Гласът на нобелистите: Марио Варгас Льоса

Възхвала на четенето и художествената литература

„Без да изпитва фалшивия популистки свян на онези, които се страхуват да не ги обвинят в „антидемократичност“, Варгас Льоса защитава необходимостта от елитарна култура, без да отрича категорично правото на съществуване на различните нейни алтернативи.“

С тези думи д-р Лиляна Табакова от СУ „Св. Климент Охридски“ описва впечатленията си от срещата с перуано-испанския писател в Аулата на университета, където той е удостоен с почетната титла „доктор хонорис кауза“. Писателят е силно впечатлен от въпросите, които му задава публиката в двата последователни дни на срещите в 65 аудитория и Аулата на университета.

„Привикнал на подобни „сборища“ да се аргументира предимно срещу яростните нападки на индивиди, които не четат романите му заради „десните“ му убеждения, но смело цитират публикуваните в медиите изкривени или извадени от контекст негови изявления, Варгас Льоса не очакваше, че в България ще се срещне с хора, които добре познават творчеството му и искат да разговарят с него най-вече за литература“, пише в публикацията си в „Литературен вестник“ д-р Лилана Табакова.

Три години по-рано, през 2010 година, Марио Варгас Льоса получава Нобеловата награда за литература за „

В своята реч пред Кралската шведска академия на науките Марио Варгас Льоса нарича себе си „разказвач“. Неговият El hablador - „Разказвачът“ излиза същата година в превод на Людмила Петракиева на български.

„Уважаеми дами и господа, аз съм разказвач, така че преди да Ви предложа тост, ще Ви разкажа една история. Имало едно време момче, което се научило да чете на пет години и това променило живото му. Благодарение на всички приключенски романи, които той прочел умът му съумял да се отдалечи от бедния дом и страна, в който живеел и мизерната реалност, която го заобикаляла. Неговите въображаеми пътешествия се случвали в най-невероятните и омагьосващи места, които били населявани от вълшебни същества, на които им се случвали невъобразими неща. И всеки ден, и всяка нощ неговите преживявания ставали все по-интензивни и завладяващи, при всяка следваща среща с необичайните същества. Един ден, когато момчето, което толкова обичало да чете се превърнало в млад мъж, то започнало само да измисля и записва своите истории. Това начало не било никак лесно, но му доставяло истинско удоволствие — също толкова интензивно, колкото и четенето.

Моят разказвач е съвсем наясно, че в реалния свят нещата са поставени по съвсем различен начин от този — фантастичния в литературата, които се разкривали пред него само тогава, когато четял или пишел своите истории. През останалата част от живота му времето сякаш отсъствало — изчезвало. Докато един ден, на зазоряване, разказвачът получава мистериозно обаждане. От другата страна на телефонната линия чува гласа на джентълмен с непроизносимо име, които му съобщава, че е получил награда, която трябва да получи в Стокхолм — в столицата на земята наречена Швеция или нещо от този род. Зашеметен от тази новина моят разказвач започна да осъзнава, че за подобни ситуации е чувал само в света на въображаемата литература. Почувствал се като героя на Марк Твен в „Принцът и просякът“ — стоял развълнуван и все още не можел да осъзнае буден ли е или сънува, и дали всичко, което му се случва в този момент е истинско. И в този момент границата между реалността и литературата изглеждала заличена. 

Нека вдигнем тост за кралство Швеция, което днес превръща чудото на литературата в живот. Благодаря много и наздраве!“
           

Историята на странстващия индиански разказвач започва в една малка галерия във Флоренция, където Марио Варгас Льоса попада на фотоизложба за племето мачигенга. е изпъстрена с метафори, легенди и свръхестествени обяснения за произхода на магическия девствен свят на селвата (латиноамериканската джунгла). Образът на племенния разказвач му изглежда смътно познат, напомня му на неговия приятел от университета Саул Суратас, мистериозно изчезнал преди години.

Как този перуански евреин е попаднал в затънтените дебри на амазонската селва? И още по-странно, защо е избрал да стане разказвач, пазител на древната памет на племето мачигенга? В търсене на отговорите на тези и много други въпроси се оформя невероятната история на „Разказвачът“. История, в която се преплитат два гласа: на перуанския интелектуалец, с който се идентифицира самия автор, и на странстващия разказвач от племето мачигенга. В сблъсъка между двата свята ясно се открояват опитите на съвременното индустриално общество да наложи своите порядки върху съвършения в своята примитивност свят на мачигенгите.

„Творецът получава Нобелова награда, докато престъпникът (Алберто Фухимори) седи в затвора — пише журналистът Рикардо Фая Карийо — Този, който се е опитал да го лиши от националност, който е подхранвал осмиването и широкото му дискредитиране, днес гние в затвора. Триумфът на Варгас Льоса е триумф на перуанците, които са обогатени от създадените от него светове. Това е победата на културата над варварството, на човешкото и трансцендентното над дребнавото, на непосредственото над елементарното. Нещо повече, това може да бъде отправна точка за още по-голямо признание: мнозинството перуанци да започнат да осъзнават, че страната им притежава забележителна култура, която остава дълбоко скрита в интелектуалната бедност на мнозинството.“

В „Празникът на Козела“ Марио Варгас Льоса описва края на един режим и мъчителното раждане на една демокрация. Той дава глас на историческата личност Трухильо (диктаторът) и на невинните жертви, и на съучастниците му — въвлечени в смъртоносната му орбита:

„Пусна радиото. По „Доминикански глас“ и Радио Карибе правеха преглед на печата. Допреди няколко години осведомителните бюлетини започваха в пет. Но когато брат му Петан, собственик на „Доминикански глас“, разбра, че той става в четири, премести по-рано новините. И другите станции го последваха. Знаеха, че той слушаше радио, докато се бръснеше, къпеше и обличаше, и се престараваха.

Беше си измил зъбите и вече се бръснеше така старателно, както го правеше от беден хлапак в Сан Кристобал. Когато не знаеше дали клетата му майка, на която цялата страна засвидетелстваше днес почитта си в Деня на майките („Истински извор на милосърдие и майка на великия мъж, който ни управлява“, каза говорителят), ще има поне фасул и ориз, за да нахрани вечерта осемте гърла вкъщи. Чистотата, грижата за тялото и за облеклото бяха за него единствената религия, която изповядваше по съвест.“

Народът чества с голям, ентусиазъм

Празника на Козела — трийсети май.  

Убиха Козела!

(Доминиканска меринга)

В България, като председател на международния „ПЕН клуб“ Марио Варгас Льоса е поканен на втората Международна писателска среща в София през 1979 година. Пред делегатите неговото послание прочита писателката Леда Милева. По същото време перуанският писател присъства на Първия конгрес на испано-американските писатели, който се провежда в Мадрид и на Канарските острови:

В България творчеството му до този момент включва преводите на литературоведските му студии за García Márquez: historia de un deicidio — „Гарсия Маркес: историята на едно богоубийство“, La orgía perpetua: Flaubert y „Madame Bovary“ — „Вечната оргия: Флобер и „Мадам Бовари“ и романите La ciudad y los perros —  „Градът и кучетата“ и La casa verde— „Зелената къща“.

„Разсъждавайки за тях, той развива специфичните си теории за процеса на писане, за методите на изграждане на литературните образи, за целите и резултатите от творческия процес. Съвсем съзнателно не прибягва към нито един от съвременните му аналитични апарати (нито марксизъм, нито структурализъм, нито психоанализа, нито семиотика…), поради което често е обвиняван в методологична непоследователност. „Аз обичам да чета романи, не да им правя аутопсия“, заявява писателят. Този твърде личен подход води до една субективна, дори интимна гледна точка на анализатор, който се опитва да разкрие творческите механизми, с които си служат събратята му по перо, за да обогати собствените си методи на работа, а и за да превърне четенето на другите във вълнуващо духовно приключение“, обобщава д-р Лиляна Табакова.

За Марио Варгас Льоса съвременния свят има шанс да оцелее, само в случай че съхрани своята култура: „Днес живеем много по-добре от предците ни, но капитализмът е нещо студено, егоистично, самотно, затова има нужда от културата, която да му се противопоставя. От култура в най-висшия смисъл на думата, за да се избегне духовната празнота.“