Емил Димитров – момчето с пеещите очи

Той е явление в историята на българската поп музика. С над 50 милиона продадени копия на албумите си по целия свят, носител на три платинени плочи, легенда в страните от Източния блок и първият българин, приет във Френския съюз на композиторите, той остава ненадминат пример за световно признат български артист. Най-изтънченият ни изпълнител на шансона, с магнетична сценична осанка и вродено усещане за сцената като свой естествен дом.

Емил Димитров (23 декември 1940 – 30 март 2005) е роден в Плевен в необикновено семейство – баща му е легендарният илюзионист Факира Мити, а майка му мадам Сизи, французойка по произход, е негова асистентка на сцената и хиромант по призвание. Детството му преминава сред прожекторите, кулисите и аплодисментите. Родителите му го водят на всяко свое представление и още от най-ранна възраст той попива магията на театъра и музиката. Светът зад завесата и светът пред нея стават негова естествена среда – място, където расте, учи и мечтае. Неслучайно, когато е приет в Театралната академия (дн. НАТФИЗ) в класа на Желчо Мандаджиев, Емил скоро се отказва. Университетските семестри му се струват твърде дълги – твърде далеч от истинския му дом, сцената. Той бърза да живее, да пее, да бъде част от пулса на времето.

„Станах звезда за една нощ“ – спомня си по-късно певецът след първите сценични изяви с оркестър „Мелоди“ в БИАД в началото на 60-те години. Композиторът Димитър Вълчев е дълбоко впечатлен от песента „Арлекино“ и го насърчава да я изпълни, акомпанирайки си сам на акордеон. Публиката реагира мигновено – възторгът е неудържим.

Историята на „Арлекино“ се превръща в съдбоносен лъч в кариерата му. „Бях още в казармата, когато отидох при Васил Андреев и го помолих да напише текст за кукла от дърво, която изгаря от любов“ – разказва Емил. Тази идея сякаш извира от детството му – от пътуванията с баща му, който като вентролог обикаля страната с куклите Ганчо и Ванчо. Да вдъхнеш живот на неодушевен предмет, да го накараш да страда, да обича, да разплаква – това е върховната форма на сценична магия. Магия, която Емил Димитров носи в себе си през целия си живот. Той композира музиката на „Арлекино“, а дървеното човече му донася светкавична и бляскава слава в целия Източен блок.

През 1962 г. песента печели първа награда на Международния фестивал в Сопот, Полша – първото международно отличие за българска песен. Години по-късно, през 1975-а, Алла Пугачова я изпълнява на „Златния Орфей“, поставяйки началото на собствената си световна кариера. „Емил Димитров е записан със златни букви в книгата на моя живот – казва певицата. – В Русия българската естрада винаги е била обичана. А той беше очаквана звезда от съветската публика. Посрещаха го с отворени обятия. След моето изпълнение, което той е гледал по телевизията, дойде в Слънчев бряг с огромен букет цветя и ме срещна с думите: Аз съм Арлекино.“

Почти всяка песен на Емил Димитров се превръща в шлагер, защото в тях има нещо повече от мелодия – има разпознаване. През 1969 г., когато Александър Йосифов поема „Балкантон“, става ясно колко голямо е това явление: заварва поръчка от 850 хиляди плочи за Съветския съюз от първия му рецитал. „В Русия беше един вечен празник“ – спомня си Емил. А сред върховете на този празник остава вечерта на стадион „Динамо“ в Москва, когато заедно с Енрико Масиас пеят пред 90 хиляди души.

Обичан на Изток, но разпознаван и ценен на Запад, през 70-те години той вече записва за легендарния френски лейбъл „Пате Маркони“ – име, което бележи златната епоха на музикалната индустрия в средата на XX век. Там, редом с „Бийтълс“, Жилбер Беко и Режин, неговият глас намира естествено място. Той живее в музикалното сърце на Париж, недалеч от зала „Олимпия“, където всяка улица носи звук и история. Франция му дължи няколко големи шлагера – „Мила мамо“, „Моника“, позната у нас като „Моя страна, моя България“, както и „Джулия“, която през 1972 г. се превръща в европейски хит и отваря нови сцени пред българския артист.

Записът е предоставен на Златен фонд на БНР от Емил Димитров-син, роден през 1970 година. Появата му на бял свят носи на певеца не само лична радост, но и силен творчески импулс. Певецът композира „Моя страна, моя България“ – песен, често определяна от българите като втори химн.

Композициите на Емил Димитров прекосяват граници и езици, изкачват се до челните места на европейските класации и започват собствен живот извън страната. Изпълнители от Белгия, Холандия, Германия, Мароко, Ливан и още много точки на света търсят песните му, сякаш разпознават в тях универсален език. През 1971 година той е приет в Съюза на композиторите във Франция – първият творец от български произход, удостоен с това признание. През същата година френските вестници пишат: „Емил Димитров – най-голямата звезда от Изтока“.

В интервю от 1971 г., направено от Христо Куртев в Париж, певецът споделя радостта от своята популярност:

В артистичния парижки кръг той е близък с Шарл Азнавур и Далида, която го наставлява в стила на обличане, сценичното присъствие и фините жестове на френския шансон. Тя му казва, че ако иска да стане звезда във Франция, не бива да се връща в България. Но Емил избира да живее между световните сцени и родната публика – докато записва във Франция, не прекъсва нито за миг връзката си с българската сцена, към която винаги се завръща.

Освен собствените си песни, Емил Димитров изпълнява на френски и произведения на други български композитори като Александър Йосифов и Георги Костов. В неговия репертоар думите са също толкова значими, колкото и мелодията – текстовете на Павел Матев, Любомир Левчев и Васил Андреев, негов импресарио и близък съратник, му дават поетичната дълбочина, която превръща песните му в разпознаваеми светове. Първите артисти у нас, които пък пеят по негова музика, са нашумелите тогава Ирина Чмихова – с „Песен за моята майка“, и Ирина Косева – с „Влюбените и луната“, поставяйки началото на едно дълго сценично пътешествие на неговите композиции.

През годините Емил Димитров работи с важни за българската естрада музиканти, с които заедно правят първите си стъпки в емблематичното студио на Вили Казасян на „Раковска 108“, при Вили Казасян. Заедно с Йорданка Христова прекосяват Латинска Америка, където публиката ги посреща с не по-малък възторг от съветската. С Богдана Карадочева създават паметни парижки вечери, а песните, записани със сестри Кушлеви, звучат с особен успех и извън пределите на страната.

Новатор по дух, Емил Димитров е първият български поп изпълнител, който вплита фолклорни мотиви в съвременната естрадна форма. В сътрудничество с оркестъра на „Балкантон“ под диригентството на Димитър Ганев и с аранжиментите на Митко Щерев, се раждат записи като „Грозде не набрах“, „Дилмано, Дилберо“ и други – събрани в отделна дългосвиреща плоча (LP), където традицията и модерното звучене се срещат естествено.

Артист с изящество, с детска чистота и човешка уязвимост, той остава в спомените на своите колеги като благороден, добър и непригоден към дребната прагматика на света човек – голямо дете, което никога не престава да вярва в изкуството. Емил Димитров е не просто глас. Той е образ, съдба и време. Музикална икона, която написа първите и най-важни страници в историята на българската поп музика. Песните му продължават да звучат – като спомен и като обич – и са неразривна част от националното ни музикално богатство.