Роналд Рейгън — в името на свободата

Един американски живот

„През седемнадесетия век дяволът и неговите последователи магьосниците и чароденте играели важна роля в Америка, както и в Европа. Тогава всичко било небесен знак, божие решение. Човекът, който бил ударен от гръм, бил наказан от Бога. Началото за един световен мир бе започнато добре. Някъде, в някоя точка, през месеците след смъртта на Франклин Рузвелт, неговото храбро начинание бе погрешно изтълкувано. Може би това „погрешно тълкуване" да е сравнително много слаб израз и би било по-добре да се замени с: мирът бързо изчезва.

Аз съм убеден, че най-великите президенти на нашата страна са били тези, които са били най-чувствителни и отзивчиви към разумната воля на народа. Ако Франклин Рузвелт би президент от голяма величина, то бе — главно — благодарение на съобразителната интелигенция на американския народ, през време на неговия престой в Белия дом“, пише Елиот Рузвелт за своя баща в книгата „През очите на Рузвелт“.

Утопичният възглед и индивидуалната надежда за постигането на успех при „равни възможности“, съчетани със „стремежа към щастие“, създава социалния мит за „американската мечта“, като синтез на представата за демократичния път на развитие на САЩ. 

„Утопичният възглед за Америка произтича от калвинистката вяра, че нейните граждани създават „дом на бога на земята“ — пише в книгата си „Американизъм и антиамериканизъм“ Пенка Караиванова – Още от самото ѝ създаване, жителите на тази страна живеят със самочувствието, че техният начин на живот като най-сполучливо въплъщение на „американската мечта“ е най-подходящ и за другите народи.“

Както пише американският историк Александър Шлезинджър-младши — теоретик на либерализма: „САЩ най-убедително успяват да придадат сантиментален характер на своята империалистическа политика, да препродават зад собствените си граници „сантиментален империализъм“, да акцентират върху моралните основи на американската република, които те смятат подходящи и дори задължителни и за другите страни.“

„Свободата не е никога по-далеч от изчезване от едно поколение. Ние не я предаваме по кръвен път на децата си. За нея трябва да се борим, да се бием, да я защитаваме, а на тях трябва да предадем да правят същото.“ Но, преди да извърви дългия път на своите два президентски мандата и да произнесе историческата си реч на 12 юни 1987 година пред Берлинската стена — „Г-н Горбачов, съборете тази стена!“, животът на Роналд Рейгън ще се преобърне няколко пъти.

„Американското общество има нужда от чувство за сигурност и Рейгън му го дава — казва в предговора към биографията на Роналд Рейгън „В името на свободата“ Свилен Спасов — Думите му вдъхват увереност и кураж. Самият той излъчва самоувереност и достойнство. Трибуната е неговото място за правене на политика. Гласът му е овладян, интонацията съответства на силата на думите. Всичко в него показва твърдата му убеденост във всичко, което казва. А и никой не се съмнява в това, което той говори.“

За първи път от 26 години Републиканската партия в САЩ побеждава демократите благодарение на обединението около лидер, който отправя ясно послание към нацията. Рейгън побеждава действащия президент Картър в изборите през 1980 година, а популярността му се трансформира в спечелването на контрола в Сената от Републиканската партия. Рейгън е преизбран убедително и на изборите през 1984 година. Той е отдаден на идеологията на капитализма и антикомунизма и е считан за основна фигура за възникването на американското консервативно движение. 

„Обявен от медиите за „Великия комуникатор“, той е толкова доминираща фигура, че десетилетието на 80-те години често бива наричано „Рейгъновите осемдесет“, обобщава Свилен Спасов.

Един от биографите на Рейгън — Джейкъб Уайнсбърг, посочва, че американските президенти всъщност са хора, които отразяват ценностите, слабостите и недостатъците на избирателите, които ги изпращат в Белия дом.

„Президентите ни служат едновременно за вдъхновение и като предупреждение. Те дават и лоши, и добри примери. Нацията, е казал Върховният съд, „няма право да очаква винаги да има мъдри и човечни управници, придържащи се искрено към принципите на конституцията. Злонамерени хора, жадни за власт, ненавиждащи свободата и презиращи закона, могат да заемат мястото, на което някога са били Вашингтон и Линкълн.“

След избирането на Рейгън за президент редица журналисти, които пряко отразяват работата на институцията, смятат, че той е „безхаберен тъпанар с опростенчески възгледи за света и повърхностно разбиране за политиката“. Много малко от политическите анализатори предричат, че Рейгън ще бъде запомнен като „добър президент“, но със сигурност не и като „велик“. Част от отговора на загадката за неговата популярност всъщност се крие в израза на Оливър Уендъл Холмс-младши: „второ качество интелект, но с първокачествен темперамент“.

Въпреки тежката отговорност, която носи, Рейгън успява да запази и чувството си за хумор, което също допринася за неговото всепризнато обаяние: „Наредил съм да ме будят винаги в случай на извънредна ситуация в страната — дори ако съм на заседание на кабинета“.

Емоционалната си недостъпност самият Рейгън сякаш описва в своя публикация за холивудската преса, в която разказва за първите си филмови роли: „Чувствам се комфортно, когато играя заобиколен от стена от светлина.“ Тази негова (преднамерена) разсеяност в публичните му контакти е също толкова практична, колкото и начинът, който Рейгън избира, за да запази идеалите си въпреки грешките, които допуска като баща и независимо от поведението на децата си. 

„Той избра да вижда семейството си по хармоничния начин — обобщава Джейкъб Уайнсбърг — по който му се искаше да изглежда, а не по начина, по който изглеждаше в действителност. Той си затваряше очите за моралните недостатъци на страната, която обича. Това, че не обръщаше внимание на смущаващата реалност, позволяваше на Рейгън да представя ясно и на висок глас своята версия за американската неповторимост, вярата си, че страната му е богоизбрана и имаща морално превъзходство.“

Второто момче в семейство Рейгън се ражда на 6 февруари 1911 година в Тампико, щата Илинойс, в жилището над пекарната и бакалията, където бащата Джон (Джак) Рейгън работи. Когато вижда бебето Роналд, баща му казва, че му прилича на „дебел холандец“ (Холандеца) — прякор, който остава през по-голяма част от живота му.

Майката на Роналд Нел Рейгън преминава към католическата вяра заради пиянстващия си съпруг и срещите на въздържателите в Тампико, на които присъства. Църквата на „Учениците на Христос“, която посещава заедно със синовете си, е либерален клон на по-голямата Християнска църква, която процъфтява в Средния запад преди и след Гражданската война. Последователите ѝ ценят високо разума и образованието, но спазват стриктен морален кодекс и са отявлени противници на алкохола.

Първите театрални постановки, в които Холандеца участва, са по сценарий на майка му. Те се изпълняват от обществото на въздържателите и са „съдържали послания към Джак (съпруга ѝ), който понякога не отваря вратата с мрежата против насекоми, а минава през нея“. Поради честите местения на семейството Роналд не успява да създаде близки приятелства, а прекарва времето си предимно сам – разхожда се, плува или язди кон.

Двамата братя — Нийл и Роналд, възприемат този начин на живот по съвсем различен начин, който се превръща в един от любимите анекдоти на Рейгън: Двойка отива на психиатър заради двамата си синове — единият краен песимист, а другият краен оптимист. Психиатърът завежда момчето песимист в стая, пълна с лъскави нови играчки. Момчето избухва в сълзи, сигурно, че играчките ще се счупят. Психиатърът завежда другото момче в стая, пълна с конски фъшкии. Момчето радостно започва да рине. „Какво си мислиш, че правиш?“, пита го психиатърът. „С всички тези фъшкии тук някъде трябва да има пони!", отговаря момчето.“

Тази история може би напомня още по-конкретно на годината, в която няма коледни подаръци в къщата на Рейгънови, защото Джак изпива парите. Нийл си спомня Коледата точно така, докато Роналд казва, че това е годината, в която баща им е изненадал брат му с електрическо влакче, което семейството не можело да си позволи.

За Роналд, който е председател на театралния училищен клуб театралното повествование се явява винаги алтернатива на мъчителната действителност у дома: „Обичах да си измислям скечове и да си ги играя сам“, пише той. А мотото му в училищния албум гласи: „Животът е една голяма приятна песен, така че нека пуснем музиката“. 

На 16 преминава курса по водно спасяване към Младежката християнска организация и спестява получените пари за колеж. „Знаете ли защо толкова ми допадаше? Защото бях единствен там горе, на спасителния пост. Той беше като сцена. Всеки трябваше да ме гледа“, казва Рейгън в едно свое интервю за списание „Моушън пикчър“.

Бащата на неговата гимназиална любима Маргрет Бенджамин Клийвър е свещеник в Християнската църква, която посещава семейство Рейгън. Клийвър замества липсващия баща на Роналд като го учи да шофира, обяснява му нещата от живота и му помага да влезе в колежа „Юрика“, който е под патронажа на „Учениците на Христос“. Парите, които Роналд е спестил от четирите си лета като спасител, не са достатъчни, за да покрият таксите за колежа. Той успява да получи спортна стипендия, а за да покрие остатъка работи като мияч на чинии.

След като завършва колежа, Роналд и Маргред се сгодяват. Тя заминава на пътешествие във Франция, където среща друг мъж, в когото се влюбва. При завръщането си в САЩ тя връща годежния пръстен на Роналд, който описва раздялата им с думите: „Животите ни тръгнаха по различни пътища. Установихме, че вододелът след 21 (години) е истина, че хората често са различни. По-точно нашата любов и цялостната ни връзка не издържаха изпитанието на порастването.“

Дълги години след раздялата им Маргрет разкрива и своята гледна точка: „Той беше неспособен да разграничава факта от фантазията.“

Добрият самарянин

В началото на 1930-те Рейгън решава да опита да направи кариера като радиоводещ в Чикаго. Започва в малко местно радио (WCO), което скоро след това се слива с влиятелната в Средния запад радиостанция WHO, базирана в Де Мойн. Неговият „топъл и успокояващ, дълбок, но не дрезгав, необременен с регионален акцент глас създава впечатлението, че той е роден за радиоводещ.“

Рейгън бързо навлиза в занаята на спортния журналист — научава, че за да звучи спонтанно, трябва да наизусти началния абзац от сценария за предстоящата среща. В следващите четири сезона той ще пресъздава за радиослушателите над 600 бейзболни срещи на местния „Чикаго Къбс“. В един от случаите, които показват неговата устойчивост, Рейгън коментира мач между „Чикаго Къбс“ и „Сейнт Луис Кардиналс“, когато внезапно връзката се разпада. В продължение на 20 минути, докато бъде отново възстановена Рейгън импровизирано разказва на слушателите какво се случва на терена.

Рейгън се превръща в местна знаменитост: кара кабриолет, излиза с най-красивите жени, които води на плуване и езда. Той е добър син и брат — изпраща у дома една трета от заплатата си и подпомага брат си с таксите за колежа. 

„Уорнър Брадърс", където Рейгън работи в следващите 15 години му осигуряват още по-голяма популярност с участията му в 41 филма В първите две ленти — „Любовта е във въздуха" и „Хотел Холивуд", той играе радиоводещ. Големият му пробив е филмът на режисьора Бъсби Бъркли „Хотел Холивуд". В него се разказва за популярното шоу по радиото на Луела Парсънс, влиятелна фигура в развлекателната индустрия, чиято дневна хроника с клюки е публикувана във вестниците на медийната група „Хърст". На снимачната площадка Рейгън открива, че с Парсънс го свързва нещо лично: тя също е от Диксън. Оттам насетне тя става негов застъпник в кариерното му развитие. След като приключва кратката му връзка с втората му годеница, актриса на име Айла Роудс, Рейгън започва да се среща с Джейн Уаймън, която участва с него във филма „Кръвни братя". 

Познанството му с трима от най-влиятелните продуценти в Холивуд осигурява на Рейгън постоянни ангажименти в „Б-филмите“, в които той е идеалният конвейерен актьор, който „умее да влиза в различни роли и е надежден. Неговата популярност му носи и новия прякор „Ерол Флин на Б-тата“, както и хиляди писма от почитатели. 

„Самият Рейгън вярва в актьорските си способности — пише Джейкъб Уайнсбърг — и същевременно има реалистична представа докъде се простират възможностите му. „Името ми е г-н Норма“ — цитира го списание „Фотоплей“. Той е въплъщение на обикновения човек, с когото всики зрител може да се отъждестви.“

Като втори лейтенант от резерва в кавалерията Рейгън получава повиквателна много преди Пърл Харбър. Джак Уорнър му издейства отлагане на военната служба като посочва, че Рейгън е нужен за завършването на филма „Кингс Роу". Заради слабото си зрение Рейгън може да бъде взет само за „ограничена служба" и с още малко ходатайства скоро започва да служи при Джак Уорнър, който става подполковник в новооснованото Първо филмово поделение към военновъздушните сили. Рейгън е разквартируван във Форт Роуч, бившите студия „Хал Роуч" в Кълвър Сити, където той играе или озвучава филми, използвани за вербуване, обучение или за пиар.

След края на Втората световна война неговата актьорска кариера започва да буксува, но по това време Рейгън е въвлечен в профсъюзните протести в Холивуд. Започва да сътрудничи с федералните власти в усилията им да установят кои са холивудските комунисти. Политическите възгледи на Рейгън се променят и от либерални прерастват в либерално-антикомунистичеки, а след това и в консервативни. „В борбата без ограничения тук, в Холивуд, надвихме комунистите, без да използваме думата или посочваме с пръст някого“, посочва в писмото си до издателя на „Ню Йорк Таймс“ Орвил Драйфус. 

След развода си с Джейн Уайнмън една среща ще преобърне отново и завинаги живота на Рейгън — срещата му с 29-годишната актриса Нанси Дейвис. „Отне му много време, мисля, да почувства, че може да ми се довери“, казва тя. Отношенията между Рейгън и Нанси остават единствената дълбока връзка в живота му. 

„Използвах много часове от живота си да произнасям речи и да казвам мнението си. Но не мога да изразя с думи колко много обичам Нанси и колко много тя изпълва живота ми. Понякога си мисля, че животът ми започна истински едва тогава, когато я срещнах. Още от своето начало бракът ни беше богат и пълноценен и ставаше все по-пълноценен и богат с всеки изминат ден. Да се завърнеш вкъщи при Нанси е все едно да влезеш отвън от студа в топла, осветена от огъня в камината стая. Нанси започва да ми липсва още щом излезе от стаята.“

Десетилетието на Рейгън

На дипломната церемония в колежа „Уилям Уудс“, девическо учебно заведение под патронажа на „Учениците на Христос“, Рейгън произнася първата си изцяло документирана реч  — „Америка прекрасна“, в която развива идеята си за американската идентичност. 

„В моите представи Америка е място, което според божествения план е предназначено за обетована земя. Тя е основана тук и цената за достъп е много проста; подборът кой да населява тази земя също е много прост. Всеки човек, където и да живее по света, всеки човек с кураж, с желание да се откъсне от корените си, да се бори за свобода, да се опита и да се осмели да живее на чуждо и непознато място и да пропътува половината свят за тази цел, е добре дошъл тук... Мисля, че Бог със своето милосърдие към тази страна винаги в божествения си план е бдял над нашата земя и я е направил обетована земя за тези хора."

В следващите години преминава през много перипетии и политически лавирания, и заема два поредни мандата поста губернатор на Калифорния. От времето, когато Рейгън произнася първата си значима политическа реч, 22% от американците заявяват, че не вярват на федералното правителство. 20 години по-късно, когато Рейгън е избран за президент, този процент вече е нараснал до невижданите 73%.

„Прекарах по-голямата част от живота си като демократ. Напоследък сметнах за уместно да следвам друг курс. Вярвам, че проблемите, пред които сме изправени, пресичат партийните линии. Сега едната страна в тази кампания ни казва, че проблемите на тези избори са поддържането на мира и просперитета. Никоя нация в историята не е оцелявала след данъчно бреме, достигащо една трета от националния ѝ доход. Днес 37 цента от всеки спечелен долар в тази страна е отнеман от данъчния служител“, казва Рейгън в речта си „Време за избор“ (A Time for Choosing), произнесена в подкрепа на консервативния кандидат Бари Голдуотър.

В речта си той умело изгражда популистката си теза: против огромните дългове, загриженост за световния мир и ясна заявка срещу участието на американски войници в „мироопазващи мисии“: 

„И въпреки това нашето правителство продължава да харчи по 17 милиона долара на ден повече, отколкото получава. Повишихме лимита си за дълга три пъти през последните 12 месеца и сега националният ни дълг е един и половина пъти по-голям от дълговете на всички нации по света. Имаме 15 милиарда долара злато в хазната си, но не притежаваме нито унция. Доларът от 1939 година днес може да купи за 45 цента.

Що се отнася до мира, който бихме запазили, чудя се кой от нас би искал да се обърне към съпругата или майката, чийто съпруг или син е починал в Южен Виетнам, и да ги попита дали смятат, че това е мир, който трябва да се поддържа за неопределено време. Имат ли предвид мир или просто искаме да бъдем оставени на мира? Не може да има истински мир, докато един американец умира някъде по света за останалите, които сме у дома.“

Тези свои думи той ще преповтори неведнъж през годините, до момента, когато отново ще седне да пише една от най-важните речи в живота си — президентската. В своята интимна автобиография Рейгън разкрива емоции, които много рядко са ставали обществено достояние:

„Горещите струи на душа обливаха тялото ми, когато Нанси, която бе взела душ малко преди мен и все още беше по хавлия, се втурна към мен и надвиквайки шума на водата, извика: „Джими Картър е на телефона", управляващият президент и мой противник в изборите. Затворих кранчето, набързо се избърсах и взех слушалката на паралелния телефон в банята. Нанси беше близо до мен, докато слушах думите на Картър. 

„Благодаря Ви, господин президент" -завърших разговора си аз. Погледнах Нанси и казах: „Картър току-що призна поражението си и ме поздрави с избирането ми за президент". С ликуващ вид Нанси се хвърли в обятията ми, и ние дълго останахме притиснати един към друг, в изпълнената с пара баня. Денят беше 4 ноември 1980 година.“

На 20 януари 1981 година Роналд Рейгън се обръща към нацията като президент, за да заяви:

„Страдаме от една от най-тежките и устойчиви инфлации в националната ни история. Тя изкривява нашите икономически решения, наказва пестеливостта и смазва както младите хора, така и пенсионерите. Тя заплашва да разруши живота на милиони американци. На тези, които работят, им е отнета привилегията да получават справедливи възнаграждения, тя наказва постиженията ни и ни пречи да поддържаме пълна производителност.

Вие и аз, като индивиди, можем да живеем отвъд възможностите си, като заемем средства, но само за ограничено време. Трябва да действаме днес, за да съхраним сигурността си в утрешния ден. Смяната на правителството не е решение на нашите проблеми. Правителството е проблемът!“

Първата стъпка, която Рейгън предприема като държавен глава, е да отмени контрола върху цените на петрола и така да стимулира развитието на икономиката. Президентската администрация подкрепя решението на Пол Волкър, председател на Федералния резерв, да повиши лихвите.

„По мое мнение никой друг президент след Втората световна война не би подкрепил решението на Волкър в тежката ситуация на 1981-82 година. Мога да свидетелствам от първа ръка, че Рейгън знаеше какво прави. Той разбираше, че няма друг път за спиране на инфлацията, освен чрез парични ограничения и временен спад. Във всяко едно отношение той стоеше зад своите принципи и имаше поглед върху бъдещето“, казва в подкрепа на тази политика нобеловият лауреат — икономистът Милтън Фридман. 

„Рейгъномиката“ има четири основни компонета: намаляване на данъците, орязване на вътрешните разходи, дерегулация и използване на парична политика за борба с инфлацията.  

Атентатът, данъците и приятелите

„В моя дневник за дата 30 март беше отбелязана реч пред конгреса на строителната индустрия. За тази цел си облякох един нов син костюм на райета. След речта напуснах хотела през един страничен изход. Почти бях достигнал колата, когато чух вляво от мен нещо, което прозвуча като два или три експлодирали фойерверки. Аз се обърнах и си помислих: „Какво ли е това, по дяволите?"

В този момент Джери Пар, шефът на нашето подразделение от тайните служби, ме хвана през талията и буквално ме хвърли на задната седалка на лимузината. Аз се приземих с лице към облегалката. С един скок Джери ме последва. Тогава почувствувах невероятна болка в гърба... Джери! извиках, слезте от гърба ми. Мисля, че ми счупихте едно ребро."

„Към Белия дом" каза Джери, слезе от мен и колата потегли. Аз се опитах да се изправя, но болката почти ме парализира, внезапно силно се закашлях. Дланта ми се напълни със светлочервена кръв. „Вие не само сте ми счупили едно ребро, но мисля, че и реброто ми е пробило белия дроб" казах аз.“

Едва тогава Сикрет Сървис осъзнават, че Рейгън е улучен в гърдите и бързо го отвеждат в Университетската болница „Джордж Вашингтон“. По време на операцията Рейгън губи почти половината си кръв, след това развива пневмония, а в следващите 12 дни в болницата отслабва с 12 килограма. Всички тези детайли са скрити от пресата и не са оповестени пред нацията.

Разкрити са мотивите за покушението срещу президента: стрелецът е колежанинът Джон Хинкли, който преследва актрисата Джоди Фостър. В пристъп на умопомрачение той си въобразява, че ще я впечатли, като стреля по Рейгън. 

В своите годишни речи „За състоянието на съюза“ Рейгън добавя случаи на героизъм, които обръщат вниманието на хората към проявената смелост на един от тях. Това е начинът, по който той се опитва да убеди останалите хора, че имат погрешна представа за него: от либералните журналисти, членовете на Конгреса от Демократическата партия и поредица от съветски лидери. 

След като прочита интервюто на съдията от Върховния съд Тъгуърд Маршал, той го кани в Белия дом, за да обсъдят критиките му към направеното от Рейгън в сферата на гражданските права:

„Буквално му разказах живота си си и как у мен няма предразсъдъци. Дадох му пример с моите връзки с малцинствата от времето, когато бях ученик, спортен коментатор и губернатор. Мисля, че си намерих приятел.“

Още в началото на първия си мандат Рейгън смята, че Студената война може да бъде спечелена чрез натиск с военни, икономически и морални средства, които ще доведат до разпад съветската империя:

„Те не могат да увеличават много военното си производство, защото вече са подложили народа си на гладна диета. Ако им покажем воля и решителност да се впуснем в засилване на военните способности... те трябва да преценят дали искат да участват в надпреварата във въоръжаването с нас. Искам да ги поставя на колене, за да ги накарам да се разоръжат и да ни оставят и нас да се разоръжим. Но трябва да направим това, като поддържаме напрежението. Можем да го направим. Притиснали сме ги икономически до стената. В Русия сега продават месо от плъхове по пазарите.“

В интервю за списание „Тайм“ Рейгън е още по-категоричен: „Просто смятам, че не може още едно поколение да живее на този свят под заплахата от тези оръжия, знаейки, че някой луд човек може някъде да натисне бутона... Надявам се и мечтая, че ще можем със Съветския съюз да започнем удостоверимо ограничаване на тези оръжия. Те ще видят колко по-добре  е и за двете страни, ако се отървем от тях напълно.“

„Когато лимузините потеглят от Рейкявик през октомври 1986 година, и двете страни изпитват огромно разочарование. Фактът, че почти се стига до споразумение, би могъл да се разглежда като повратен момент в Студената война, но по това време усещането е за безизходица“, обобщава провала на срещата Рейгън-Горбачов Джейкъб Уайсбърг.

„Преди седем години, когато за първи път предложих концепцията за договор с „двойна нула“, имаше такива, които казваха, че това е толкова нереалистична идея, че е безотговорно дори да се предложи. Други просто отхвърлиха концепцията като пропаганден трик или геополитически ход. Но скептицизмът и съмнението носят безплодна реколта.

А днес, на тази маса пред нас, виждаме плодовете на надеждата — доказателство за това, което откровеността и реализмът могат да постигнат. Осмелихме се да се надяваме, г-н генерален секретар, и бяхме възнаградени. За първи път в историята цял клас ядрени ракети между САЩ и СССР е елиминиран.

Освен това този договор предвижда най-строгата проверка в историята. И за първи път проверяващите екипи са стъпили реално в нашите страни. И макар този договор да прави възможно това ново измерение на сътрудничеството между нас, много още работа остава на дневен ред.

Не трябва да спираме тук, г-н генерален секретар. Има още много за вършене. Затова нека продължим да разширяваме границите на доверието помежду ни, дори докато го потвърждаваме. Това направихме днес — първа стъпка към по-светло бъдеще, по-безопасен свят.

„Доверявай се, но проверявай!“ — са думите, с които завършва речта на Роналд Рейгън след подписването през 1988 година на историческото споразумение за ядрено разоръжаване между САЩ и СССР.

Въпреки че живее още 15 години, след като напуска поста, Рейгън не се занимава повече с обществени дейности. При езда в Мексико през юли 1989 година е хвърлен от коня и си удря главата. Лекарите в клиника „Мейо", които лекуват натрупването на течност в мозъка му, изразяват тревога пред семейството му, че може да страда от болестта на Алцхаймер. Нанси крие от него няколко години, докато той не започва твърде много да забравя.

През ноември 1994 година Рейгън събира сили за последен път, за да разкрие пред нацията своята участ.

„В заключение нека благодаря на вас, американския народ, че ми оказахте голямата чест да служа като ваш президент. Когато Бог дойде да си ме прибере, когато и да е това, ще си тръгна с най-голяма любов към тази наша страна и с вечен оптимизъм за бъдещето. Сега започвам пътешествието, което ще ме отведе до залеза на живота ми. Знам, че за Америка винаги ще предстои ярка зора."