Все по-малко се помни кой стои зад това име. Приживе един от приятелите му – прекрасният наш поет Александър Геров, казва: „Вутимски е много по-добър поет от мен.”

Друг един голям майстор на стиха – Валери Петров, също негов приятел, пък го смята за „най-добрия поет” на тяхното поколение.

И докато се обмислят суперлативните им оценки и се четат по-значимите му творби, забележително е, че всичко което е създал е за съвсем кратко време. Александър Вутимски живее обидно малко, при това в бедност и нищета. Било му е чудовищно тежко навярно, защото притежавал изострени до болка сетива и способности на духовен аристократ. (Пишел творби, казват съвременниците му, на нивото на безсмъртните французи Артюр Рембо и Шарл Бодлер.)

Александър Вутимски е псевдоним на Александър Коцев Вутов, български поет, сред първите автори на творби с хомосексуална тематика и естетика в поезията ни. Признанието по никакъв начин не променя качеството на поезията му, само свенливата българска критика го нарича „различен”.

Вутимски е роден на 30 август 1919 година в Своге в семейството на Коце Вутов Вражалски. Нищетата разболява цялото семейство,  „жълтата гостенка” за кратко време му го отнема. За по-малко от година покосява родителите и двама от братята, а по-късно и единствената сестра. И самият Александър не ще бъде пощаден и тежката болест ще отнесе и неговия живот.

Стихотворението на поета – „Детство” в изпълнение на актьора Димитър Митев, запис от Златния фонд на БНР:

Малкият Сашо остава кръгъл сирак на 10 години и е приет в сиропиталище. По-късно го приютява единственият оцелял от братята му – Кирил. Той е музикант и обитава съвсем скромно жилище. В сиромашкия си живот Александър Вутимски пребивава у различни приятели в отделни периоди от нерадостното си израстване.

Александър учи до трето отделение в Своге, а после продължава в София. През 1937 година завършва Първа мъжка гимназия в столицата. От 1938-ма учи класическа филология в Софийския университет, но само след година заболява от туберколоза и прекъсва учението си. Първите му творчески изяви са свързани с ученически и други леви издания – „Ученически подем”, „Звън”, „Светлоструй”,  където сътрудничи и печата някои стихотворения. Изцяло се посвещава на литературата и по-специално на поезията, макар че пише и проза. В началото създава стихотворенията: „Жажда”, „Искра”, „В краищата”, „Ресторант”, „Моята страна”, „Пробуждане”, „Пролет”…

„Самият живот го вдъхновяваше, всяко нещо, което виждаше –  улиците, булеварда, моста, стареца, детето, дъжда”, разказва поетът Александър Геров. Запис от Златния фонд на БНР:

В литературните четения той рецитира с поетичен патос свои и други (предимно френски) автори. Изучава усърдно френски език, за да чете и рецитира любимите си творци в оригинал. Според Радой Ралин „ако Вутимски се бе отдал на театъра, би станал чудесен актьор”.

Александър Вутимски умее да се освобождава от потискащото всекидневие на самотник и на воля се възвисява в ритъма на танците от любими мелодии. Неговите приятели си спомнят: „Танцуваше като бог” (Александър Геров). Вутимски обича да танцува и приятелите му изпитват удоволствие от неговия степ „ала Фред Астер”. Един от любимите му композитори е Джордж Гершуин. Тамара Тачева-Герова казва: „Колко пъти бе танцувал степ под звуците на „Рапсодия в синьо”.

Учудване предизвиква и музикалната му дарба. Той присъства често на репетициите на Държавната филхармония, където брат му Кирил свири на фагот. Запаметява и възпроизвежда мелодиите на цели композиции. Усвоява и за необичайно кратко време, изкуството да свири на пиано. Тамара Герова твърди: „Учителят му беше изумен – за няколко месеца Альоша усвои материал, предвиден за упражнения в продължение на пет години”. Александър Вутимски има и изпълнителски репертоар от около 30 песни, които приятелите му съжаляват, че не успяват да запишат.

Освен да рецитира, Сашо обича и да говори за поети и художници, които са имали бурна съдба и познавали далечните пътища. И вероятно е мечтаел за такива пътища, защото все си измисля в песни и приказки далечни архипелази, океански вълни и лунни залези над танцуващи хора с тъмна кожа. Но Вутимски познава само няколко софийски улици и площади – Своге, гара Бов, Берковица и неговия последен дом – санаториума в Сурдулица.

Талантът и артистичните способности обаче не отвеждат Вутимски сред елита на литературните среди през 30-те години на миналия век. Той не може да се изхранва само пишейки и публикувайки. Затова работи всичко до каквото се докосне (като се добави и голямата безработица по това време), дори и като надзирател в каменоломна. Известно време живее в дървената къщичка на градинарите в Докторската градина и се разхожда по алеите, като горски пазач.

За мен в града не се намери хляб.
За мен в града не се намери къща,
спокойна къща… Но във мен се вля
една любов и злоба… И намръщен
сега се връщам пак…
„Завръщане”

Самотата го прави кротък и тъжен, кротък е и вятърът в стиховете му, и котките присядящи на прага на стаята му. В очите му помръква хоризонтът, потъващ във вечерния здрач, прашната, тънеща в сянка и мрак стая му навява досада. Такава е и атмосферата в началните му стихове. Владеят рядко спокойствие и тиха съзерцателност:

Заспи, заспи във здрача –
с ветровете.
И слушай шум далечен от коли.
Над тебе слизат ветрове, звезди,
мъгли безшумно лазят по лицето ти.

Ранна умора тегне над стиховете му. Вутимски търси да успокои душата си, да си създаде вътрешно равновесие и в същото време да даде израз на онези противоречиви чувства, които го вълнуват. През тихите есенни нощи Александър Вутимски обикаля влажните градски улици, сприятелява се с бездомни кучета, разговаря тихо с фенерите. Хората му стават чужди, чувства низостта на хорските постъпки, ненавижда подлостта, мрази егоизма. Прибира се късно, тъжен и уморен.

И вече много късно, призори,
аз се прибирам мокър от мъглата.
Фенерите ми кимат за довиждане,
и чак до нас ме изпровожда вятърът.
„Нощем”

Негови стихове са: „За родината”, „Защо?”, „Към село”, „На един безнадежден”, „Призраци”, „Приспивна песен”, „Скитникът и враните”, „Сирак” и други. Поезията му е отражение на една съдба, чисто и непосредствено, без фалш и търсена маниерност. В нея прозира той – не героят и позьорът, а онова кротко и измъчено момче, за което поезията е съдържанието на целия му живот. „Той беше роден лирик, рядка поетична дарба и несретник”, пише Богомил Нонев.

Редовното му сътрудничество в най-авторитетното списание „Златорог” и в други издания му печели признанието, че сред цялото му невероятно талантливо поколение той е най-силното дарование. В „Златорог” печата едни от най-хубавите си стихове. За съжаление не успява да издаде в книга, нито поезията, нито художествената си проза приживе. Остават запазени в машинописен препис и 15 кратки есета, писани през 1941 – 1943 година: „За простотата”, „За силата”, „За парите”, „За радостта”, „За красотата”, „За най-смирените” и други. Вутимски е автор и на автобиографичната повест „Очите, които плачат”. Неговите стихотворения и избрани произведения започват да излизат през 1960, 1970, 1979, 1983… години. А през 2020-та излиза двуезичното издание на „Синьото момче”. Стиховете в него са преведени на испански език от Марко Видал.

Откъс от „Синьото момче”, изпълнява актьорът Антоний Генов, презапис от плоча („Балкантон”)

Александър Вутимски търси нови теми, разнообразява поетичния си свят. Произведенията му са непосредствени изповеди, потъмнели фрески, везби тънко извезани с богато емоционално съдържание. Мечтател по тихото Дебеляновско завръщане в родния дом, разкрива сърцето си, любовта към родината:

Резбите твои, пъстрите забрадки,
сукманите, извезани със сърма,
и бъклиците, светлите ти празници,
с които съм заченат и откърмен.

Безмълвна, стара, хубава България,
под златното ти, приказно небе
аз дишам твоя здрач като дете,
което спи във стара, родна къща.
„България”

Не е чужд и на това, което става по света, след войната мисли, че ще дойде едно по-светло бъдеще. Нали негови са стиховете:

В началото земята бе мъгла
и нямаше ни слънце, ни звезди.
От хаоса земята се роди –
от тъмнината стана светлина.
И ето, ние чакаме сега
да прогърми гласа на нов създател –
за втори път да се роди земята
от хаоса на днешната война.
„През хаоса”

Не дочаква Александър Вутимски новия създател, не можа да ни даде и всичко което можеше, да ни каже това, което искаше да ни каже, защото през 1943 година на 23 септември умира, в санаториум в Сурдулица, едва 24-годишен. Но стиховете му запазват чистотата, нежното чувство и ударите на изстрадалото му сърце. Така както живя, така както страда, така както се гърчи между истината и измамата, между мъжественото поведение и отказа от борбата, между блесналата надежда в размисъла и разяждащия скептицизъм на самотата, той остава загадка и разногласие. Трудно се разбира едновременно възторженият химн за „работниците твои, о Европа” (в „Европа -хищница“) и онази част, където се появяват отгласи от стари спорове, недоверие, дори известно озлобление. Истината е, че „Но мене ти уби, Европа – вещица… И ето ме сега по-стар от тебе и като тебе застрашен от гибел”. Това е страшна, жестока епоха (на Втората световна война), която убива хиляди, и хиляди възкръсват чрез подвига и сърцето си за едно ново време и една нова борба в тази Европа, която няма милост нито към своите талантливи синове, нито към своите болни чеда.

За тежката участ на Александър Вутимски в живота, че и в смъртта, разказва приятелят Богомил Нонев, запис 2002 година, Златен фонд на БНР:

Останал без дом, останал и без гроб, обречен да умре далеч от столицата, която ненавижда и обича, животът му привидно е катастрофа. Проникновеното осмисляне на човешкия и творческия му път обаче ни доказва, че в лицето на Александър Вутимски имаме една от най-озарените, свободни и самонадмогнали се индивидуалности в нашата култура.

„Прозорецът”, изпълнява Димитър Митев, запис от Златния фонд на БНР: