Астор Пиацола – аржентинецът, който преобрази тангото

Трите „орисници“

Ню Йорк, 1929-а. В местна заложна къща аржентинският емигрант Висенте Пиацола открива бандонеон и решава да го подари на 8-годишния си син – Астор. Момчето познава добре звученето на този инструмент, защото вечер в дома им грамофонните плочи многократно въртят танго изпълненията на Карлос Гардел и Хулио де Кара.

На 11 години Астор композира първото си танго. На 12 започва да взима уроци при унгарския пианист Бела Вилда – ученик на Рахманинов, - който го насърчава да свири Бах на бандонеон.

На 32 години заминава за Париж, където се обучава при забележителната педагожка и композиторка Надя Буланже. Именно под нейно влияние той започва да съчетава традиционните елементи на тангото с техники от класическата музика и джаза.

Тези три момента от биографията на Пиацола могат да бъдат възприети като своеобразни „орисници“ на революцията, която ще последва в тангото и ще превърне Пиацола в символ на нова, космополитна музикална естетика. През втората половина на XX век неговото творчество ще изведе тангото от танцовите салони на Буенос Айрес на световната концертна сцена.

За бандонеона

Инструментът е създаден като разновидност на концертината в средата на XIX век в Германия от Хайнрих Банд, откъдето произлиза и наименованието му. Първоначално е предназначен за изпълнение на църковна и популярна музика, като алтернатива на органа в по-малки храмове, както и за фолклорни ансамбли.

Той се отличава със сложна бутонна система – за разлика от акордеона, който има клавиатура – като всеки от над седемдесетте бутона произвежда различен тон при отваряне и затваряне на меха. Тази конструктивна особеност прави бандонеона изключително труден за овладяване, но същевременно му придава характерна дълбочина и богатство на звучността.

От Европа е пренесен в Аржентина, където започва неговият нов живот. През втората половина на XIX век бандонеонът постепенно се превръща в основния инструмент на тангото и в символ на музикалната култура край бреговете на Аржентина и Уругвай, залива Ла Плата.

За тангото

В ранния си етап тангото възниква именно в периферните квартали на Буенос Айрес и Монтевидео като синтез от различни музикални традиции – афроаржентински ритми, кубинска хабанера, креолска милонга и европейски танцови форми. В този първоначален период то е предимно инструментална танцова музика, изпълнявана от малки ансамбли, съставени от цигулка, китара и флейта, към които постепенно се присъединява бандонеонът.

С неговото масово разпространение в началото на XX век се формира характерното звучене на жанра, а музикалната форма започва да се развива в по-сложни оркестрови структури. В периода между 1910-те и 1930-те години се утвърждава поджанрът tango canción („песенно танго“), в който вокалният елемент и поетичният текст заемат централно място. Изпълненията на певци като Карлос Гардел превръщат тангото в популярна градска песен с ясно изразено емоционално съдържание, често отразяващо живота на имигрантите и работническата класа в Буенос Айрес.

В средата на XX век традиционното танго претърпява значителна трансформация най-вече благодарение на творчеството на Астор Пиацола (11 март 1921-4 юли 1992), който създава стила tango nuevo („ново танго“). В този нов етап тангото постепенно се отдалечава от чисто танцовата си функция и се превръща в сложна концертна музика. Бандонеонът заема водеща роля, а музикалният език започва да включва композиционни техники и хармонии, повлияни от класическата музика и джаза.

Така развитието на жанра може да бъде проследено като преход от ранна танцова форма, през вокално ориентираното tango canción, до модернистичния и експериментален стил tango nuevo.

Пиацола и „новото танго“

След завръщането си в Аржентина през 1937 г. младият Астор Пиацола постепенно намира своето място в кипящия музикален живот на Буенос Айрес. Още на следващата година той се присъединява към оркестъра на бандонеониста Анибал Тройло – една от централните фигури в т.нар. „златна епоха“ на тангото. Именно там Пиацола овладява до съвършенство традиционния стил на жанра. Същевременно обаче се поражда и желанието му да надхвърли неговите установени граници.

Наред с концертната си дейност изучава композиция при водещия аржентински композитор Алберто Хинастера и се потапя в музиката на Равел, Барток и Стравински – автори, чийто модерен хармоничен език по-късно ще намери отзвук и в собствените му творби.

През 40-те години Пиацола започва да се изявява все по-активно като композитор и аранжор, а работата му за аржентинското кино му дава възможност да експериментира със симфонично звучене и по-богата оркестрова палитра.

Решаващ поврат настъпва през 1954 г., когато заминава за Париж, за да учи композиция при Надя Буланже. Тя го насърчава да не изоставя тангото, а да открие чрез него своя собствен художествен глас.

След завръщането си в Буенос Айрес през 1955 г. създава ансамбъла Octeto Buenos Aires – формация, която се превръща в отправна точка за новия му музикален език. В необичайния за тангото състав – два бандонеона, две цигулки, виолончело, контрабас, пиано и електрическа китара – инструментите започват да водят равноправен диалог, а звученето се обогатява с контрапункт, сложни хармонии и джазови импровизационни елементи.

Така тангото постепенно се отдалечава от ролята си на чисто танцова музика и започва да придобива облика на камерно-концертно изкуство. Макар новаторските идеи на Пиацола първоначално да срещат силна съпротива от страна на традиционалистите, именно с този ансамбъл той поставя основите на стила tango nuevo.

През следващите десетилетия композиторът създава нови формации, сред които прочутия Quinteto Nuevo Tango, и постепенно утвърждава своя стил на международната сцена. Особено плодотворно е сътрудничеството с поетите Хорхе Борхес и Орасио Ферер, като пише музика към техни творби. През 1968-а създава първата танго опера – „Мария от Буенос Айрес“ (María de Buenos Aires) по либрето на Ферер.

Пиацола превръща тангото в музика, предназначена не само за танц, но и за внимателно слушане. В неговите творби традиционната ритмика на жанра се преплита с джазова свобода и с композиционни техники от европейската класическа традиция, а бандонеонът се утвърждава като пълнокръвен концертен инструмент.

Сред най-емблематичните му произведения се открояват Adiós Nonino („Сбогом, тате“) – написано през 1959 г. в памет на неговия баща; Libertango (1974) – в буквален превод „тангото на свободата“, – превърнало се в символ на новото танго; лиричната композиция Oblivion („Забрава“), създадена за филма Хенри IV.

Музиката на Пиацола излиза отвъд рамките на традиционния жанр и намира своето място на световните концертни сцени, изпълнявана както от танго ансамбли, така и от камерни и симфонични състави. Един истински революционер, наричан в родината си „Великия Астор“, превъръща тангото във висша форма на музикално творчество.

Чуйте танго от Пиацола – документален запис от 2007 г., който се съхранява в Златния фонд на Българското национално радио: