Пол Елюар и сюрреалистичнната половина на века

Йожен Емил Пол Гриндел – известен като Пол Елюар, след като приема моминското име на своята баба по майчина линия – се ражда в семейство на брокер на недвижими имоти и шивачка. На 16-годишна възраст заболява от туберкулоза и е изпратен да се лекува в санаториум в Швейцария, където прекарва осемнадесет месеца – период, в който попада под влиянието на стиховете на Рембо, Аполинер и Уитман, чиито „Стръкчета трева“ препрочита многократно. В санаториума се запознава и с творби на Толстой и Достоевски благодарение на руската пациентка Елена Дяконова – бъдещата му съпруга. Описва я като „жената, чийто поглед пронизва стените“. Нарича я Гала. Тя се превръща в негова муза и остава такава дори когато го напуска и се омъжва за неговия приятел Салвадор Дали.

След участието си в Първата световна война Пол Елюар (14 декември 1895 – 18 ноември 1952) се установява в Париж, където влиза в кръга на Андре Бретон, Луи Арагон и Филип Супо. Тяхната сюрреалистична „лаборатория“ е силно повлияна от психоанализата на Фройд, писането без рационален контрол за освобождаване на несъзнаваното, антибуржоазните идеи на дадаизма и политическата чувствителност на следвоенната младеж. Новото течение променя облика на европейската култура, а Елюар е в самата му сърцевина. Той е сред основните инициатори на списание La Révolution surréaliste, на страниците на което сюрреалистите формулират своята програма за преобразяване на изкуството и вътрешната психическа реалност на човека. Подписва и Manifeste du surréalisme, 1924 – основополагащия текст от Андре Бретон, който официално ражда сюрреализма не просто като художествено направление, а като философия, метод и начин на живот.

Елюар е в постоянен контакт с едни от най-значимите творци на епохата. Този диалог надхвърля обичайните форми на художествено сътрудничество и се превръща в решаващ фактор за формирането на нови тенденции в литературата, изобразителното изкуство, фотографията и др. Работата му с художника Макс Ернст върху Les Malheurs des immortels, 1922 (бук. „Нещастията на безсмъртните“) представлява един от най-ранните и убедителни примери за равнопоставено взаимодействие между текст и образ в модерното изкуство. В книгата перото на Елюар и четката на Ернст не съществуват в илюстративна зависимост, а формират автономни, но взаимно отзвучаващи структури. Текстът не описва изображението, нито изображението онагледява текста; вместо това двете естетики изграждат паралелни линии на смисъл, които се пресичат и разширяват интерпретативното поле.

След брака си с Гала (1917) двамата влизат в кръговете на европейския артистичен елит. През 1928 г. посещават Салвадор Дали в Кадакес, Испания – среща, която води до едно от най-обсъжданото съперничество за музи в изкуството на XX век. Дали се влюбва в Гала, а сложната емоционална динамика между тримата ражда известният „Портрет на Пол Елюар“, 1929. Картината е разглеждана като ключово произведение за разбирането на сюрреалистичната образност и формирането на визуалния език на европейския модернизъм.

Партньорството на Елюар с фотографа Ман Рей достига кулминационна художествена реализация във Facile, 1934 (бук. „лесно“, „непринудено“) – новаторска книга, която съчетава голите фотографии на Нюш Елюар (втората съпруга на писателя) и поетични текстове. Тук образите отварят пространства на внушения, които стиховете допълват, пренасочват или контрастивно усложняват. Критиката нарича този своеобразен хибриден жанр фотопоема.

Значимо за развитието на европейския XX век е сътрудничеството на Елюар с Валентин Юго – една от малкото жени в сюрреалистичния кръг, чието творчество се приема напълно равностойно на това на мъжете. Нейните графики и портретни цикли не просто възпроизвеждат чертите на писателя, а ги трансформират в енигматичен, почти митологичен образ, ситуиран между природни мотиви, символистични алюзии и психологическа дълбочина. Проектът на Юго е част от по-широкия стремеж на сюрреалистите да създадат нови образи на чувствителността, в които Елюар се вписва като един от най-разпознаваемите.

След войната заедно с художника и скулптор Жоан Миро създават À toute épreuve, 1958 – истински шедьовър на модерното изкуство. Използваната техника ксилография оставя върху хартията отчетлив релеф и плътност. Тази „телесност“ на изображението съответства на стремежа на Елюар поезията да бъде не само мислена, но и усещана – да има физическа сила, да „издържа на всяко изпитание“, както подсказва и самото заглавие на проекта.

От всички приятелства на Елюар най-лично и творчески плодотворно е това с Пабло Пикасо. От 1935-а двамата поддържат интензивен диалог за ролята на изкуството пред лицето на войната, насилието и политическата манипулация. Елюар вдъхновява Пикасо да развие политическата острота на Guernica (Герника) – едно от най-прочутите платна на художника. Поетът, от своя страна, създава текстове, които дават поетически израз на етичните кризи на времето. Смъртта на Елюар през 1952 г. бележи един от най-тежките моменти в живота на Пикасо. Художникът стои като стража до тялото на поета и рисува гълъб с посвещение „За моя скъп Пол Елюар“ – визуална елегия на едно дългогодишно вдъхновяващо общуване.

През 1952 година, малко преди смъртта си, Пол Елюар посещава България – едно от онези пътувания, в които политическите му убеждения и идеализмът на следвоенните години се проявяват най-ясно. Очарован от видяното, той говори възторжено за развитието на страната, за „широката известност на делото на Георги Димитров във Франция“ и подчертава ролята на Съветския съюз и народните демокрации в борбата за световен мир.

Тези изказвания трябва да бъдат разбрани в контекста на дълбокото му увлечение по социално ангажираните идеи, формирани по време на войните. Елюар винаги е виждал политическата утопия през призмата на човешката солидарност, а не на идеологическата догма. За него „народната демокрация“ е символ не толкова на конкретен режим, колкото на световна вяра в справедливостта.

През същата 1952 година в Париж излиза стихосбирка с творби на Христо Ботев в превод и адаптация на френски от Елюар – акт, който има изключителна символична и културна стойност. Изборът на Елюар да се заеме с представянето на Ботев пред френската публика издига българската литература в орбитата на европейския авангард. Реализирането на това издание става възможно благодарение на целенасочените усилия на видни български интелектуалци, сред които са писателят и преводач Лъчезар Станчев, журналистът Александър Ликов, литературният критик и историк Борис Делчев (тогава културно аташе в Париж) и др. Тяхната роля е ключова както за установяването на лични контакти с Елюар, така и за контекстуализирането на Ботевата поезия в европейската литературна сцена. По този начин книгата се превръща не само в жест на международно признание, но и в свидетелство за възможността националната култура да бъде прочетена и оценена през призмата на световните поетически традиции.

Мястото на Пол Елюар в европейския модернизъм се определя от способността му да мисли поезията като отворена система, в която словото, образът и политическата ангажираност функционират в органично единство. Неговите сътрудничества разширяват границите на литературното и визуалното мислене и задават облика на първата половина на XX век, чиято художественост и днес продължава да вдъхновява.

ВЛЮБЕНАТА в превод на Силвия Вагенщайн, 2023 г.

Тя върху клепките ми се възправя,
Коси с косите ми преплела
И формите на дланите ми взела,
С очи като очите ми на цвят
Тя в сянката ми се стопява,
Тъй както камък в небосвода.

Очите ѝ са взрени в мен,
Не мога да заспя без нея.
Сънува тя посред бял ден
И сънищата ѝ слънцата изпаряват,
Разсмиват ме, аз плача и се смея,
За да не кажа нищо, бъбря и немея.