Владимир Свинтила и словесният танц

Владимир Свинтила (29 април 1926 – 13 януари 1998) е сред най-ерудираните личности в българското общество през втората половина на ХХ век – писател с напрегнат аналитичен ум, критик с хаплив, но точен език и автор с майсторски подход към превода. През 1957 г. той превежда „Песни и поеми“ от Робърт Бърнс, като сред включените текстове особено се откроява лирическата песен „В цъфналата ръж“, чийто превод и до днес се оценява като високо творческо постижение и ярко свидетелство за неговия усет към поетиката.

Това постижение е пряко свързано с неговата солидна езикова подготовка. Свинтила завършва Италианската гимназия в София (1945), след което следва право в Софийския университет, като паралелно изучава романски и германски езици – основа, която определя увереното му общуване с различни европейски литературни традиции.

„Пролетта дойде, дойде и лятото. Аз превеждах. Живеех в Панчарево. Къщата ни бе на висок хълм. Небето започваше от самия праг. В огромната люлякова гора пред нас пееха по цяла нощ славеи. Работех по тяхната песен. В краката ми лежеше Мури, домашното куче вълча порода. На бюрото ми се изтягаше Гриза, нашата котка, която следеше с края на окото си кучето, с което уж бяха приятели. Настолната лампа осветяваше само белия лист пред мен. Кучето и котката бяха едва доловими в мрака. Правех по осем-десет варианта на една песен. В горещите нощи слизах да се къпя в синия вир“.

Този спомен разкрива не само конкретната работна среда, но и особения начин, по който Свинтила преживява превода – като вътрешен процес, протичащ в хармония с природата и ритъма на заобикалящия го свят. В запис за Национално радио от 1978 година той се връща към тези моменти, като описва съвършенството на природата около себе си и начина, по който в нея „подрежда“ стиховете на Бърнс, още преди да ги запише.

Още като запасен офицер марширува със стиховете на Бърнс в джоба си. Когато командирът на полка го пита: „Кой идиот Ви е произвел и то в чин старши лейтенант? С какво се занимавате в цивилния живот?“, младият мъж спокойно отговаря, че чете и превежда поезия. „Това е отлично. Затворете се в щаба и си четете поезия, но на плаца не искам да се мяркате!“ Така, докато другите решават тактически задачи, той поставя началото на своята преводаческа работа върху стиховете на Бърнс.

През 1949 година по фалшиво обвинение в шпионаж в полза на Англия, след продължително следствие и тежък разпит, Свинтила е изпратен в трудововъзпитателните лагери „Богданов дол“ и „Куциян“, откъдето излиза след година.

Към този период той се връща десетилетия по-късно в документалния си роман „Кладенецът на мълчанието“:
„Напускайки концлагера „Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици на младостта. Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна програма, не се отказвахме от същността си. Бяхме докарани в концлагера, за да я отречем“, пише Свинтила в началните страници на книгата.

В началото на 50-те години на миналия век Свинтила постепенно се завръща към литературната си работа. Дебютира във вестник „Народна младеж“ с преводи на Шекспировите „Сонети“ и „Песни и поеми“ от Робърт Бърнс, които впоследствие са многократно преиздавани и утвърждават името му като преводач.

Свидетелство за ранното въздействие на тези преводи е и съхраняваният в Златния фонд на БНР запис на Сонет 91:

Преводаческата му дейност обхваща широк кръг автори – от Байрон и Уолт Уитмън до Т. С. Елиът, както и драматурзи като Бърнард Шоу и Джон Пристли. Мащабът на творческата му дейност е впечатляващ и трудно се побира в рамките на един жанр.

Свинтила е автор на близо четири хиляди публикации в периодичния печат, както и на редица изкуствоведски изследвания и художествени произведения. Особено значим е приносът му в областта на изкуствознанието, където създава монографии за едни от най-ярките представители на българското изобразително изкуство – Владимир Димитров – Майстора, Васил Стоилов, Васил Захариев, Борис Ангелушев, Андрей Николов, Васил Бараков, Асен Грозев и други. С тези изследвания Свинтила не само документира, но и интерпретира българската художествена традиция. Това го утвърждава като задълбочен анализатор на изкуството.

Към това се прибавя и активното му присъствие в публицистиката – със статии, есета и рецензии, публикувани не само в България, но и в редица чуждестранни издания в Индия, Финландия, Бразилия, СССР и Перу. Свинтила е автор и на сценарии за документални филми, посветени на изкуството, с което разширява обхвата на своето влияние и извън писаното слово.

В основата на цялото му творчество стои дълбок интерес към народностното начало и традицията, които той възприема не като застинала даденост, а като жива връзка между минало и настояще. В „Слово за зографа Захарий“ този интерес оживява в образа на българина и неговия светоглед в епохата на националното формиране.

„Сам човешкият живот е плаха светлина между две нощи – нощта на зачатието и нощта на смъртта. Човекът беше обграден с мрак. Появяваше се от мрака и се скриваше в него.“

Тази философска перспектива придобива по-критично звучене в „Етюди по народопсихология на българина“, където Свинтила използва гротеската, за да разкрие социалните деформации и фалшивия морал в процеса на модернизация на българското общество след Освобождението. В свои беседи той неведнъж поставя под въпрос ролята на университетите, които според него често се превръщат в инструмент за социално уеднаквяване, както и състоянието на архивното дело в страната, като категорично подчертава значението на архивите като основа на националната памет.

Творчеството на Свинтила обхваща широк спектър от жанрове – от есета и мемоари до белетристика и преводи. Във всички тях той се утвърждава като завършен автор с ясно разпознаваем стил и дълбочина на мисълта. Със своето многостранно присъствие Свинтила заема трайно място сред значимите фигури в развитието на българската литературна традиция.