Моцарт – детето чудо, божествен гений, космос

Прелюдия

Увертюра към операта „Сватбата на Фигаро“ – изпълнава оркестърът на Софийската опера, диригент Асен Найденов, запис 1989 година, Златен фонд на БНР:

„Моцарт е божествен гений на светлината и любовта. Историята на изкуството не познава по-трогателно и по-възвишено явление от него. Той постигна невероятното, остави на поколенията неизмерими богатства”, казва колегата му Рихард Вагнер.

И е прав. Каквото и да се напише за великия австриец, колкото и да се потят биографите върху всяка дреболия от личния му живот, това винаги ще има второстепенно значение. Защото същественото е останало във времето и всеки, който пожелае може да му се наслади: „Отвличане от Сарая”, „Сватбата на Фигаро”, „Дон Жуан”, „Вълшебната флейта”, „Реквием”, още сонати, симфонии, струнни квартети...

Но не може да се премълчи и не бива да се забравя нещо симптоматично. Прекарал вълшебно детство, приеман в цяла Европа като истинско дете чудо, в зрелите си години Моцарт има труден живот в оскъдица, самота и неистова завист. А в ранната му смърт (35 години) безмилостно плющи камшикът на жестоката съдба, неприемала никога за свои галеници най-достойните. „Аз съм пълен с идеи, не съм написал и една хилядна от онова, което е в сърцето ми...”, проплаква геният в предсмъртната нощ, но малко са тези, които могат да го чуят. Изоставен от съпруга, приятели и близки, той си тръгва от този свят като окаян самотник. На другия ден кредиторите намират в дома му само 200 гулдена, имущество за 400, а дълговете му възлизат на 3000... Сред няколкото изпращачи е и завистникът Антонио Салиери, в чието цинично откровение прозира невероятно признание: „Жалко, че си отиде такъв гений. Но за нас е добре, че той умря. Ако беше живял още, никой в света не би дал и парче хляб за нашите композиции”.

Волфганг Амадеус Моцарт е роден на 27 януари 1756 година, в Залцбург, Австрия, в семейството на музикант. Освен, че е обучаван от баща си още от съвсем ранна възраст и се упражнява систематично, той умее да запомня всякаква музика още щом я чуе. Само четиригодишен Моцарт вече свири чудесно на клавесин. Следващата година започва да композира. На шест години е дете-чудо и заедно с баща си и по-голямата си сестра шества триумфално като изпълнител през Австрия, Германия, Швейцария, Франция, Англия, Италия и се радва на европейска, което в онези години значи световна слава. Когато е 10-годишен печата първите си сонати за цигулка, 12-годишен пише първата си опера и дирижира първата си меса. 13-годишният Моцарт постига блестящи отличия от различни академии в Италия, а също и от прочутия и строг музикален теоретик падре Мартини в Болоня.

След блестящото юношество навлиза в трудна младост – работи в Италия, Париж, отново Италия, родния Залцбург, където между 1771 – 1777 година е служител в двора на принца – архиепископ Йеронимус Колоредо, който го задължава да носи ливрея като слуга. Гордостта на гения е жестоко засегната, следва дълга вражда и рязко скъсване на отношенията, когато Моцарт заявява на своя господар: „Аз не желая да имам нищо общо с Вас!” Този момент по-късно става известен като „14 юли в музиката” и се смята за начало на дългото и мъчително освобождаване на творците изобщо от зависимостта им от феодалните владетели. Моцарт става независим музикант във Виена.

През 1782 година се жени за Констанца Вебер, с която имат шест деца, но само две от тях достигат зряла възраст. Никое от тях не наследява таланта на баща си. Нито има наследници. През 1785-а кариерата на музиканта се развива блестящо, става най-престижният композитор във Виена с огромни доходи. Тук се свързва с масонската ложа, след което започва упадък на кариерата му, той е избягван като подозрителен, става жертва на множество интриги, между които и тези на придворния композитор и капелмайстор Антонио Салиери. Започва да боледува. Сменят се периоди на бездействие и отново трескаво и блестящо композиране. Работи вече често на парче, по непрестижни поръчки. Здравето му прогресивно се влошава.

Споделя с жена си, че вероятно е отровен с бавнодействаща отрова. Есента на 1791 година загадъчна личност, облечена в черно, му поръчва да напише реквием в много кратък срок. Приел поръчката, композиторът си внушава, че това е послание от смъртта. На 19 ноември в бирария „Сребърна змия”, където се намира с компания, се почувства зле. Пада на легло. На 4 декември изпада в кома и умира на 5-и декември (1791) в дома си. Преди това диктува напътствия към своя ученик и приятел Зюсмайер как да завърши реквиема му. Зюсмайер наистина го завършва.

Погребението на композитора, толкова известен във Виена, е повече от жалко. Катафалката сред проливен, леден дъжд, съпровождат само няколко души. Погребан е в един от общите безименни гробове за бедняци. Шества мълвата, че е отровен с бавнодействаща отрова от завиждащия на гения му придворен капелмайстор Салиери. Много изследователи обаче отхвърлят тази хипотеза като несъстоятелна – според тях най-вероятната причина за смъртта на композитора е силната му преумора и изтощение, съчетано с бъбречно заболяване.

Моцарт е автор на невероятен брой забележителни музикални творби в различни жанрове: над 40 симфонии, 27 концерта за пиано и оркестър, 5 – за цигулка и оркестър, 9 концерта за духови инструменти и оркестър, клавирни творби, балетна музика, арии.

Александрина Милчева за първата си Дорабела от „Така правят всички жени” във Варненската опера (1960) – за самата постановка и партньорите си, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

Ария на Керубино из операта „Сватбата на Фигаро”– изпълнява Александрина Милчева с оркестъра на Софийската опера, диригент Иван Маринов. Запис 2000 година, Златен фонд на БНР:

Други негови творби обаче, макар и създадени само за забава и по ефемерен повод, придобиват огромно значение за музиката. Такива са например много композиции, създадени между 1770 и 1783 година за сватби, рождени дни и градински увеселения или за концерти пред приятели и благодетели.

Наричани „серенади” или „дивертименто”, повечето от тях са за три или четири струнни инструмента с добавка на един или два духови. Такива са двете изящни дивертименто КV 247 и КV 287, септетът КV 251 и три големи серенади КV 361, КV 375 и КV 388. Такава е и най-популярната Моцартова серенада „Малка нощна музика” КV 525 от 1787-а. Следовник на Йохан Себастиан Бах и Йозеф Хайдн, предтеча на Лудвиг ван Бетовен и Франц Шуберт произведенията, които правят Моцарт безсмъртен, са създадени през последните 10 години от живота му във Виена.

Едва тогава той открива за себе си Бах. Запознал се с „Добре темперирано пиано” и „Изкуството на фугата”, той аранжира някои от фугите на Бах за струнен квартет и сам пише Фуга за две пиана в до минор КV 426. С времето Бах оказва все по-голямо влияние върху Моцарт и той все по-често използва контрапункта, например в последната си соната за пиано КV 576. Монументалният трагизъм на Бах прозвучава на моменти и във „Вълшебната флейта”, за да възтържествува напълно в Реквиема.

През същия период Моцарт създава соната за пиано КV 457, която по-късно става модел за Бетовеновата Патетична соната, а Фантазията му за пиано КV 475 пък вдъхновява още по-късно Шуберт за някои от сонатите му и особено за неговите „Музикални моменти”. На Хайдн пък Моцарт посвещава 6 струнни квартета, съчинени през 1785 година, за които сам пише, че са „плод на големи и продължителни усилия”. И наистина в ръкописа на квартетите има поправки, които изглеждат прекалено много за Моцарт.

За разлика от Хайдн и Бетовен обаче Моцарт разкрива напълно своя гений в камерната музика не в квартетите, а в квинтетите, също както геният му в симфонизма блести най-ярко в последните две симфонии. Квинтети КV 515 и КV 516 са композирани през 1787-а и винаги са сравнявани с двете симфонии №40 и №41 „Юпитер”, композирани през 1788 година в същите тоналности – до мажор и сол минор. Оново, което е в повече при симфониите, е тяхната монументалност – нещо наистина изненадващо и сублимно за слънчев композитор като Моцарт.

Собственият му каталог се води от 9 февруари 1784 година, като дотогава вече е написал 450 творби. Всички изпълнявани и до днес с неизменен успех по цял свят. (За да се ориентира човек в огромното творчество на Моцарт, заслуга има Лудвиг фон Кьохел, който през 1862 година събира и номерира всичките му композиции в тематичен каталог. Днес „Кьохел” или „КV” се възприема в целия свят като ключ към Моцартовите композиции.)

Моцарт няма равен на себе си по лекотата, с която създава музика. Обикновено развива идеите си наум до последния детайл. После ги записва с ноти, но този втори етап от творческия процес при него се свежда само до пренасяне върху хартията на нещо, което е било, така да се каже, пред очите му. Поради това той е можел да се шегува, да се кикоти и дори да поддържа разговор, докато „композира”.

„Моцарт е космос”, Павел Герджиков изброява свои роли в Моцартови опери, запис 2003 година, Златен фонд на БНР:

Концертна ария КV 541 – изпълнява Павел Герджиков, съпровод на пиано Вера Баева. Документален запис 1998 година:

Творбите на Моцарт звучат омагьосващо, покоряващо, без да е от значение жанрът. Зашеметени от вълшебството на музиката му, хората на перото редят хиляди книги-изследвания. Много биографии, такава между впрочем издава и съпругата му Констанца, романи за живота на маестрото пишат Дейвис Вайс, „Възвишено и земно”, Франц Фарга, „Салиери и Моцарт”, още Херман Абет, Камил Белег, Валериан Торниус.

Невероятната личност на Моцарт и драматичните му отношения със Салиери вдъхновяват Александър Пушкин да напише психологическта трагедия „Моцарт и Салиери”, която по-късно използва Римски-Корсаков, за да създаде едноименна опера. Пьотър Чайковски пък композира „Моцартиана” – симфонична фантазия върху различни творби.

Киното също не остава безразлично към вулканичната сила на музиката. От ранните произведения е „Моцарт, дай ръка, живот мой”, австрийски филм от 1955 година. Изкушен от Моцартовата фантазия остава и Владимир Горикер, който създава през1962-ра филма-опера „Моцарт и Салиери”. Пиесата на Питър Шафър „Амадеус” под блестящата режисура на Милош Форман се превръща във филм-шедьовър. „Творбата се занимава с неостаряващия конфликт между гения и посредствеността, между божествената дарба и таланта, който си остава талант, между творчеството и занаятчийската сръчност...”

Унесени, безмълвни, смазани от свръхмощния музикален товар, хората, чули веднъж Моцарт да звучи, постигат катарзис и неповторим празник за душата. Като покаяние за самотното и недостойно тръгване от живота в родния град на композитора Залцбург през 1841 година, 50 години след смъртта му, възниква църковно музикално држество „Моцартеум”, което по-късно влиза в създадената през 1870-а международна Моцартова фондация. В началото на XX век „Моцартеум” прераства в консерватория „Академия за музика и изобразително изкуство „Моцартеум” (Виена).

Ако някой някога събере смелост да напише книга „Звездните личности на човечеството”, той задължително ще започне с Моцарт. Защото „в началото бе словото”, но преди словото – музиката. Рондо „Alla Turka” , III част на Соната за пиано в Ла мажор, КV 331 – изпълнява Тамара Янкова, запис 1955 година, Златен фонд на БНР: