг, както и местните семейства, да съобразява поведението си с действащите закони, дори когато те противоречат на вкоренени по родните им места обичаи и привички.“