Йовчо Караиванов – И нека Тракия да пее

Йовчо Караиванов (18 март 1926 – 31 март 1996) е изтъкнат народен певец, представител на тракийската школа, както и деец с принос в областта на музикалната педагогика. Роден е в сливенското село Селиминово, в семейство с дълбоки традиции в земеделския бит и фолклорната култура.

Още от ранна възраст Караиванов израства в среда, в която народната песен заема централно място в ежедневието. Баща му свири на гъдулка, а майка му, която притежава изключителни певчески умения, се превръща в негов първи и най-значим учител. Самият певец по-късно свидетелства за тази среда като за духовно богатство, в което музиката съществува независимо от материалните лишения. Това ранно потапяне във фолклорната традиция оказва съществено влияние върху формирането на неговия стил и репертоар.

„В нашия дом – казва певецът – може хлябът да не достигаше, но песента беше винаги на особена почит. Пееше се и се свиреше през всяко време на годината –  и когато имахме гости, и когато мама предеше и тъчеше, и когато работеше нещо из двора в градината. Чували сме подхвърляния от някои съселяни, че хляб нямаме да ядем, а сме се разпели, сякаш ни са се разкозили козите в Балкана. Но имаше и други, които казваха блазе на комшиите ви, че са се наслушали на хубави песни.

По онова време нямаше още електричество на село, а за радио само бяхме чували от хората, които се връщат от града. Грамофон видях за пръв път, когато бях на дванадесет години. Насред село имаше кръчма и кръчмарят беше донесъл отнякъде грамофон. Цялото село се източи да види и чуе това чудо. Деца не влизаха в кръчмата, но нали имаше прозорци, та залепвах нос за стъклото и хем виждах всичко вътре, хем чувах песните от грамофона. За мен това беше чудо на чудесата – нищо и никаква игла да изважда от плочата музика. Пееха Атанаска Тодорова, Мита Стойчева (с която след това години ще концертират заедно) и Вълкана Стоянова.“

В интервю за Златния фонд на БНР от 1985 година Караиванов споделя, че песните ги е научил от своята майка – „златната ми майка Злата“, както я нарича той самият.

След завършване на основното си образование Йовчо Караиванов чиракува в една шивачница в Сливен – почиства работилницата и тротоара пред нея, носи вода и подготвя въглища за ютиите. По-късно се записва в Сливенската мъжка гимназия „Добри Чинтулов“, където са и първите му сценични изяви. Съществено влияние върху неговото музикално развитие оказва преподавателят му по пеене – изтъкнатият композитор, пианист и диригент Михаил Тодоров. Именно той разпознава природния му талант, насърчава го да се отдаде на народното пеене и го убеждава, че призванието му е свързано с популяризирането на българската народна песен. Тодоров дори нотира част от песните, изпълнявани от Караиванов, и го насърчава да продължи образованието си в Музикалната академия.

Въпреки това, в контекста на обществените нагласи и личните си убеждения, през 1947 г. Караиванов взема решение да се насочи към изучаването на право, мотивиран от младежкото си чувство за справедливост и стремеж към обществена полезност. Още по време на следването си обаче той преживява сериозно вътрешно колебание. В свои спомени разказва за една лекция в Юридическия факултет, когато професорът се изправил пред студентите и казал, че законът е като една паяжина, през която големите мухи минат, а малките мушици се закачват и че като юристи те ще се занимават с дребните мушици. Това преживяване разклаща първоначалната му мотивация, но въпреки вътрешните съмнения Караиванов завършва юридическото си образование. За този период от живота си разказва в своя радиоразказ от 1985-а.  

През 1949 г. Йовчо Караиванов попада на афиш, известяващ концерт на народни певци от Радио София (дн. БНР)  в зала „България“. Подтикнат от силен интерес, той незабавно закупува билет и присъства на събитието. Въпреки високите изпълнителски качества на певците, репертоарът не оправдава очакванията му, което провокира у него критично отношение и същевременно засилва убеждението му за популяризиране на богатия ни песенен фолклор.

Само три дни по-късно Караиванов съставя обширен списък – около стотина песни, заучени от майка му – и се явява на прослушване в Радио София. Неговите изпълнения правят силно впечатление на музикалните редактори, сред които Георги Бояджиев, Борис Петров, Иван Василев и Люба Бояджиева, които го канят да изпълнява на живо песни по време на радиопредавания – практика, характерна за периода преди навлизането на звукозаписа. Това събитие поставя началото на дългогодишното му сътрудничество с Националното радио.

Две години след първите му радиоизяви излизат и първите грамофонни плочи с негови записи, което допълнително затвърждава присъствието му в българския музикален живот. Във Фонотеката на БНР се съхраняват около 250 записа с негово участие. Тези звукозаписи не представляват единствено документ на индивидуалното му изпълнителско майсторство, а са част от целенасочената културна политика на Радиото, насочена към системното документиране, архивиране и съхраняване на българската фолклорна музика.

В този смисъл фондът на Радиото изпълнява ролята на институционална памет, чрез която се осигурява приемственост между поколенията и се гарантира достъпът до автентични образци на народното творчество. Записите на Караиванов, като представителни за тракийската певческа школа, имат особена стойност както като художествени постижения, така и като извор за научни изследвания и педагогическа практика.

В по-късен етап от своята кариера Караиванов работи в редакция „Народна музика“ на Българското национално радио, където е водещ на фолклорно предаване. Също така е ангажиран и с редакторска дейност, свързана с подбора и текстовата прецизност на песните, постъпващи във фонда. По този начин той не само участва в изграждането на този архив, но и активно допринася за неговото утвърждаване като ключов механизъм за опазване на българската народна песенна традиция. Тази дейност е част от цялостна мисия за съхраняване на фолклорното наследство и утвърждаване на висок стандарт в народното пеене.

В началото на 50-те години Йовчо Караиванов се утвърждава като изявен сценичен изпълнител. В периода 1951–1952 г. той е сред първите солисти на Държавния ансамбъл за народни песни и танци, като развива активна концертна дейност както в България, така и в чужбина. Наред с изпълнителската си дейност той се занимава и с педагогическа практика, включително като преподавател в Музикалното училище в Котел, където обучава редица бъдещи изявени изпълнители. Сред неговите ученици се открояват имена като Красимир Станев, Слави Бойчев, Тодор Кожухаров, Славка Бойчева, Бинка Добрева, Данислав Кехайов и др.  

Караиванов се утвърждава като изключително обичан и търсен изпълнител в страната, изнасяйки хиляди концерти пред широка публика. В свои спомени той подчертава, че концертите му предизвикват огромен интерес и активна ангажираност на публиката, която често отправя конкретни музикални желания. Характерна за неговото сценично присъствие е и пълната отдаденост – изпълнява значителен брой песни, нерядко до крайно изтощение, както самият той споделя. Всичко това свидетелства за високия му професионализъм и за съзнанието му за ролята на народния певец като носител и посредник на фолклорната традиция.

Характерно за певеца е майсторското владеене на музикалната форма. „При него бавната песен е орнаментирана, но не прекомерно, а с една доза; с едно правилно разпределяне на орнаментите – казва проф. Николай Кауфман. – Изобщо Йовчо Караиванов е едно щастливо явление в нашия музикален живот.“ По думите на Михаил Букурещлиев „изпълненията на Йовчо Караиванов са винаги емоционално прочувствени, заангажиращо затрогващи. Неговият репертоар е самобитен, а изпълнителският му стил – оригинален, затова ще бъде обект и на научни изследвания неведнъж“.

Възгледите на певеца за народната песен разкриват дълбоко осъзнаване на нейната художествена същност и въздействаща сила. Според него истинската стойност на песента произтича от единството между мелодия и текст, като само произведения с високи естетически качества могат да се утвърдят като трайни образци в народната традиция. „Не е ли бисер една песен като мелодия и текст, певецът не може да я превърне в бисер“ – смята Караиванов.

Благодарение на неговия характерен певчески стил редица тракийски песни навлизат устойчиво в репертоара на самодейни и професионални състави, превръщайки се в модел за подражание и обучение на бъдещи поколения изпълнители. По този начин Караиванов не само утвърждава висок художествен стандарт в народното пеене, но и допринася съществено за предаването и съхраняването на народното песенно творчество.