Любка Рондова – късче България

Човек неслучайно идва и се ражда нейде си

В житейската и творческата биография на Любка Рондова (24 август 1936 – 15 март 2016) темите за родното място, паметта и принадлежността са неразделно свързани. Детството ѝ преминава далеч от дома, между различни държави, езици и култури, но именно тази принудителна дистанция сякаш засилва усещането ѝ за България като духовна и културна територия. За нея принадлежността не е абстрактно понятие, а съвкупност от език, вкус, мирис, музика, семейна памет и споделеност.

„Детството влияе най-силно на житейските ни избори. Отвеждат те в Румъния, след това тръгваш на училище в Полша и първите ти букви са полските. При други исторически условия бих живяла в родната и многолюдната ни къща в Костурско (Егейска Македония, днес Гърция). Можех да остана и във Варшава, и в Прага, където се открихме с родителите ми. В Англия също можех да живея. Но кръвта, езикът и традицията вода не стават. Дори хляб и козунак да замесиш или агне да изпечеш, да го шпиковаш с чесън, да му сложиш в оризчето малко джоджен, то другояче мирише тука. Ти ще го направиш и в Канада, но съседите ти ги няма и споделянето не е същото. Човек неслучайно идва и се ражда нейде си. Той си е роден за там и на тази земя трябва да се развива. Както Ванга е казала, този здравец трябва да уважаваш и тази билка трябва да пиеш. Слънцето за всички свети еднакво, но имам чувството, че тук грее по-силно. Имам чувството, че тук здравецът мирише по-ярко. Не бих заменила България.“

В тези думи се разпознава една от устойчивите линии в творческия път на Рондова – стремежът личната история на изгнание и завръщане да бъде превърната в културна памет. Родното при нея не е просто географска точка, а система от знаци, чрез които човек разпознава себе си.

Изпява югозападния край на Стара България

Любка Рондова е едно от хилядите деца бежанци, които по време на Гражданската война в Гърция през 1948 година са отведени без родителите си и разселени в тогавашните социалистически държави. Израства в интернати заедно с други свои връстници, голяма част от тях от български етнически произход.

Тъкмо в условията на откъсване от семейната и местната среда песента от майчиното и бабиното огнище се превръща в един от най-устойчивите носители на родовата ѝ памет. Това обяснява и особения характер на по-късната ѝ творческа мисия: Рондова не просто изпълнява фолклорен репертоар, а съхранява и предава музикалния език на една общност, чиято историческа съдба е белязана от преселения, граници и раздели.

В този смисъл чрез песенното творчество, което носи от детството си, тя се превръща в своеобразен глас на югозападния край на историческа България.

Чуйте песен от родното село на певицата, Шестеово, в езиковата форма на местното костурско наречие. Аранжиментът е на Валери Димчев.

Като ученичка в Полша пее в ученически хорове, а по-късно участва и в детските емигрантски състави в чешката столица. Завършва Факултета по философия и филология в Карловския университет и специализира „Научна информация“ в Москва. След двадесетгодишна раздяла с майка си, баща си и двамата си братя семейството се събира в Прага, а впоследствие се установява в София.

Тази многоезична и многонационална биография е важна за разбирането на Рондова. Тя познава отвътре различни културни среди, но именно животът извън родното пространство постепенно превръща фолклора за нея от наследство в осъзната ценност.

Де́ца, бедно, ама наше е

Завръщането в България е не само географска промяна, но и възстановяване на прекъснатата връзка с езика и средата. Споменът на певицата за пристигането в страната концентрира тази двойственост – срещата с материалната бедност и едновременно с това с чувството за близост и разбираемост.

„Когато се изселихме от Чехия, на гарата в България викам на татко: „Леле, как ще жи́веме тука, много е бедно.“ - И той тогава каза: „Де́ца, бедно, ама наше е. Кой ке те напсува, ке го разбе́риш.“- А той тогава идваше от Австралия, където 15 години е бил емигрант, разказва певицата. - Така че тука, дали ти се плаче или ти се пее, щеш - не щеш, като чуеш тамбурата, като чуеш хорото, ставаш и заиграваш и се чувстваш сигурен, макар и цяла седмица да не си си говорил със съседа“.

Разказът показва колко силно при Рондова чувството за дом е обвързано с езиковата и музикалната разпознаваемост. Тамбурата, хорото и говорът не функционират само като носители на фолклорната традиция – те са своеобразни механизми на принадлежност, чрез които човек се включва в общността.

Любка Рондова пристига в София в период на активна художествена самодейност. Постъпва в един от първите ансамбли за народни песни и танци „Гоце Делчев“, основан от български бежанци от Егейска и Вардарска Македония. Именно тази среда се оказва естествено пространство за нейния репертоар и за паметта, която той носи.

Като солист и филолог на ансамбъла, макар да няма музикално образование, тя постепенно развива професионално изпълнителските си качества. Значението на работата ѝ обаче не се изчерпва с певческото майсторство. Рондова обогатява българския фолклорен репертоар с текстове и мелодии, наследени от майка и баба ѝ, както и с песни, които сама издирва сред представители на преселническите общности.

По думите ѝ в личния си тефтер е записала повече от четиристотин песни, значителна част от тях чути от жени емигрантки от македонската фолклорна област. Така нейната дейност придобива и документален характер: чрез непосредственото предаване от човек на човек се съхранява репертоар, който иначе би могъл постепенно да изчезне от живата фолклорна памет.

Многобройните изяви на български и чуждестранни сцени певицата съчетава с работа в областта на културата. Тя е преводач и владее четири езика – гръцки, полски, чешки и руски. Работи като редактор и началник на отдел „Научна информация и квалификация“, както и като отговорен секретар на изданието „Проблеми на рекламата“. Дълго време оглавява Комитета за култура и е секретар на Съвета за духовно развитие на община „Васил Левски“, днешния район „Оборище“.

Тези различни професионални роли очертават фигура, която не принадлежи единствено на сцената. Филологическата подготовка, езиковата култура и работата ѝ в културни институции допълват певческата ѝ дейност и помагат да се разбере системният интерес, с който тя издирва, записва и осмисля фолклорния материал.

Радиото, което пази гласа на Беломорието

През 80-те години Любка Рондова осъществява първите си записи в Националното радио. В ефира започват да звучат нейни изпълнения на песни от сборниците на братя Миладинови, на КузманШапкарев и на други възрожденски фолклористи и етнографи.

Тук ролята на Радиото надхвърля самото звукозаписване. Чрез неговия архив устната традиция преминава в трайно документирана форма, а локалният репертоар получава национална публичност. Така БНР съхранява не само гласа на Любка Рондова, но чрез него и част от песенното наследство на българските общности от земи, останали извън пределите на новата българска държава.

Сътрудничеството с БНР продължава и през следващите десетилетия. По повод 100-годишнината от Балканската война Радиото инициира записването на по-слабо разпространени песни, свързани с тази историческа тема. Албумът е осъществен с участието на Рондова, други солисти от ансамбъл „Гоце Делчев“ и ансамбловия оркестър с диригент Никола Ваклинов.

Ценена както заради характерния си певчески заряд, така и заради богатството и спецификата на своя репертоар, Любка Рондова е поканена и в творческия радиопроект „Магията на Мадара“. В Голямата пещера до селото едни от най-известните народни изпълнители на България записват свои емблематични песни заедно с Народния радиооркестър и Теодосий Спасов.

Издадените от БНР дискове впоследствие достигат до българските културни центрове по света и до общности в Украйна, Молдова, Румъния и Северна Македония. По този начин песните извървяват своеобразен обратен път – родени в конкретна местна и семейна среда, пренесени през граници от бежанци и преселници, те отново достигат до разпръснати български общности чрез съвременните средства за звукозапис и разпространение.

Чуйте обредна песен от Костурско. Мелодията е създадена от майката на певицата - Василка Рондова, аранжиментът е на Валери Димчев.

Пеят песните ми, без да знаят че са мои

Първият самостоятелен албум на Рондова – „Смиляна“ – представя едни от най-разпознаваемите образци от македонската фолклорна област в нейния репертоар. Следва „Песните са моите деца“, който включва нови, издирени от нея песни и е посветен на 125-годишнината от Освобождението на България и 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание.

В „Дъщеря на Егея“ – албум, създаден в памет на хилядите деца емигранти от Беломорието – Рондова записва и авторски мелодии по стари народни текстове, обработени от композиторите Никола Ваклинов и Димитър Динев. По нейна музика са „Елено, вино цървено“, „Будинска Яна“, „Мома Руска“, „Кръчмарю, вино дай“, „Месечина грееше“, „Мама, Богу се молила“ и други, а „Невено, невен“ е и по неин текст.

Тъкмо тук творчеството на Рондова поставя интересен въпрос за границата между авторското и народното. Тя не възприема фолклора като затворен корпус от непроменяеми текстове и мелодии, а като жива традиция, която продължава да поражда нови произведения в същата стилистична и емоционална система. Фактът, че нейни авторски песни понякога са възприемани като анонимни народни образци, за самата нея е свидетелство не за заличаване на авторството, а за органичното им вписване в традицията.

„Аз непрекъснато търся стари, автентични песни и създавам мои авторски в народен стил – казва дъщерята на Егея. – Много певци ги изпълняват, без да знаят, че са мои, възприемат ги изцяло като народни. И това ми е достатъчна награда, защото доказва, че съм вникнала дълбоко в народно творчество. Открих много песни и всичките ги завещах на България, за което съм щастлива.“

Любка Рондова има съществен принос в развитието на фолклорната ни музикална традиция от втората половина на XX век и в съхраняването на българската родова памет. В нейната биография песента е нещо повече от художествено средство и разпознаваем глас – пеенето си тя превръща в начин за противопоставяне на забравата и за възстановяване на връзки, прекъснати от войни, миграция и политически граници.