Джек Лондон и щедрата ръка на живота

Живот като приключенски роман

Бедност и приключения, борба с непреодолимата сила на природата, съчетана с романтизма на суровата школа за мъжество и оцеляване са описани в разказите и романите на един от класиците на американската литература на XX век. Популярен сред движението на зелените, с ясна лява философия и противоречиви възгледи за превъзходството на белите хора и социалния дарвинизъм, които от друга страна го поставят сред ултрадесните консерватори. Надарен от щедрата ръка на живота с бурна биография, младият златотърсач открива своето най-голямо приключение — литературата. Това е историята на забележителния Джек Лондон, разказана и описана от самия писател на целия свят.

"Спомням си, че мислех колко удобно нещо е разделението на труда — пише Джек Лондон в "Морският вълк" — което ме бе избавило от необходимостта да изучавам мъглите, ветровете, приливите, отливите, изобщо мореплаването, та сега да мога да посетя приятеля си, който живееше от другата страна на залива. Добре е, че съществуват специалисти, разсъждавах аз. Специалните познания на рулевия и капитана служат на хиляди хора, които са запознати с морето и мореплаването не по-добре от мене. От друга страна, вместо да хабя сили за изучаването на множество различни предмети, аз мога да ги съсредоточа върху няколко по-специални въпроса като например — мястото на Едгар По в американската литература, по който въпрос, казано между другото, в последния брой на "Атлантик" се появи една моя статия. Когато се качих на парахода и минах през салона, с голямо удоволствие забелязах един пълен джентълмен, който четеше същия брой на "Атлантик", отворен тъкмо на моята статия. И ето същото това разделение на труда — специалните знания на рулевия и капитана — позволяваше на този пълен джентълмен да чете моите специални познания за По, докато го превозваха сигурно с парахода от Саусалито до Сан Франциско."

Първите произведения на Джек Лондон са разкази за Севера и необикновените съдби, тежкия живот на хората сред ледената пустош на Аляска. В тази сурова и често невъзможна за оцеляване среда той противопоставя несломимия човешки дух, морето, спортът, анималистичната тематика. Животът и борбите на работническата класа в САЩ оформят другите основни тематични ядра в произведенията му.

Роден с името Джон Грифит Чейни в Сан Франциско, Джек Лондон е изоставен от баща си, пътуващия астролог  — "професор" Уилям Хенри Чейни и е отгледан в Оукланд от майка си Флора Уелман, която е учител по музика и спиритист и втория си баща Джон Лондон. Неговото фамилно име той приема за своя псевдоним, с който става световно известен писател. На десетгодишна възраст Джон е един от запалените читатели в библиотека на Оукланд — обществените библиотеки са неговите университети, в които той се среща с произведенията на класиците на европейската и руската литература.

Израстването му като творец е описано в "Мартин Идън" — роман, който би могъл да се нарече духовна автобиография на писателя. Един от основните проблеми в тази книга е проблемът за съдбата на човека на изкуството в буржоазното общество: преследването на успех и богатство опустошава и изгаря душата на твореца.

„Аз, скитникът между звездите, пълнокръвният авантюрист, непрокопсаният Каин на вековете, войнственият свещенослужител от най-далечни времена, мечтателният поет на забравени векове, и до днес неотбелязан в историята на човечеството!“, Джек Лондон „Скитникът между звездите“.

Лондон има своите литературни идоли — Ръдиард Киплинг, Робърт Луис Стивънсън. Повлиян е силно и от теориите на Чарлз Дарвин, Карл Маркс и Фридрих Ницше, а в по-късните си години и от произведенията на Карл Густав Юнг.

Неговото повествование въздейства значително върху писатели като Ърнест Хемингуей, Джак Керуак и Ъптън Синклер, смятан за негов литературен наследник. В разговор с ученици от Националната природо-математическа гимназия през 1981 година, писателят Павел Вежинов също откроява емоционалното влияние на Джек Лондон върху творчеството си.

Едва 13 годишен Джек Лондон започва да работи като често променя местоработата си. Така за кратко време се захваща с изтощителния труд на работник в консервна фабрика, незаконния риболов на стриди и участва в дейността на Калифорнийския риболовен патрул.

Няколко години по-късно става част от екипажа на китоловна шхуна, с която ловува тюлени край бреговете на Япония. След завръщането си в Оукланд Джек Лондон остава отново без работа и скоро след това започва неговият скитнически живот, заради който излежава и 30-дневна присъда. В разстояние на няколко години, докато завършва средното си образование и успява да започне и следването си в Калифорнийския университет, а животът му влиза в нормално, сякаш неприсъщо за него русло.

Но принуден от безпаричието, което прекъсва обучението му в университета, тръгва да търси начин за сигурно препитание той се впуска в измамно-примамливото пътешествие на златотърсачите в Клондайк. И този път изборът му се оказва несполучлив — болен от скорбут, той прекарва зимата близо до Доусън сити. Там описва в бележника си този безценен житейски опит, който съвсем скоро ще се окаже истинската "златна мина" на Джек Лондон.

В същото време той продължава да пише сонети, балади, шеги, анекдоти, приключенски истории или истории на ужасите, като постепенно увеличава продукцията си за малки вестници и списания. Оптимизмът и енергията, с които подготвя публикациите си, са подробно описани в автобиографичния му роман "Мартин Идън". В рамките на две години историите за неговите приключения в Аляска започват да печелят признание сред масовата публика. Последната година от XIX век се оказва преломна в живота му, когато в "Междуконтиненталния месечник" се появява неговият разказ "За онези, които са на път!".

След неговия успех разказите му се печатат в няколко авторитетни списания и предизвикват взрив от читателски възторг, а година по-късно авторитетното бостънско издателство "Хоутън Мифлин" издава и "Синът на Вълка: Приказки от Далечния север" — първата му книга, сборник с разкази. Следват много продуктивни години, в които излизат романизираните световноизвестни истории "Дивото зове", "Белият зъб" и "Сияйна зора".

"Да накладеш огън" става един от най-известните му разкази, а "Жажда за живот" разкрива дълбочината на неговите наблюдения и философски разсъждения върху ценността на живота и „кожената торбичка със златен прах“. Мъчителното пътуване на златотърсача през канадската тайга пресъздава в радиодраматизация актьора Николай Бинев. Записът от 1961 година е съхранен в Златния фонд на Българското национално радио.

В този период излизат и романите "Морският вълк", в който се появява ницшеанският свръхчовек Хъмфри Ван Уейдън, който се бие с Вълка Ларсен и "Желязната пета"  — фантазия за бъдещето, като ужасяващо очакване на фашизма.

"А в нея наистина имаше романтика — в тая мъгла, разстлала се над въртящата се прашинка, наречена земя, като сива сянка, а хората, тия искрици светлина, обхванати от ненаситна жажда за дейност, препускат на своите коне, направени от дърво и стомана, право през самата сърцевина на тази тайна, да търсят слепешката път през невидимото, шумят и крещят самонадеяно, сърцата им тръпнат от неувереност и страх", Джек Лондон, "Морският вълк".

Джек Лондон се жени за Елизабет (Бес) Мадърн, от която има две дъщери — Бес и Джоан, но непрекъснатите скандали между съпругата му и майката му водят до логичния край на този брак. След три години Джек Лондон напуска първата си съпруга и двете им дъщери. Скоро след това отново се жени за Чармиън Китридж, с която заживяват в ранчо в Глен Елън, Калифорния.

Чармиън е почитателка на спортни занимания на открито и е прототип на много от жените, описани в следващите му книги. В "Малката стопанка на голямата къща" тя е Паола, а в мемоара "Пътешествие със Снарк" Джек Лондон описва пътешествието си с Чармиън през Тихия океан.

Скитникът между звездите

"Когато младият американски моряк и златотърсач дебютира във фантастиката, англоезичният свят току-що е прочел "Машината на времето", "Островът на доктор Моро", "Невидимият", "Война на световете" на ХърбъртУелс – пише в предговора към "Скитникът между звездите" писателят фантаст Агоп Мелконян. Публиката е възхитена и аплодира автора им. Но всяко голямо име изпълнява двойствена роля — създавайки образци, то превзема една височина, но едновременно с това създава щампи на идеи, герои и ситуации, оплодява перата на цели армии от епигони.

През периода април-юни 1906 година Джек Лондон написва едно от най-добрите си фантастични произведения — повестта "Преди Адам". Дълбокото подсъзнание на един съвременен младеж притежава странната способност да се пренася в сънищата си при своите прадеди, когато маймуната все още не е станала човек. 

В "Хиляда смърти" той разказва за жесток и самотен учен, който използува собствения си син в експерименти за съживяване на умрели. В последствие синът използува загадъчно свръхоръжие и дематериализира баща си. В "Подмладяването на майор Ратбоун" Джек Лондон описва откритието – подмладяващо вещество, извлечено от лимфата. Следва "Сянката и блясъкът" — двама гениални учени постигат пълна невидимост. Единият — чрез усъвършенствуването на пигмент, поглъщащ светлината, а другият постига пълна телесна прозрачност. "Враг на целия свят" описва зъл гений, който разработва свръхоръжие (генератор на електромагнитни снопове — подобен на лазер), с което тероризира света.

Израстването му като творец е описано в "Мартин Идън" — романът, който би могъл да се нарече духовна автобиография на писателя. Един от основните проблеми в тази книга представлява разказа за съдбата на човека на изкуството в буржоазното общество: преследването на успех и богатство опустошава и изгаря душата на твореца. Роман, който се превръща в мрачно предсказание за съдбата на неговия автор.

"Мартин Идън кимна. Той бе зърнал за миг безкрайните пътища на познанието и това, което видя там, прие определена форма. Необикновеното му въображение превръщаше отвлечените представи в нещо реално. Тригонометрията, математиката и цялата област от знанието, която те заемаха, се превърнаха в огромен пейзаж благодарение на необичайните качества на мозъчното му вещество. Той видя безкрайни меко осветени гористи пространства, просечени от бляскаща светлина. В далечината всичко се сливаше във виолетова мъгла, но той знаеше, че някъде отвъд нея искри магията на романтичен и непознат свят, който го опиваше като вино. Този свят бе изпълнен с приключения, с работа и за ума и за ръцете: той трябваше да бъде завладян. Някъде дълбоко в съзнанието му се стрелна мисълта да достигне и завладее духа на бледото цвете, седнало до него.

Проблясващото видение бе разбито и разпръснато от Артър, който през цялото време се стараеше да подтикне към разговор своя див спасител. Мартин Идън си спомни за своето решение — да бъде такъв, какъвто е. Започна, като се придържаше съвсем съзнателно към своя план, но постепенно радостта от творчеството го овладя и животът, който той така добре познаваше, закипя пред очите на присъствуващите. Той бе на борда на "Алциона" по време на контрабанден рейс и неговата шхуна бе открита от митническия патрулен катер. Сега виждаше всичко и можеше да го разкаже.

Слушателите му съгледаха разплисканото море, екипажа и корабите. Неговото въображение вля сила в техния поглед и сега очите им виждаха това, което той искаше. Нанасяше върху платното живи багри и светлина като истински художник, подчертаваше само някои подробности и ги насищаше с движение така, че слушателите му се издигаха заедно с него върху огромната вълна на неговата сила, ентусиазъм и грубо красноречие. Понякога те се стъписваха от ярката откровеност на описанието или резките изрази, но красотата не отсъствуваше дори и от сцените на насилие, нещастието се поднасяше с хумор, който може да роди само мисълта на моряка.

Момичето го гледаше със смаян поглед. Чувствуваше силата на неговия огън след студените дни в своя живот. Искаше да обгърне този сякаш пламтящ човек, този мощен вулкан, от който бликаше сила и здраве. Желанието да се опре до него беше толкова властно, че тя му устоя само с усилие на волята. Едновременно с всичко, обаче, тя чувствуваше, че нещо я отблъсква — грубите ръце, обезобразени от тежък труд, чиято плът бе сякаш просмукана от най-голямата мръсотия на живота, червената черта, протрита от яката, и страшните мускули. Плашеше я грубостта му. Всеки рязък израз оскърбяваше нейния слух, а грубите сцени от живота му тя приемаше като лична обида. След това той я увличаше отново и Рут не бе в състояние да проумее как е могъл да придобие подобна власт над нея. Разклатено бе всичко, което тя считаше за твърдо установено.

Неговата романтичност и привързаността му към неизвестното разбиваха всички условности. Той не обръщаше внимание на опасностите и им се надсмиваше, животът, отхвърлил усилията и ограниченията, се превръщаше в забава, в играчка, която може да се обърне с главата надолу, да се ползва за удоволствия и да се захвърли безгрижно настрана. „Играй, след като е така! — отекна в нея. — Изпълни желанието си — притисни се към него и прегърни врата му!" Мисълта бе толкова безумна, че тя едва не извика, напразно призоваваше своята чистота и възпитание, стремейки се да сравни своите добродетели с неговите недостатъци.

Погледна наоколо и видя, че всички го гледат с безкрайно внимание, почти я овладя отчаяние и в този миг видя страха в очите на майка си. Това бе страх на омагьосан човек. Този пришелец носеше нещастие. Майка й разбра това, а тя бе права. Ще трябва да се довери на преценката на майка си така, както се бе доверявала винаги досега. Огънят му престана да я разпалва и тя не се страхуваше повече от него.

...Мартин Идън бе като арфа. Струните й бяха изтеглени от мислите и впечатленията в неговия живот, а музиката удряше подобно на вятъра върху тези струни и в тях отзвънваха неговите спомени и мечти. Той не бе само чувствителен. Чувствата му приемаха форма, багра и сияние, а въображението му ги превръщаше в нещо вълшебно и приказно. Минало, настояще и бъдеще се сливаха, той скиташе със своето безпокойство по широкия, прекрасен свят, впускаше се в нечути приключения и извършване благородни подвизи заради нея — не, с нея, и след като бе станал достоен за любовта й, я прегръщаше и отнасяше във вълшебното царство на своето въображение."

Дълговете, алкохолизмът, болестите и страхът да не загуби творчесткото си вдъхновение хвърлят сянка върху последните години на Джек Лондон. Той умира в ранчото си на 22 ноември 1916 година – официално от уремия.

"Джек Лондон никога не е бил оригинален мислител. Той буквално поглъщаше света, физически и интелектуално. Беше от тези писатели, които описват място и вплитат мечтите си в него, които откриват идея и оплитат своята психология около него. Той беше трудов литературен гений, който инстинктивно знаеше, че Литературата е щедър домакин, който винаги ще намери място за още един на своята маса", пише за него Л.Е.Доктороу в "Ню Йорк Таймс" през декември 1988 година.