Музика и текст – Васил Пармаков

Принцът на Facebook

„Българите вече разбулиха една загадка. Митичният герой oт facebook Васил Никанорович Пармаков се оказа мнимо лице. Измамникът е действувал с горепосоченото измислено име, представяйки се за джазов и блус музикант, свирещ с много наши и чужди звезди. Заради своята обаятелна харизма и популярност сред домакини на средна възраст от Североизточна България мъжът е получил прозвището Принцът на facebook. Мошеникът е нисък на ръст, със суховато u уродливо лице, изпъстрено с множество хематоми, резултат от факта, че често е ядял бой по столичните кръчми заради отвратителното си свирене.

Всъщност (ge lope) такъв човек няма. Мнозина твърдят, че са виждали на живо Пармаков, дори са слушали неговата музика, но явно са били заблудени от неговия съучастник в концесията Финци (израелски контрабасист), който, воден от користни интереси, е поддържал мълвата за героя.“

В тези начални редове на краткия сатирико-реалистичен фейсбук разказ от книгата си „Аз и майор Блюхер“ Пармаков развенчава мита за себе си:

„Всъщност на мястото на Васил – продължава той – в софийските клубове и кръчми е ходил да свири небезизвестният футболист от близкото минало Трифон Иванов (Туньо). Трифон Иванов още от малък е обичал да свири джаз и блус, но неговите родители строго са му забранявали да върши това: Музикант къща не храни – често заявявал баща му, придружавайки думите си с 3 средносилни плесници. 

Така у момчето отрано е насаден непреодолим комплекс спрямо музиката. За него става фикс идея да свири, да импровизира. И най-малкото свободно време (от националния отбор), в минутите, в които не е вкарвал голове, той е ходел и е свирел. Със страст. С полуда. С нажежени до червено бадемови очи. Вярвал е. Страдал е. Знаел е, че някой ден звездата му ще изгрее.“

„Когато в събота късно вечерта домашният ми телефон напомни за себе си, знаех, че само Владо Гаджев може да си позволи подобна волност и то за нещо сериозно. За съжаление, този път бе свързано с джазмен, неизневерил до края си на своята непредвидимост – Пармачето или Пармака, както всеки, който е общувал с него, се е обръщал към оригиналния творец, пианист, бендлидер и сайдмен Васил Пармаков.“

С тези думи започна предаването по интернет радио Бинар, посветено на починалия два дни преди това джазмен. Гост водещ е музикалният критик Владимир Гаджев – един от хората, с които Пармака влезе в джаза. Покрай него това се случва и със Стунджи, с когото Васко записва първия си авторски проект Lombroso с чуждестранен гост, английския саксофонист Анди Скофийлд.

Във видеото звучат пиеси от съвместния концерт през 2011 година в Първо студио на Българското национално радио (БНР) с друг негов, но по-късен във времето сайдмен, Георги Корназов, с когото са родени на една и съща дата – 30 септември (Пармаков през 1961, а Корназов през 1971 година).

Нещо като спомен

„Днес минах случайно покрай дома, в който се бях родил и израснал като малък. Казвам случайно, но всъщност нещо още със събуждането ми подсказваше, че трябва да направя точно това. Някакъв копнеж ме караше да зърна отново партерните прозорци на олюпената кооперация, строена още преди войната, с която ме свързваха толкова много спомени. Грубият паваж пред сградата естествено отдавна го нямаше, беше настилано многократно за толкова много години, но в съзнанието ми старите, разбити плочи бяха все там и едно малко дете, правещо първите си стъпки, облечено в червено шушляково якенце, с кофичка и лопатка в ръцете. Това дете бях аз - и след 45 години пак се ослушвах да чуя гласа на дядо ми Иван, който ме водеше на разходка, следейки внимателно първите ми стъпки. Чувах и свиренето на баба Смарагда, която преподаваше уроци по nuaно на поредния ученик... На старата печка с въглища се готвеше обед за многобройното семейство, а Мама и Татко спяха до късен следобед, понеже нощем свиреха в бар, и се прибираха обикновенно призори.

Стоя пред къщата и от очите ми текат сълзите...“

Васил Пармаков е сред най-добрите български джаз пианисти. Неговите музикални занимания започват в детските му години. В Националната музикална академия завършва специалността „Джаз пиано“, започва и кариерата си на изпълнител, но развива и композиторския си талант, като създава филмова музика и авторски джаз пиеси. Свири заедно с музиканти като Милчо Левиев, Теодосий Спасов, Симеон Щерев, Иво Папазов - Ибряма, Христо Йоцов, Роко Захариев, Веселин Веселинов – Еко, Стоян Янкулов – Стунджи и много други.

Записва и концертира в турнета и с редица международно известни джаз музиканти. Работи като соло пианист с различни оркестри в Швеция, Норвегия, Дания, Финландия и Германия. С The Mainstream Band, която основава през 1992 година, концертира в продължение на половин година в Абу Даби.

Приятелите и силните на деня

Стунджи и Еко продължават години по-късно в една от малкото „суперформации“ в българския джаз – „Зона Це“ (сегашната „синя зона“). Това е възможно най-голямото им признание – свирят по големите сцени, дават ги „по телевизора", а парчета като „Хуана Мария” остават незабравими с хармониите си.

„Когато „Зона Це“ (зоната на сивото) се появи през 1994 година, бе символ на устойчивостта – група, от чиято музика има нужда, която ще премине през годините, чието изкуство не е много характерно за музикалната среда, но има бъдеще и ще бъде част от нашия живот. Така се и случи. Макар да не са много албумите, те оставиха следа, а срещите на живо бяха достатъчни, за да напояват отново и отново душите ни с музика“, описва групата музикалният журналист от „Джаз ФМ“ Светослав Николов. Пред него басистът Веселин Веселинов – Еко разказва за големия Пармаков:

„Ние винаги сме сме били извън естаблишмънта, извън официално признатите. И ние сами си го направихме това. С усилията на Стоян, на Васко – с неговия най-голям принос в групата, и моите. През годините винаги сме усещали, че не сме част от статуквото. По един или по друг начин това редовно ни се показваше от съдбата. Това продължава и до ден-днешен и така ще си и завърши. Ние сме вечната ъндърграунд група на оувърграунд музиканти.“

„Останалото е достойно за сравнение с пътя, творчеството и признанието на т.н. „пролетарски” поет Пеньо Пенев, останал незабравим със стиха си „партиен секретар си ти, стомах” – обобщава Людмил Фотев – Войнствената простащина на 50-те половин век по-късно не е мръднала ни най-малко сред новите „силни на деня”. Сред шум на чаши и тракане на вилици Васко и поредните му групи забавляват посетителите в „американското” барбекю-блус място в началото на Витошка, в „Суинга”, че и в „Чекпойнта”, оставяйки за по-интимни преживявания „Хамбара” и „Сам дойдох”. Обидата се трупаше в геометрична прогресия с опростачването, на което пиперливият изказ на Пармачето не оставаше длъжен, чак до представянето на книгата му „Аз и Майор Блюхер”. В София той напомня, че е писал и текстове за първото „Подуене блус бенд”, с което събираха на сините митинги много повече хора, отколкото ораторите, които скоро щяха да пре/продадат „синята” идея. В Пловдив представянето им продължава да буни феновете на политкоректното говорене и след смъртта му.

„Концерт, музика и текст Васил Пармаков”, организиран в памет на пианиста, по инициатива на съпругата на Стунджи - Дора Арабаджиева, събира на сцената на Sofia Live Club Васко Кръпката, Веселин Веселинов – Еко, Стоян Янкулов – Стунджи, Васко Спасов, Иван Лечев, Мирослав Иванов, Димитър Шанов, Димитър Семов, Живко Петров и сина на Пармака, басиста Пепи Пармаков. Освен присъстващите на живо над 500 зрители БНР прави съпричастни почитателите на джаза с излъчването му директно в You Tube канала на интернет радио Бинар.

Непредвидим ли писах в началото? Може би. Затова и плейлистът е съставен от изпълнения на Васил Пармаков, които са запазени в Златния фонд на БНР, пиеси от първия му албум и последните му записи с Христо Йоцов. Пиесата Traveling, с която завършва, е единствената авторска композиция на Пармака в албума на румънския басист Педро Негреску, в който Васил Пармаков е гост музикант заедно с Христо Йоцов.

Тук

„Някой би попитал защо не останах в чужбина? Ами защото по соца трудно се пътуваше. Комунягите ме заплашиха, че ако си позволя да емигрирам някъде, ще тормозят семейството ми в бг. А пък сега вече наближавам 50...

Понеже наближава Коледа - спомням си за Коледата по улиците на Виена, Берлин или Хелзинки. Хората се поздравяват най-искрено по празнично украсените улици. Празникът е наистина празник. Отникъде не се чува отегченият и блеещ глас на държавния глава, сричащ за пореден път Втръсналите на Всички клише-та. По-различно стоят нещата някак си... Ho тyk...

Тук внимаваме къде ще стъпим. Мокро е. Мазно е. Некви дебелаци фамилиарничат с нас. Мирише на застояли яхнии и немити българи. Отвсякъде се опuтват да ни вземат кинтите, пробутвайки ни некви боклуци. Луди хора си говорят сами по улиците. Некви джипове, пълни с бикоподобни мъже и евтини метреcu, ce onuтвaт да ни прегазят... Така е тo.

Ужасно е.“