Д-р Кръстьо Кръстев и неговата „Мисъл“

Философ, психолог, литературен критик и общественик, той поставя основите на професионалната литературна критика в България и изиграва решаваща роля за модернизирането на българската литература в края на XIX и началото на XX век. Чрез списание „Мисъл“ не само формира литературните вкусове на своето време, но и налага нови критерии за художествена стойност, които оказват влияние върху няколко поколения творци. 
Фактът, че до края на живота си е наричан „Доктор Кръстьо Кръстев“, показва колко голямо значение се отдава на неговото образование и научен авторитет. Макар по-късно да става професор в Софийския университет и академик на БАН, именно докторската му степен по философия остава най-разпознаваемото обозначение на неговата личност. Той е вторият български студент след Иван Шишманов, който защитава дисертация при Вилхелм Вунд – един от най-влиятелните учени в областта на философията и психологията в Европа.

Омировата „Илиада“ в оригинал

Д-р Кръстьо Кръстев (31 май 1866 – 15  април 1919) е роден в заможното търговско семейство на Коте и Ефросина Кръстеви в Пирот. Завършва училище в родния си град, а след Берлинския конгрес майка му и баща му се установяват в новоизбраната столица на Княжество България. В София постъпва в Класическата гимназия и показва забележителен напредък в овладяването на латински и старогръцки. „Искам свободно да мога да чета „Илиада“, казваше ни той – спомня си неговият съученик писателят Тодор Влайков. – Често го виждахме в междучасията, седнал на чина, задълбочен в четене на някои от древните гръцки класици, като търси непознатите думи в речника и ги записва в тетрадка.“*

Българският Белински

Любознателността на младежа не спира до четенето в оригинал. Започва да изучава самостоятелно немски език, най-вероятно предвид зараждащото се желание да следва в Германия. Не след дълго свободно чете Гьоте и Шилер, чиито книги си набавя, след като продава руските им преводи. След училище работи в новооткритото стенографско бюро на Народното събрание. Цялото си възнаграждение като стенограф влага в създаването на собствена библиотека от ценна руска литература: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, както и книги на големите критици Белински и Добролюбов. Самият Кръстев още в юношеските си години заявява неведнъж: „Някога и аз ще бъда Белински у нас“. Ранната осъзнатост и усърдието в постигане на своята мисия не след дълго му отреждат мечтаното призвание.

Лайпциг: срещата с европейската наука

През 1885 година заминава студент в Лайпцигския университет, където оформя своите възгледи под влияние на философа Вунд. Под негово ръководство три години по-късно д-р Кръстев защитава дисертация на тема „Лотцевото метафизично понятие за душата“. Престоят в Лайпциг е един от най-важните периоди в живота на литературния критик. Той придобива завидни знания по философия, психология, социология и литература. Има достъп до съвременните литературни и научни списания, които постъпват в библиотечния фонд на университета. Запознава се с произведенията на най-известните по онова време европейски писатели и драматурзи: Хенрик Ибсен, Герхард Хауптман, Херман Зудерман и други.

Зад граница българският студент следи и развитието на литературния живот в България. Абониран е за Вазовото списание „Наука“, периодичното списание на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и списание „Труд“, на което сътрудничи. Именно в Лайпциг създава първото си значимо литературнокритическо изследване: „Иван Вазов. Етюди върху стихотворната му поезия“.

Казанлък - лаборатория за нови идеи 

През 1888-а 23-годишният доктор по философия се завръща в България заедно със състудента си Иван Шишманов. Но за разлика от Шишманов, който е назначен в Министерството на народното просвещение, д-р Кръстев е изпратен като директор на Педагогическото училище в Казанлък. Макар на пръв поглед тази позиция да го отдалечава от големите културни центрове, тук той започва активната си дейност като литературен критик и организатор на културния живот.

Издаването на собствено литературно-научно списание и създаването на учителско дружество показват стремежа му да изгради интелектуална среда, способна да стимулира развитието на националната култура. По онова време излиза и списанието на Вазов „Деница“, което сравнено с това на Кръстев се отличава с голяма съдържателна обхватност. Но по отношение на критическия отдел списание на д-р Кръстев, което списва почти сам, значително превъзхожда „Деница“. Една от най-добре развитите рубрики в него е „Българската преводна литература“. Постепенно около неговите публикации започва да се формира авторитетът на Кръстев като най-подготвения литературен критик от младото поколение. 

Запознанството с Рада Николова

Престоят на д-р Кръстьо Кръстев в Казанлък не се ограничава само до педагогическата и културно-просветната му дейност. Той активно участва и в самодейната театрална трупа към читалище „Искра“, където се заражда и неговата любовна история с бъдещата му съпруга Рада Николова.

По това време трупата подготвя постановка на Шилеровата драма „Коварство и любов“. Поради липсата на жена, която да се осмели да изиграе главната женска роля, режисьорът Васил Налбуров предлага именно на младия директор на Педагогическото училище да се превъплъти в образа на Луиза. Споменът за тази необичайна ситуация е запазен в разказа на Рада Николова:

„Един ден пристига у дома „директорът“, както го наричахме ние, учителките, – разказва бъдещата му съпруга Рада Николова. – Той беше тогава млад и слаб човек – имаше едвам 24 години. Хареса моята рокля и я взе за постановката.“

Театралната сцена постепенно сближава двамата млади. Скоро след това те си партнират и в комедията „Ревизор“ от Гогол – Рада Николова изпълнява ролята на дъщерята на градоначалника, а д-р Кръстев се превъплъщава в Хлестаков. По-късно тя си спомня с чувство за хумор как сценичният им годеж предшества истинския:

„Комедията играхме три пъти – толкова пъти се сгодявахме с д-р Кръстев на сцената, дойде време и действително да го направим през февруари 1888-а, а през май се оженихме.“

Призванието отвъд провинцията

Въпреки успехите си като директор на Педагогическото училище в Казанлък и активното си участие в местния културен живот, д-р Кръстьо Кръстев не намира в провинцията пространството за осъществяване на своите по-широки интелектуални и общественокултурни амбиции. За него образованието и просветната дейност са важна мисия, но не и истинското му призвание.

Това ясно личи от писмо до Иван Шишманов, в което споделя своето вътрешно неудовлетворение: „Всъщност за индивидуалните ми ползи тук няма простор. Задачата, що ми предстои, не е моя задача, колкото и да е висока и завидна, защото аз на друго място виждам призванието си: не в приготвянето на селски учители.“

Думите му разкриват стремеж към по-активно участие в изграждането на българския интелектуален и литературен живот. Именно затова през 1890 г., със съдействието на своя близък приятел Иван Шишманов, Кръстев е назначен за преподавател по психология, логика и естетика в Софийската мъжка класическа гимназия. Преместването в столицата бележи началото на най-плодотворния период от неговата научна, критическа и обществена дейност.

Безкомпромисният критик 

След установяването си в София д-р Кръстев започва издаването на списанията „Критика“ (1891) и „Мисъл“ (1892–1907), чрез които се утвърждава като най-влиятелния литературен критик на своето време. Неговите оценки се основават на ясни естетически и последователни критерии, сред които водещо място заема „способността на творците да създават жизнено-правдиви художествени образи и в творбите им да съществува хармонично единство на формата и съдържанието“.

Така първоначалното му възхищение от Иван Вазов постепенно отстъпва място на критика, че писателят „се отдалечава от чистото изкуство и твърде малко място дава на идейния елемент“. По същия начин не се двоуми да критикува, когато вижда за необходимо, и Елин Пелин, Антон Страшимиров, Георги Стаматов и други съвременни автори, чиито творчески достойнства вече е оценявал възможности вече оценял неведнъж. 

Своите възгледи за развитието на българската литература обобщава в книгата „Млади и стари“, а в редица студии и статии анализира творчеството на Пенчо Славейков, Алеко Константинов и Стоян Михайловски. Наред с това популяризира идеите на европейски естетици и философи като Фолкелт, Грос и Ланге, както и на мислители като Хобс, Дарвин, Спенсер и Стюарт Мил. По този начин Кръстев допринася за приобщаването на българската културна среда към водещите интелектуални и естетически течения на епохата.

„Мисъл“ и раждането на българския модернизъм

В продължение на седемнадесет години е двигателят на списание „Мисъл“ – едно от най-видните литературни издания в българската културна история. В първите години Кръстев поема почти цялата работа по списанието: пише значителна част от статиите, редактира и коригира материалите, организира разпространението и поддържа връзка с многобройните абонати. Годишно „Мисъл“ публикува около хиляда страници, като се превръща в издание еталон за времето си. 

Под ръководството на Кръстев списанието не само отразява литературния живот, но и активно формира естетическите вкусове на българското общество. То се превръща в център на ново литературно движение, което ориентира националната литература към европейските художествени тенденции. Около него се обединяват Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Петко Тодоров – автори, наричани Великата четворка, които определят облика на българската литература през първите десетилетия на XX век.

Значението на „Мисъл“ далеч надхвърля рамките на литературното издание. Чрез него Кръстев утвърждава ново разбиране за литературата като самостоятелна художествена ценност, която трябва да бъде оценявана според своите естетически качества, а не единствено според обществената или патриотичната си функция. В този смисъл той се превръща в един от най-важните посредници между европейската модерна култура и българската литературна среда. Благодарение на неговата критическа дейност и организационна енергия българската литература прави решителна крачка към общоевропейските културни процеси.

Полемики и влияние

Влиянието му върху българския литературен живот личи не само от неговите критически трудове, но и от полемиките, които те пораждат. В Златния фонд на БНР се съхранява изказване на литературния критик Луко Захариев относно прочутата студия на Симеон Радев за д-р Кръстев. Самият факт, че още през 1907 г. се появява труд, който подлага на критика естетическите принципи на „законодателя в литературния ни живот“, свидетелства за възникването на нови критически търсения в българската литература. 

Тази поява на различни гледни точки не отслабва авторитета на Кръстев, а напротив – подчертава неговото значение. Със своите аргументирани и често категорични оценки той успява да провокира творци и критици да формулират собствени позиции. Така д-р Кръстьо Кръстев не само поставя основите на професионалната литературна критика у нас, но и съдейства за развитието на критическото мислене като важна част от българския културен живот.

Наследство и значение

Д-р Кръстьо Кръстев остава в историята като първия професионален литературен критик в следосвобожденска България. Неговият принос не се изчерпва с критическите статии и научните трудове. Той създава критерии за художествена оценка, изгражда литературни авторитети и насочва българската литература към европейските духовни процеси.

Чрез своята дейност Кръстев утвърждава разбирането, че литературата трябва да бъде оценявана според своите художествени качества, а не единствено според обществената си функция. Именно затова неговото име остава неразривно свързано с модернизацията на българската култура и с формирането на критическата мисъл в България.

* Използваните цитати са от документалната хроника „Автентичният д-р Кръстьо Кръстев“ на Здравко Дафинов, София, 2013 г.