Висок, малко приведен и блед, Александър Жендов е от поколението български интелектуалци, които не правят компромиси със своето изкуство, естетика и гражданска позиция. Твори в областта на приложната графика, плакатното изкуство, живописната композиция, пише фейлетони и публицистични статии. В неговите карикатури образите са ясни, а посланията — директни.
Александър Стефанов Жендов е роден в София на 26 август 1901 година. Изучава живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов, графика и декоративно изкуство в Германия, а през 1930 година завършва и Висшия художествено-технически институт в Москва.
„Във формирането му като художник са изиграли решителна роля европейските представители на социалния експресивен реализъм и на „новата вещественост” като Георг Грос, Ото Дикс, Франс Мазерел, Кете Колвиц, както и съветските му учители в Москва: Фаворски, Моор, Щеренберг, Тишлер“, пише за него изкуствоведът проф. Димитър Аврамов.
Първите си карикатури Жендов публикува в списание „Смях и сълзи“ през 1917 година. Христо Бръзицов, редактор на хумористичното издание, разказва за тази среща на слушателите на Българското национално радио (БНР). Записът е от 1978 година.
След завръщането си в България (по поръчение на Москва) Жендов публикува и в редица други вестници — „Българан“, „Звънар“, „Червен смях“, „Маскарад“. Създава и илюстрациите на стихосбирката на Христо Смирненски „Зимни вечери“. Сътрудничи на „Жупел“ и „Поглед“, където е и редактор, както и на „Фронт на трудово-борческите писатели“. В различните издания Жендов подписва фейлетоните си с „Чичо Слон“ и „Червен Нане“ или с псевдонима „Спиридонов“.
Александър Жендов е един от основателите и председател на Дружеството на новите художници през 1931 година. Участва активно в дискусиите за изясняване на проблемите около зараждането на социалистическия реализъм в българското изкуство. Неговата творческа позиция вече е ясно оформена около комунистическите му убеждения.
„Клеветят новото, че не било българско. Имало западно влияние в него. Изкуството отдавна не познава териториални граници и естетическите течения в него винаги, повече или по-малко, са в международен мащаб. Това важи и за стари, и за нови. С тая разлика обаче, че докато новите се стараят да напипат пулса на днешното и да догонват последните постижения на общочовешката култура, старите упорито копират покрити с паяжина образци от музеите на Прага, Рим, Париж и пр. и ни сервират тия копия за „българско изкуство”, обобщава Александър Жендов в „Кормило”, брой 1, септември 1935 година.
За неговите личностни и творчески качества, и морални критерии свидетелства видният български график проф. Александър Поплилов в интервю за БНР от 1995 година.
Сюжетите в неговите карикатури представят правдиво живота и борбите на градския пролетариат в България. Те са сатира и на политическите страсти, остро осъждат фашизма, българския и световен капитализъм. В своите публикации Жендов не спестява и нелицеприятната истина за българските творци.
„Българският художник няма собствено обширно ателие, той твори в тъмни и нехигиенични стаи — нямат средства да си набави материали, бои и платна. Неговите най-прекрасни работи, създадени с много вдъхновение и много жертви, стоят по цели години неоткупени. Затова в изкуството на българския художник все повече се засилва нотката на протест и непосредствената връзка със живота“, обобщава той.
В Златния фонд на БНР е съхранена драматизацията по прочутата му карикатура „Музика”. Записът с гласа на Леда Тасева е от 1971 година.
След 9 септември 1944 година Жендов е първият председател на Съюза на българските художници. Участва активно в постановената от V конгрес на БКП „културна революция” чрез утвърждаването на „народнодемократичната власт” и нейната социалистическа култура. Неговите разногласия с висшето партийно ръководство относно въвеждането на официалния модел на съветски социалистически реализъм и неодобрението му към кадрова политика, която партията налага в Съюза на българските художници, довеждат до сериозен разрив в отношенията му с генералния ѝ секретар Вълко Червенков. В писмо до него Александър Жендов подробно излага своите наблюдения и описва тревожните процеси, които създават „площаден вкус в изкуството”.
„Сред художниците се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството и т. н. Художественото майсторство е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам. Накъсо казано: вместо идейно избистрена, задълбочена и конкретизирана програма за борба срещу влиянието на класовия враг в изкуството и за полагане основите на социалистическия реализъм – безидейна, безпланова мътилка! Вместо организация – дезорганизация! Вместо колективно ръководство, вместо масово увличане на художниците в творческа и обществена работа – административен терор и командване. Вместо градивна високопринципна критика и самокритика – задушаване на всяка критика и блато от клевети и интриги.”
Думите на Жендов срещу задушаването на критиката, администрирането в изкуството и разочарованието и отдръпването на интелигенцията водят до съдбоносен обрат в неговия живот – изключен е от БКП, а творчеството му е обявено за несъответстващо на държавната политика в изкуството.
В своите спомени Чудомир описва с болка срещата си с изпадналия в немилост художник:
„През цялото това време Жендов беше добър марксист и войник на партията, но когато през времето на култа бе обруган и изключен поради спора с близкия си приятел Червенков, той сякаш изчезна из столицата. Колко пъти отивах в София и питах за него, всички вдигаха рамене. Най-после един художник ми каза, че се хранел в пивницата на улица „Раковски“, близо до площад „Славейков“. Няколко пъти ходих и аз да се храня там, за да го видя. Една вечер ме забелязал и дойде при мене.
— Къде потъна — го питам, — защо се криеш?
А той горчиво се усмихна и рече:
— Ти не знаеш какво значи да изпаднеш в немилост и да си афоресан. Голяма част от познатите ми, като ме видят, отбиват се встрани, а ако ме срещнат, преструват се, че не са ме забелязали. Другите пък, по-близките, аз избягвам да ги срещам, за да не ги изложа, и така — пълна изолация.
Наскоро и без това слабият му организъм не издържа това тежко състояние и той почина млад и крайно необходим за днешното време.“ Разказът е публикуван във вестник „Казанлъшка искра“ през 1965 година.
През 1963 година посмъртно е удостоен със звание „Народен художник“ и е реабилитиран като една от жертвите на култа към личността. През 1972 година режисьорът Мария Вълчанова записва в БНР драматичната новела на Иван Хинов „С обич към хората“. В ролята на Александър Жендов е прочутият Апостол Карамитев.