Генерал Рачо Петров в решаване на българските национални въпроси

Рачо Петров Стоянов (12 февруари 1861 н. ст. – 22 януари 1942) е виден офицер, генерал от пехотата и политик в Третото българско царство. Едва 24-годишен става началник на Генералния щаб на българската войска, като неговата оперативност и стратегическа прозорливост изиграват ключова роля по време на решаващите боеве в Сръбско-българската война. Два пъти е избиран за министър-председател, два пъти е военен министър и външен министър и веднъж ръководи Министерството на вътрешните работи. Има съществени заслуги в развитието на военното дело в края на ΧΙΧ-и и началото на ΧΧ век. Участва в изготвянето на редица документи, които формират и организират дейността на българската армия, включително и създаването на Военното разузнаване у нас.

Роден е в Шумен, където завършва местната гимназия. След това работи като писар към Варненската и Великопреславска епархия и близо две години учителства. Научава, че Временното руско управление в Пловдив се кани да създаде школа от доброволци, които да бъдат подготвени като офицерски кадри за Българската земска войска. През пролетта на 1878-а се отправя в главния град на Източна Румелия и след завидни успехи същата година става един от първите произведени български офицери в чин прапорщик наред с Христо Попов, Стефан Александров и Петър Тантилов. След подписването на Берлинския договор Военното училище е преместено в София, а Рачо Петров е командирован като инструктор. Осем години по-късно ще стане и негов ръководител. През 1880 г. е приет в Николаевската военна академия в Санкт Петербург. По време на следването си е произведен в чин поручик, а след като се дипломира е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг.

Връща се в България и е зачислен като ротен командир в пехотните дружини в София и Шумен. През 1885-а получава военното звание капитан и княз Александър Батенберг го назначава за началник на Генералния щаб на българската армия. Същата година Сърбия, недоволна от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, обявява война на страната ни. Рачо Петров планира, координира и направлява отпора срещу превъзхождащата ни по численост сръбска войска. Той поема рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за важното сражение позицията край Сливница. Сливнишката битка се оказва решаваща за победата на България срещу Сърбия в този военен конфликт, наричан „войната на капитаните срещу генералите“.

През 1886-а, вече издигнал се в чин майор, се жени за добре образованата, красива и с буен нрав Султана – една от първите дами в българското висше общество след Освобождението. Имат три деца – Мария, Влада и Благой. В Златния фонд на БНР се съхранява спомен на инж. Рачо Петров, внук на генерала по линия на сина му. Той разказва за запознанството на баба си и дядо си и за потушаването на Офицерския бунт от 1887-а, когато Рачо Петров, в подкрепа на Регенството след абдикацията на Батенберг, назначава военнополеви съд и налага смъртни присъди на водачите на бунта в Русе.

При възкачването на Фердинанд на престола през 1887-а тогавашният военен министър Данаил Николаев напуска поста, за да стане  съветник на княза, а Рачо Петров оглавява Министерството. С назначаването на правителството на Стефан Стамболов той остава на поста още един месец, но го отстъпва, за да продължи да изпълнява функцията началник на Генералния щаб. Ползва се с доверието на княза и с огромен авторитет сред висшите офицери. Създава и редактира списание „Военен журнал“, което излиза и днес, и пише „Записки по военна топография“ (1888). През този период допринася много за военното строителство. Избран е за председател на Комитета по отбраната, който има за цел да проучи стратегическата защита на страната първоначално по западната граница. По негова инициатива там започва усилено строителство на отбранителни обекти.

През 1894-та, вече повишен в чин полковник, отново е назначен за военен министър при управлението на Константин Стоилов. Две години по-късно обаче напуска политиката в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили. По-подробно за този момент от  биографията на Рачо Петров говори историкът доц. д-р Евгени Костов в интервю за Националното радио.

В началото на XX век се връща в политиката, като е поканен да заеме мястото на компрометиралия се в селските бунтове срещу въвеждането на десятъка министър на вътрешните работи Васил Радославов. А през 1901-ва, след оставката на министър-председателя Тодор Иванчев, застава начело на служебния кабинет, който има за основна задача провеждането на парламентарни избори. През този едномесечен период Рачо Петров  оглавява и Министерството на външните работи. Като депутат пропагандира въвеждането на двукамерен парламент и като цяло е критично настроен към всякакви политически партии. Така успява да привлече вниманието върху себе си и през 1903-та Фердинанд отново го кани във властта, като става министър-председател и министър на външните работи във второто стамболовистко правителство, съставено от народолиберали и двамата безпартийни политически дейци - самият Рачо Петров и военния министър Михаил Савов.

Основният принос на неговия кабинет и в частност на далновидността му като военен и дипломат е във външнополитически план. Под неговото управление България успява да неутрализира намесата на Великите сили, засилването на сръбската и гръцката пропаганда и другите негативни последствия от Илинденско-Преображенското въстание за българите в Македония и Одринско. Напълно превъоръжава българската армия, което спомага да спечелим последващата Балканска война на всички фронтове.
Въпреки осезаемия напредък на страната ни в редица области, Рачо Петров е принуден да подаде оставка през 1906 г., обвинен заедно с Михаил Савов в злоупотреби и лично облагодетелстване при закупуването на муниции. Това предизвиква огромен скандал у нас, който остава в  история като аферата „Шарл-Жан“ и довежда до края на политическа кариера на Рачо Петров.

Като военен обаче той продължава да се ползва с високо признание и по време на Балканската война е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен. В Междусъюзническата война командва 3-та армия, а по време на Първата световна война стои начело на Македонската военно-инспекционна област. През 1917-а по собствено желание напуска армията. След войната, при правителството на Александър Стамболийски, е осъден на седемдесет и пет години затвор. Излежава четири и през 1924 г. е амнистиран. През 1936-а цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата, което у нас съществува до 44-та и до него достигат само деветнадесет български офицери.

Макар политическата му кариера да завършва драматично и под сянката на тежък обществен скандал, историческата оценка за Рачо Петров не може да бъде едностранчива. Неговият принос се проявява едновременно във военното строителство, стратегическото планиране и във външнополитическата ориентация на страната в условията на сложен балкански и международен контекст. Като началник на Генералния щаб и военен министър той изиграва ключова роля за модернизирането на българската армия, за изграждането на нейния команден и разузнавателен капацитет и за формирането на офицерски елит с ясно съзнание за националните задачи на държавата.