Иван Теофилов – писането като опит за освобождение

„Когато пиша, изпитвам радостта от живота. А това е повече, отколкото да съществувам. Писането за мен винаги е било опит за освобождение – от ограниченията, наложени ми от неудовлетворенията. Както и желание да изпитам чувството за пълнота. Писането е още структура, моделираща същността ни. И една подарена ни възможност да усетим плътно благодатта, свежестта, пищността, очарованието на словото, на отделната дума. И може би да вникнем в дълбинните понятия на една тайна азбука. Процесът на писане е своенравен и неподатлив на обяснение. Във всеки случай пиша бавно и мъчително. С много взиране. С много несъгласия. И настървен стоицизъм. Създаването на едно стихотворение е невероятно пътешествие – като потъване и излизане от хаоса. Като възкръсване на думите. Като вкусване от тъгата на Бога.“

Само творец с дълбок респект към словото и изключителна чувствителност към неговите нюанси може да опише по толкова красив начин раждането на поезията. Какъвто без съмнение е Иван Теофилов – поет, драматург, преводач, представител на т.нар. „тиха“ лирика. В поезията му светът е пречупен през личната чувствителност и носи отпечатъка на богата ерудиция и съзерцателност.

Корените на един тих майстор на словото

Иван Теофилов е роден на 24 март 1931 година в Пловдив - градът, който вдъхновява едни от ранните му литературни творби. Още първите му стихотворни публикации привличат вниманието на литературните среди. Дебютната книга „Небето и всички звезди“ (1963) поставя началото на поетичен път, който критиците определят като необичайно зрял. В сборниците „Амфитеатър“ (1968) и „Град върху градове“ (1976), посветени на родния Пловдив, се откроява характерната за автора образност: градът като памет, времето като архитектура, а човекът – като наблюдател на собственото си съществуване.

В интервю от 2006 година поетът споделя: „Моят роден град от малък ме обграждаше със своята толерантност и естетика. Обликът на града в моето детство беше с ненарушена архитектура, установена етика и добродетели, искрено добросъседство, мирно съжителство между етносите и религиите. Градът, какъвто съм го описал в двете си „пловдивски“ книги, въздействаше върху детското и младежкото ми въображение не само с могъщата си изобразителност и хилядолетна история, но и с духовните потребности на своите граждани, както и с ненакърнените ми приятелства с големите художници (тогава момчетии като мен) Енчо Пиронков, Жоро Слона, Христо Стефанов, Атанас Згалевски… И въпреки че го напуснах на 19-годишна възраст, той остана завинаги моя вътрешна география.“

Театърът и младостта

След гимназията Теофилов постъпва във Висшето театрално училище (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“), където учи актьорско майсторство. Годините в академията остават ярък спомен за него. В курса му се обучават бъдещи големи имена на българския театър – режисьорите Методи Андонов и Людмил Кирков, както и актьорите Леда Тасева, Татяна Лолова, Емилия Радева, Григор Вачков, Ицхак Финци и Никола Анастасов.

След завършването си той е поканен да участва в прочутия Бургаски експериментален театър, създаден от Вили Цанков, Леон Даниел и Методи Андонов. Този период остава за него едно от най-силните творчески преживявания.

„Това бяха най-прелестните години в живота ми. Само три, но най-важните, които впоследствие определиха и личната ми естетика.“

Театърът се превръща в пространство на смели експерименти.

„Всичко в него беше ново за мен, разказва Теофилов. – Темпераментно, кипящо от емоции, от хрумвания и намерения. Правеха се дори извънрепертоарни спектакли, които се репетираха след полунощ. Два от тях бяха наистина уникални „Сизиф и смъртта“ на Робер Мерл, най-смелата и най-критикувана бургаска постановка на Леон Даниел. И силно интригуващият спектакъл на Вили Цанков „Аве Цезар, муритурите се лутант“, заразяващ със своята интензивна зрелищност и изграден изцяло със средствата на фехтовката. Изнасяха се беседи, водеха се диспути, а фоайето се бе превърнало в постоянно действаща галерия, в която се излагаха картини на най-добрите столични и бургаски художници. Всяка премиера се превръщаше в общонационален празник. Целият ни културен елит се стичаше в Бургас като на хаджилък.“ След което допълва „Но още на третата година театърът попадна в клещите на възмутената до обезумяване догматична критика на ЦК, та само славата му остана.“

Театърът е подложен на силен натиск и само след няколко сезона прекратява съществуването си. За участниците в него, включително и за Теофилов, това се превръща в своеобразно „черно петно“ в биографията.

„От този автор – не!“

След закриването на Бургаския театър Теофилов продължава да търси поле за творческа изява – първо в Русенския театър, а по-късно и в София.

През сезон 1963/64 г. в Театъра на въоръжените сили (днес театър „Българска армия“) е поставена неговата пиеса „Поетът и планината“, режисирана от Леон Даниел. Спектакълът се превръща в културна сензация и е определян от някои критици като „първата тотална критика на Системата“.

„Всяка вечер пред театъра беше митинг от желаещите да видят спектакъла, оградени от все по-солиден милиционерски кордон. Нямаше вестник, който да не излезе с унищожителна критика. И най-сетне на седмото представление пристига маститата кохорта на „архангелите“ на ЦК начело с другаря Тодор Живков и спектакълът полита в небитието. Но и моят живот потъна в непрогледността на абсурда, в който бяхме принудени да живеем. Опитвах се тук-там да давам стихове. Но те или оставаха без отговор, или ми се връщаха с надменни и строги забележки. В левия ъгъл на един от върнатите ръкописи имаше параф (ще спестя името на подписалия се главен редактор) със следната забележка: „От този автор – не!“

В разговор със Силвия Чолева от 2011 година Иван Теофилов разсъждава как се чувства във време, което не е за поезия, и кои са неговите устои. Споделя, че напоследък го „нападат“ детството и юношеството и че животът не е нищо друго, освен повторение на най-важните мотиви на нашето детство.   

В кукления театър

Неудобният Иван Теофилов е назначен, както сам казва, „на уж по-тихо място“ – в Централния куклен театър. Така в периода 1962 – 1980 година е драматург и режисьор на първата ни куклена сцена, години, през които този театър се радва на изключителни международни успехи.

„И там се развихрих“, казва Теофилов в интервю от 1994 година. „Започнах да режисирам. Заговори се за „бум“, за „неподозирани възможности“ в кукленото изкуство. Театърът се преобрази и стана един от трите най-търсени театри в света. И тръгнахме да го показваме в чужбина.“

Следват многобройни турнета, участия на фестивали и международни отличия. Повечето от пиесите на които е автор, поставя сам.

Едно от най-вълнуващите събития за драматурга е участието на негова пиеса на Кралските тържества в Единбург през 1969 година – най-реномирания фестивал на изкуствата. „Почудата, че съществува такъв куклен театър, бе шумно отразена в британските медии. Но веднага след това у нас започнаха брутални, направо смазващи атаки срещу мен. Стигнах до лечение и бях принуден да напусна театъра. И този път завинаги…“

В разговор със себе си

Въпреки всички перипетии, които среща, именно насилственото му отделяне от театъра „в разцвета на силите му“ е нещото, което най-много му тежи. Дори, както споделя през 1994 година, в продължение на години не ходи на театър, защото „самото вдишване на театралния въздух ми причиняваше – не преувеличавам – смъртоносна болка. Но претръпнах и вече ходя.“ „Дълго време животът ми беше потънал в непрогледността на абсурда, в който бяхме принудени да живеем. В безвремието, което стана единственото мое време.“ В този период той с ирония се нарича „нещо като наблюдател на културния фронт.“

Едва в началото на 80-те години е приет в Съюза на българските писатели. Тогава сякаш изживява своеобразен ренесанс на творческото си присъствие и отново с ирония, зад която прозира горчивина споделя: „И за моя изненада изведнъж се появиха куп отзиви и цели литературни портрети. Беше направо едно стресиращо преживяване. Един от критиците дори развълнувано се изповядваше: „И може би с неосъзнато чувство на вина написах текста за разкаянието и критическото изкупление към Иван Теофилов.“ Даже бях назначен за завеждащ отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. Просто някакъв налудничав щурм.“

На тази позиция обаче той има възможността на лансира талантливи млади поети, които са били „трудни за публикуване в онова време“. И се гордее с това. След промените от 1989 година е главен редактор на списание „Сезон“, което се превръща в едно от престижните литературни издания.

Авторски рецитал на Иван Теофилов на „Аполония '89“ в Созопол с участието на актьора Ицхак Финци. (част)

Теофилов преживява периоди на дълго мълчание между книгите си – не защото губи вдъхновение, а защото отказва да публикува нещо, което не смята за необходимо. За него писането е акт на вътрешна необходимост, а не на външно очакване. „По-добре да не напишеш стихотворение, отколкото да напишеш излишно“, казва той. На въпрос защо мълчи толкова дълго, той отговаря с типичната си иронична скромност: „Защото стихотворението трябва да се появи само. Ако го повикаш насила, идва само шумът му.“

Сред поетичните му книги са „Амфитеатър“, „Град върху градове“, „Богатството от време“, „Да“, „Геометрия на духа“, „Инфинитив“, „Цветният човек“, автоантологията „Вкусът на живота“, „Гласът на тишината“, мемоарните книги „Монолози“, „Вселената на яйцето“, „Митология на погледа“…

В интервю от 2016 година по повод издаването на автоантологията „Вкусът на живота“, Иван Теофилов споделя, че за него именно „написаното в книгите е истинския живот“:

Ицхак Финци изпълнява стиховете „Безкраен поглед“ и „На дюните“ от Иван Теофилов за спектакъла „На приказки при Карел Чапек“, запис 1994 година.

В продължение на вече дълги години поетът предпочита уединения живот в планинското село Гинци, където по собствените му думи живее „скромно, изцяло отдаден на литературната си работа.“ Общуването с планината, съзерцанието в тишина и  животът извън суетата на града му дават яснота на мисълта и спокойствие на духа. Тъй като винаги е вярвал, че славата е „само кратък шум около името“, докато истинската стойност на твореца се измерва във времето.

Човекът

Хората са жестоки, но човекът е добър.
                                      Рабиндранат Тагор

Съзирам някакъв човек на ската. 
В някаква пътека драскотина. 
        Върви нагоре
        отривисто
        стройно.

Крепи с дъха си целия пейзаж.
Сглобява всичките му елементи.
А въздуха неведомо превръща
        в искристо шумолене.

Каква сърдечност на мига!
Като внезапен зрителен магнит
е вървежът на човека
сред нанаситното спокойствие
на тази изобилна тишина.

        Един човек.
Все по-висок и непреклонен.
        Уверен знак
на всичко съществуващо.
        Обмислен скок
към своите отекващи пространства…

        Адрес
А той съм аз, и ти и всички ние
(дори със своята заплетеност от грешки!)
В стремлението си към свойто стройно зрелище
Огромен въздух над планински връх.

        Сърцата горе!

Следвайте Човека!