Александър Бурмов – историографът от Бяла Черква

Историческата истина

Историограф, краевед, ерудит, висш администратор и учен, отдаден на развитието не само на историческата наука, но и на нейните институти в България – Софийския и Великотърновския университети, и Българската академия на науките (БАН).

„В художествените произведения, чийто сюжет е почерпен от историята, читателят винаги търси и познавателни елементи. Ето защо авторът на такова произведение трябва да познава добре епохата, за която пише, за да може да възстанови по художествен начин далечната действителност такава, каквато е била. Ако историческата правда не се покрива с художествената, няма да имаме едно пълноценно произведение, което да вълнува читателя и да го насочва в определена линия“, пише в послеслова към историческия роман „Иван Асен II“ на Димитър Мантов проф. Александър Бурмов, член-кореспондент на БАН.

Роден е на 2 февруари 1911 година в павликенското село Бяла черква, където завършва основното си образование и непълната смесена гимназия. Още преди да започне следването си в Софийския университет, 19-годишният Александър Бурмов създава първия си краеведски научен труд „Народни умотворения от село Бяла черква, Търновско“.

Освен че пише за историята на своя роден край, той публикува статии, разкази и стихове в местни вестници — „Павликенски глас“, „Борба“, „Българска реч“, „Звънче“, „Трезва мисъл“. В СУ завършва две специалности — славянска филология и история. В продължение на две години специализира източноевропейска история във Виена.

През 1937 година заедно със Стойко Стойков написват и издават сборника „Бачо Киро Петров, материали и документи“, който е ценен източник за историята на Бяла черква и за дейността на Бачо Киро. От 1942 година Бурмов е асистент в БАН и доцент в Скопския университет. Година по-късно е избран за хоноруван доцент в Софийския университет, където продължава да работи и като ръководител на катедрата по история на България. По същото време оглавява и секцията по средновековна българска история в Института по история към БАН и отговаря за изданията с чужди извори за българската история.

„Въпреки подчертания стремеж на българския народ към просвета и образование — обобщава Бурмов — условията на турското иго и преди всичко липсата на държавна грижа за училищата не допущаха всемерно развитие на учебното дело у нас. Постигнатите успехи в областта на образованието бяха все пак твърде ограничени: достатъчно е в случая да се изтъкне, че дори до средата на седемдесетте години на века в България не бе открита нито една гимназия, да не говорим за висше учебно заведение. От българските училища излизаха ограмотени, а не широко образовани хора, с повишени интелектуални интереси. Българите, които се учеха в чужди гимназии, бяха сравнително малко.“

Причините според него са комплексни, но той се спира накратко върху четири, които отличава като основни за слабото разпространение на българската книжнина, печатното дело и невъзможността за всеобхватно образование:

„Преди всичко до края на тридесетте години на века в пределите на Турция нямаше българска печатница, нито печатница, която да разполага с български шрифт. Опитите да се създаде такава срещаха и по-късно упоритата съпротива на турското правителство. Българските книги и списания трябваше да се печатат в по-близки или по-далечни чуждестранни градове, което отрупваше издателите с разноски и правеше книгата скъпа и недостъпна за по-широк кръг читатели. Печатниците, които по един или друг начин се създадоха в Турция от четиридесетте години на века насам, не бяха в състояние да задоволят нуждите на българското книжовно производство нито в количествено, нито в качествено отношение, затова печатането на книги, списания и вестници продължи и до 1878 година в чужбина.  

На второ място, до средата на шестдесетте години на ХІХ век в България нямаше нито едно търговско предприятие или организация, която да влага капитал в книжовното производство, нямаше издателство, което да поеме издаването на книгите, списанията и вестниците. Извършеното дотогава в това отношение от Найден Йованович, Хр. Г. Данов и Д. В. Манчов все още не може да се нарече издателска дейност в истинския смисъл на думата, всички те издаваха предимно свои произведения. Ето защо издаването на една книга, списание или вестник зависеше винаги и изключително от материалните възможности на автора или редактора или от родолюбивата ревност на някой по-заможен техен познат, който поемаше разноските по отпечатването.

На трето място, в България не бе създаден и до Освобождението какъвто и да било централен апарат за разпространение на книгата. Откритите през шестдесетте години на века книжарници (на Хр.Г. Данов и др.) не поеха и не можеха да поемат цялостното разпространение на книжовната продукция по цялата територия на България. Тази задача не можеха да изпълнят нито панаирите (Узунджовският, Ескиджумайският и други), нито книгопродавачите, които обикаляха градове и села със своята стока. Грижата за разпространението на книгата падаше върху авторите и издателите, което ограничаваше проникването ѝ в по-далечните предели на страната.

На четвърто място, абонатите на периодичните издания поради общата бедност на народа и народната интелигенция, а и по липсата на навик не плащаха навреме или никак абонамента си. Това е зарегистрирано в безконечен брой апели на редакциите и администрациите на периодичните издания към абонатите им. То именно бе основната причина за нетрайността на периодичните издания у нас. От друга страна, то определяше в много отношения и качеството на редакторската и изобщо журналистическата продукция: лишени от достатъчно средства, редакторите бяха всичко във вестника или списанието си, те редактираха материалите на ограничения брой сътрудници, те сами бяха автори на голяма част от поместените материали, те коригираха, те администрираха и експедираха, те в някои случаи бяха и словослагатели в печатницата. 

Интелектуалните, ако мога да ги нарека така, условия за развитието на българската печатна книжнина през първите три четвърти на ХІХ в. бяха също тъй крайно неблагоприятни.“

За устрема, организаторския талант и всеотдайността, с които Александър Бурмов възражда и ръководи Историческия факултет на Софийския университет след 1944 година, разказва един от асистентите на професора — проф. Петър Петров. Записът от кръглата маса на тема „Провокативният Бурмов“, проведена през 2011 година, е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

„Той познаваше историческите факти перфектно, но изразяваше и своето мнение, като успяваше да поддържа и тънката хумористична нишка, с която беше осенен свише“, обобщава преподавателския му образ и археологът проф. Димитър Овчаров.

„Натрапените учени“

Научните интереси на Александър Бурмов са насочени главно към средновековната българска история и историята на Българското възраждане. Той е сред най-добрите изследователи на дейността на Българския революционен централен комитет (БРЦК) и на личностите, свързани с националноосвободителните борби на България — Васил Левски, Христо Ботев, Бачо Киро, Георги Сава Раковски, Любен Каравелов, Матей Преображенски и други.

За дейността на революционните водачи Буров пише съчиненията „Български революционен централен комитет 1868 -1877“, „Христо Ботев и неговата чета“, „Христо Ботев през погледа на съвременниците си“ и трите тома с „Избрани произведения“.

„Буржоазните историци не желаеха да разкриват действителния характер на въстанието, нито да посочват основните движещи сили в него. Официалната буржоазна историография предпочиташе да не включва в заниманията си историята на Априлското въстание. То бе предмет само на мемоарната литература, създавана със скромните сили на някои от живите му участници и ръководители, които не желаеха да видят забравен своя подвиг. Съществуващите монографични изследвания по историята на Априлското въстание, включително и тритомният труд на Димитър Тодоров Страшимиров, се явиха на бял свят пак по почин на бившите поборници или с оглед на местни интереси. Те не бяха дело на официалната буржоазна историография, която предпочиташе онези теми от историята на Българското възраждане, които стояха далеч от революционните борби на народа. Те бяха дело на любители и неспециалисти, на които буржоазната историография гледаше с пренебрежение.“

Аргументите, с които се отричат аналитичните трудове на учените преди 9 септември 1944 година, нямат конкретен адресат въпреки цитатите, които съдържат: 

„Виждайки невъзможността да скрие напълно или да фалшифицира цялостно истината по Априлското въстание, буржоазно-фашистката историография премина към пълното отричане на въстанието като положителен факт в миналото на българския народ. Идеолозите и ръководителите на българското национално-революционно движение и на Априлското въстание и на първо място Ботев бяха обвинени в неразбиране на действителността, в пренасяне отвън и проповядване на вредни за развитието на народа ни идеи. Самото въстание, казва едни от фашистките клеветници на величавата борба на българския народ за свобода, „не беше естественият, нормалният път, по който бе тръгнало и вървеше развитието на българския народ", то е „една съдбоносна грешка с непоправими за целокупния български народ последици".

„Архивното дело у нас стъпи на краката си — пише Бурмов — бе поставено на сериозни, научни основи едва след 9 септември 1944 година, след като българският народ взе с решаващата помощ на Съветската армия съдбата си в своите собствени ръце. Общият културен подем в периода на строежа на социализма у нас се отрази и в областта на архивното дело. Създадено бе Главно архивно управление, укрепнаха организационно и научно съществуващите архивни институции. От 1958 година Александър Бурмов е член-кореспондент на БАН. В годините, в които активно се утвърждава и приравнява революционния стремеж на българския народ към свобода със „социалистическата революция и победата над фашизма“ той създава редица трудове, в които не само изследва, но и създава „новия прочит“ на българската история.

Едновременно с това българската историческа наука се преустрои методологически, сдоби се с правилна методология, превърна се в марксистко-ленниска наука, годна да даде правилно обяснение на историческите факти,способна да осветли научно-историческото развитие на българския народ. Продължавайки традицията на Благоев и Бакалов, тя насочи своя поглед към историята на национално-революционното движение в България през втората половина на миналия век, подложи на преоценка редица схващания и положения, утвърдени от буржоазната историография и предприе редица нови издирвания за правилното изясняване на основните въпроси на епохата.“

„С приемането на Закона за БАН от 16 септември 1949 година се налага истинската съветизация на науката. Академията е подчинена на строителството на социализма. Диалектическият материализъм и марксистко-ленинската философия стават единствено признати и задължителни философски и методологически основи на науката. Ликвидирана е автономията на БАН. Организират се научно-изследователски институти с научни съвети, които гласуват звания и степени. Те имат собствени научно-изследователски и научно-популярни периодични издания. За историческия институт това са „Известия“ на Института за българска история и списание „Исторически преглед“.

Тези промени се отразяват върху структурата и задачите на Института, в който се създават две научно-изследователски секции. Първата е за стара и средновековна българска история и се ръководи от проф. Александър Бурмов, а втората — по нова и най-нова българска история, се оглавява от проф. Христо Христов“, отбелязва в своята статия „Институтът за исторически изследвания — БАН и неговата мисия в научното пространство на България 1947-2017 година“ проф. Илияна Марчева от БАН.

Като първи председател на Висшата атестационна комисия към Министерството на просветата Александър Бурмов е противник на присъждането на научни звания на „заслужили партийни функционери“, които преразказват и „утвърждават историята на БКП и КПСС“ в своите дисертации. Подобни случаи той определя с един свой анекдот – „Дори и учен да не станеш, бъди поне ти кандидат“, който създава по смисъла на известната фраза от поемата на Николай Некрасов „Поет и гражданин“ — „Поет ти може да не си, но гражданин си задължен да бъдеш“. 

Един от учениците на Бурмов, проф. Филип Панайотов, разказва за тази черта от характера му, която поставя на дистанция натрапените „учени“ в поредния университетски случай, разказан пред микрофона на БНР през 2011 година.

„Който се е докоснал до него, е имал какво да научи и на какво да се удивлява.“ С тези прости думи акад. Константин Косев обобщава влиянието на учения и човека Бурмов върху неговите аспиранти. Безкомпромисен към фактите, взискателен към студентите, особено към онези, у които открива потенциала на бъдещи историци, подкрепящ и обаятелен, Александър Бурмов им разкрива същността на миналото, ползата от познанието за него и ги насочва към пътищата за съхраняването му.

Един от неговите докторанти, проф. Огняна Маджракова, си спомня с благодарност своите първи изследвания на исторически извори под ръководството на професора. Записът е от 2011 година.

Принос и съзидание

„Днес християнският и юдейският свят са, разбира се, силно модернизирани, но рисковият фактор при монотеистичните (еднобожните) теогонии по принцип никога не изчезва напълно — разсъждава Бурмов в предисловието на фентъзи романа на Пол Андерсон „Прокълнатият меч“ — Пример за това са не само многобройните фанатизирани и суицидални секти, но и самото възраждане на ислямския фундаментализъм. Ако направим логичното допускане, че една трета световна война силно би ни приближила до представата за свършека на света, то от ред актуални събития, като покушенията върху международния търговски център в Ню Йорк, става очевидно, че именно една монотеистична теогония — бидейки идеален проводник на первертирани геополитически интереси — може с успех да запали фаталната искра на апокалипсиса.

Обяснението за това е, че векторът „един център — една партия — един фюрер — един самодържец — един бог“, поради липсата на балансиращ контрапункт води и до психически дисбаланс, който лесно ескалира в индивидуална, или масова истерия. Христос навремето също успешно е атакувал един търговски център… но кой знае защо, не е прието това да се счита за терористичен акт.“

Последните няколко години от живота си Александър Бурмов посвещава на създаването и укрепването на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. В „Дните на науката 2011“ във Велико Търново преминава и честването на 100-годишнината на Александър Бурмов. По време на тържественото си слово проф. Петко Петков отдава почит към първия ректор на университета с думите:

„Малко се знае за Александър Бурмов, който не довърши ректорския си мандат и напусна този свят в разгара на силите си през 1965 година. Малко се знае и за човека, който на 2 февруари 2011 година трябваше да навърши 100 години, и за учителя и ръководителя професор Александър Бурмов. …въпреки недоброто си здраве и очакваните трудности, прие предложението на великотърновската общественост и на тогавашните управници да създаде на почти голо място, в тогавашните трудови казарми Университет. С цялото си сърце, с всичката си енергия той се хвърля в тази последна и най-голяма задача в живота си. Да бъдем достойни за високото призвание, което той ни завеща!“