Станислав Лем, който предвиди интернет на пишеща машина

Десетилетия преди електронните книги, смартфоните и глобалната мрежа полският писател описва свят, в който знанието е достъпно мигновено от джобно устройство. По-важното е, че предвижда и част от проблемите, които ще дойдат с това.

Да наречем Станислав Лем човекът, който е „предсказал интернет“, е ефектно, но недостатъчно. Полският писател действително описва електронни книги, аудиокниги, преносими устройства, огромни информационни хранилища и глобална компютърна мрежа десетилетия преди те да станат част от всекидневието ни. Но силата му не е толкова в познаването на бъдещите устройства, колкото в разбирането на посоката, в която технологиите ще променят човека и обществото.

Лем трудно приема определението „писател на научна фантастика“. За него бъдещето не е сцена за фантастични приключения, а лаборатория за научни, философски и морални идеи. Затова е критичен и към масовата научна фантастика, чиито продуценти според него често „разглеждат обществеността като огромна маса глупаци, които не трябва да бъдат смущавани, обезкуражени, изненадани, уплашени от всяко наистина ново, оригинално, нестандартно изобразяване на бъдещето или от всичко“*.

„Оптонът“ и „лектонът“ – книгата без хартия

В „Завръщане от звездите“ от 1961 г. Лем описва книжарница, в която печатните книги практически са изчезнали. „Оптонът“ очевидно напомня електронния четец или таблета, а „лектонът“ – аудиокнигата.

Целия следобед прекарах в книжарницата. Но в нея нямаше книги. Не ги печатаха вече от близо половин век. (…) Книжарницата приличаше повече на електронна лаборатория. Книгите представляваха кристалчета с нанесена върху тях информация и можеха да се четат с помощта на оптон. Той приличаше на книга с една-единствена страница между кориците. При докосване върху нея се появяваха поредните страници на текста. Но, както ми каза роботът-продавач, оптони се употребяваха рядко. Хората предпочитаха лектоните - те четяха на глас и при тях можеше да се регулира тембърът, скоростта и модулацията.**

Интернет, Гугъл и светът в джоба

 В „Диалози“ (1957) Лем разсъждава как натрупването на „информационни машини“ и „банки от спомени“ може да доведе до държавни, континентални, а след това и планетарни компютърни мрежи. Това лесно може да бъде прочетено като предчувствие за интернет. Самият той доживява глобалната мрежа, без да се превърне в особен неин почитател. Остава верен на пишещата машина, а на него се приписва и репликата: „Докато не използвах интернет, не знаех, че има толкова много идиоти по света“. Шегата е в духа на една от постоянните му идеи: повече информация не означава непременно повече знание.

Още през 1955 г. в „Облакът на Магелан“ Лем описва „Триони“ – система за съхраняване и извличане на огромно количество съдържание:

Създадена била единствена за цялото земно кълбо Трионова библиотека, в която от тоя момент трябвало да бъдат съхранявани всички без изключение плодове на умствения труд. (…) Днес ние си служим с нея, без никак да мислим за изправността и могъществото на тази гигантска, невидима мрежа, която опасва земното кълбо; безразлично дали е в кабинета си в Австралия, или в обсерваторията на някой спътник, или в самолет - всеки от нас, колчем извади джобния си приемник, повика централата на Трионовата библиотека и съобщи желаното произведение, само след секунда го има пред очите си на телевизионния екран. Никой дори не се замисля, че поради съвършенството на уредбите от всеки трион могат едновременно да се ползуват произволно голям брой хора, без никак да си пречат един на друг.**

„Централната библиотека“ напомня търсачка, а „джобният приемник“ – смартфон. Но по-впечатляваща е цялата система: глобална невидима мрежа, огромен архив от текстове, образи и звуци, дистанционен достъп и лично преносимо устройство. И тук Лем стига до проблем, който днес познаваме много добре: какво се случва, когато трудността вече не е липсата на информация, а нейният излишък?

Футуристът, който остана верен на пишещата машина

Парадоксално, човекът, който толкова рано си представя електронните книги и глобалните мрежи, до края на живота си предпочита пишещата машина.

Станислав Лем  (12 септември 1921 – 27 март 2006)е роден в семейство на поляци в Лвов (дн. в Украйна). Учи медицина, но Втората световна война прекъсва образованието му. По време на германската окупация работи като автомобилен механик, а след войната семейството се премества в Краков, където той продължава следването си. Не полага последните медицински изпити и постепенно литературата става основното му занимание. Първият му роман „Човекът от Марс“ излиза на части през 1946 г., а през 1951 г. е публикуван „Астронавти“ - книга, към която по-късно Лем е силно критичен.

„Единственото, което мога да кажа е, че най-лошите книги - тези, които създадох като малък,-  бяха много лесни за писане и не отнемаха много време“.

В последствие писането му става все по-сложно и все по-далеч от ранния технологичен оптимизъм. Самият работен процес също е бавен и безпощаден: „Консумацията ми на хартия е огромна. За да напиша роман от 220 страници, използвам вероятно четири или пет хиляди листа.“

Лем работи по различни версии, пренаписва и изхвърля цели фрагменти. Тази почти инженерна дисциплина се разпознава и в световете му, населени с учени, лекари, инженери, пилоти и изследователи – хора на границата между онова, което науката позволява, и онова, което човекът все още не е способен да разбере.

„Едем“, „Завръщане от звездите“, „Соларис“, „Непобедимият“, „Кибериада“, „Конгрес по футорология“ и други произведения му носят международна известност. Но самият той продължава да гледа с подозрение към жанровия етикет, с който светът го свързва.

Има нещо, което е обидно в термина „научна фантастика“

„Не се смятам за писател на научна фантастика. (…) Лично за мен има нещо обидно в този термин, нещо, което се преструва на някаква асоциация с науката, докато всъщност няма нищо общо с нея. За мен е важно това, което се нарича познание. Интересувам се преди всичко от линията на свързване, границата между наука и философия. А също и от факта, че определен вид „мозъчни животни“ на Земята, имам предвид човека, са превърнали науката в едно от основните си занимания. Експериментирам в смисъл, че понякога изследвам реалните възможности на науката и философията, а понякога си представям как други мислещи видове биха практикували философията на науката.“

Това обяснява защо технологиите в книгите му никога не са самоцел. Те са начин да бъде проверен човекът.

Какво правим, когато можем да достигнем до почти всяко знание? Способни ли сме да разберем разум, който не прилича на нашия? Прави ли техническият напредък обществото по-разумно?

В „Соларис“ например човекът вече е преодолял техническата трудност да достигне до друг свят. Истинският проблем идва след това – оказва се, че можем да стигнем до Другия, без изобщо да сме способни да го разберем. Технологичната граница при Лем почти винаги разкрива друга – границата на човешкото познание.

Прогресът на машините не е прогрес на човека

Макар и впечатлен от развитието на технологията, той никога не приема, че способността да създаваме по-мощни машини означава, че ставаме по-мъдри. „Аз съм атеист по морални причини. Вярвам, че се запознаваме със Създателя чрез неговото творение. Според мен светът е изграден ужасно, затова искам да вярвам, че не е създаден от никого.“

В същия дух е и ироничната му бележка, че преди появата на изкуствения интелект е нормално да се появи нещо, наречено „изкуствен кретен“. Но коментарът на Лем не е само колко умни могат да станат машините. По-важно е какво ще направи човекът с технологии, които могат да увеличат едновременно способността му да мисли и способността му да греши.

Винаги давам на човечеството още един шанс

„Що се отнася до мен като писател, при избора на тема се държа като лекар, надвесен над умиращ пациент. Като медицински случай такъв пациент е напълно безинтересен. Той ще умре и това е всичко. Лекарят ще трябва да отиде при друг пациент. Затова винаги давам на човечеството още един шанс. Но това не означава, че в крайна сметка то няма да се самоубие.“

Тази метафора вероятно описва Лем по-добре от определението „футурист“.

Човечеството е пациентът, а технологиите могат да бъдат едновременно лечение и нов източник на проблеми. Затова писателят остава актуален не защото е „познал“ електронната книга, смартфона или интернет, а защото рано разбира един от парадоксите на технологичната цивилизация: възможностите на машините могат да се развиват много по-бързо от човека, който ги използва.

Колкото и различни хора, роботи и форми на разум да измисля в книгите си, Станислав Лем всъщност винаги е пишел за нас - за интелекта и самоувереността ни, за границите на познанието и за склонността ни да объркваме въпроса „Можем ли да го направим?“ с много по-трудния: „Трябва ли да го направим?“.  

*Цитатите на Станислав Лем са от интервю на Реймънд Федерман, публикувано през 1983 г. в Science Fiction Studies, № 29, том 10, част 1, март 1983 г.

** Цитатите от произведенията на Станислав Лем са по българските издания: „Завръщане от звездите“, прев. от полски Веселин Маринов, изд. „Георги Бакалов“, Варна, 1979; „Облакът на Магелан“, прев. от полски Алиция Квечен, изд. „Народна култура“, София, 1966. Съкращенията в цитатите, отбелязани с (...), са на автора на статията.