Станислав Стратиев – рицарят на българската духовна крепост

Станко Стратиев Миладинов с псевдоним Станислав Стратиев (9 септември 1941 – 20 септември 2000) се ражда в София. Израства в Коньовица, в тогавашните покрайнини на София. Описва детството си като бедно, но щастливо, с усещане за свобода и сигурна семейна обич. Свързва чувството си за хумор и честността с баща си, а упоритостта – с майка си.
Ранното творчество на Станислав Стратиев е дълбоко вкоренено в магията на детството, откъдето той черпи непресъхващо вдъхновение. В първите си прозаични творби оживява познатите градски улици, приятелските игри и силата на детското въображение, изправяйки ги пред суровата реалност на възрастните. За Стратиев този ранен период от живота не е просто спомен, а висш морален критерий – чистота, през чиято призма той по-късно изобличава моралните компромиси и конформизма на зрелия човек.

Творческият път на автора започва още през 1958 година с първите публикации във вестник „Средношколско знаме“, след което активно сътрудничи на различни периодични издания с разкази и фейлетони. 
След като през 1961 година се завръща от казармата в Созопол, Станислав Стратиев навлиза в динамичен период на търсене и смяна на различни професии. В рамките на следващите две години той натрупва богат житейски опит, работейки последователно като настройчик на телевизори в завод „Климент Ворошилов“, баскетболист в спортен клуб „Спартак“, ковач на амбалаж и строителен монтьор в асансьорната фабрика. Най-трайно, за около година и половина, се установява като фрезист-матричар в Силнотоковия завод „Васил Коларов“ – професия, която самият определя като „аристократична“ заради изискването за математическа мисъл и творческо въображение при изработката на модели.

През 1963-та Станислав Стратиев е приет с отличие в Софиския университет, специалност българска филология, а от есента на 1964-та постъпва на работа във вестник „Народна младеж" (отдел „Хумор и сатира") и продължава да учи задочно. Завършва образованието си през 1968-ма и до 1976 година е част от редакционния колегиум на емблематичния вестник „Стършел".

От 1976-а е драматург на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов”. По този повод творецът е много благодарен на Нейчо Попов, за когото казва: „Може би нямаше да вляза в театъра, ако не беше Нейчо Попов. Той бе и първият ми сериозен театрален режисьор.” По-късно Стратиев е избран за заместник-председател на Съюза на артистите в България и за художествен ръководител на Държавния сатиричен театър.

Станислав Стратиев е ярко открояващо се явление в съвременната българска комедия. В прозата дебютира с книгата „Самотните вятърни мелници” (1969), която намира възторжен отклик в критиката. Следователно Стратиев вече е признат белетрист, преди да стане известен като драматург. 
Нашумява през 70-те години най-вече с пиесите си „Римска баня”, „Сако от велур”, „Рейс”, спектакли, с които се задържа повече от десетилитие на сцената. Автор е и на пиесите „Максималистът” (1984), „Земята се върти” (1985), „Животът, макар и кратък” (1986), „Балкански синдром” (1987), „Мамут” (1990), „Зимните навици на зайците” (1998). Създава сборниците с хумористични разкази „Българският модел”, „Стоян”, „Вавилонска хроника”, както и книгите „Самотните вятърни мелници”, „Пътешествие без куфар”, „Дива патица между дърветата”, „Подробности от пейзажа”, „Живот в небето”, „Пейзаж с куче” и други.

Книгата му „Българският модел” става нарицателно име след 10 ноември 1989 година и се появява в драматургичен вариант. „Не искам да правя евтина пропаганда, но наистина не мога да си представя как преди 10 ноември можеше да излезе да речем „Българският модел”, „Упражнения по другост” или „От другата страна”. Рязали са от филмите ми, спирали са ги, имал съм разправии за финали на пиеси, за цели пиеси и реплики от тях”, спомня си с горчивина авторът.

Творчеството на Стратиев продължава най-добрите традиции в стила на Ст. Л. Костов и сатирично изобличителната мощ на Алеко Константиновите фейлетони. Пиесите му, без да стигат до дребнотемие или битовизъм, винаги откликват на назрелите социални и нравствени проблеми. Героите му, без да са герои в прекия смисъл на думата, вършат забележителни дела и постигат онова духовно извисяване, което Стратиев издига като норма във всяко свое произведение. Прецедент в цялата ни литература е и фактът на постоянните персонажи – героят Иван Антонов се явява като „плаващ” образ от пиеса в пиеса. Това е художествена реализация на цялостното творческо съзнание на Стратиев, който сам признава, че цял живот пише една и съща пиеса и един и същ роман, но с различни теми, проблеми, епохи и лица.

Станислав Стратиев притежаваше уникалната дарба да открива най-дълбоките човешки истини в наглед най-простите, ежедневни неща. Неговото творчество не просто ни разсмиваше, а разголваше душата на българина с неподражаема топлота и лека тъга. Той умееше да улавя абсурдите на битието, но никога не изгуби вяра в онези невидими нишки, които ни свързват с корените ни. В разказите му домът не е просто географско понятие, а състояние на духа и наследство, което предаваме нататък. Точно това свято пренасяне на обичта през поколенията и границите оживява в едни от най-красивите му и емблематични думи:
„Когато бях малък, сине, баща ми ми даваше сърцето на динята. И когато пораснах, пак посягах към него. Разбрах, че съм станал баща, когато за първи път не аз изядох сърцето на динята, а го дадох на тебе, сине. Не на динята, сине, не на динята. Моето сърце ти давах, както някога моят баща на мене. Ако дините в Канада имат сърце, дай го и ти на сина си, когато се появи. Ако и той го даде на сина си – значи е българин.“

В свят, който често забравя за тези простички, но спасителни жестове на обич, думите на писателя звучат като ценностен ориентир. Атанас Свиленов пише, че Стратиев е „тръгнал към литературата, защото за него тя е била олицетворение на добротата и нравствеността. И писателят е нещо като рицар на една възвишена кауза.”

Късен романтизъм ли, наивитет ли е това в днешните времена, но без рицари на благородството като Станислав Стратиев светът ще е безкрайно грозно място.