Светът преди Моне – реалността като образ, а не като преживяване

Когато Клод Моне се появява на сцената на европейската живопис, изкуството все още е подвластно на идеята, че красотата е вечна и неизменна – нещо, което трябва да се открие в реда, симетрията и идеализираната форма. Френската академичната традиция, въплътена от художници като Енгър и Деларош, разглежда картината като прозорец към идеалния свят – свят, в който линията е закон, а цветът – слуга на формата. Дори реализмът на Курбе и Домие, колкото и да се стреми към непосредственост, продължава да вярва, че истината на видимото се крие в самия обект и може да бъде уловена чрез прецизност и наблюдение.

Моне (14 ноември 1840 – 5 декември 1926) обаче се ражда в една култура, в която индустриалният век променя усещането за време, пространство и движение. Светът вече не е застинал, а променлив и неуловим – и Моне ще бъде първият, който ще го изрази така, както се преживява, а не така, както разумът следва да го разпознае. Той не търси истината в обекта под наблюдение, а в начина, по който светлината пада върху него. Превръща живописта в поезия на преходното, в опит да се улови непрестанно изчезващото.

Пробуждането на погледа

Художникът израства край водите на Нормандия, където небето никога не е едно и също. Там научава, че светлината не е константа, а дихание на времето. Срещата му с Буден е като инициация – тя го извежда от затвореното пространство на ателието и го въвежда в пленера. Рисуването на открито за Моне не е просто техника, а философия: акт на съучастие между художника и природата, между окото и светлината. Той открива, че възприятието е творчески процес, а светът – непрестанно нов. Така започва неговият стремеж да превърне преходното във форма, като улавя самото изчезване като присъствие.

Раждането на импресионизма: една изложба и една насмешка

На 15 април 1874 година група млади художници – Моне, Реноар, Дега, Писаро, Сисле, Моризо и др. – организират самостоятелна изложба в ателието на известния френски фотограф, карикатурист и журналист Надар в Париж. Сред творбите е и „Импресия, Изгряващото слънце“ (Impression, soleil levant) – платното на Моне, родено сякаш от самата мъгла над пристанище Хавър. Критикът Луи Льороа посещава събитието и няколко дни по-късно публикува в сатиричното списание „Льо Шаривари“ (Le Charivari) статия със заглавие „Изложбата на импресионистите“ – название, което измисля именно той, за да осмее Моне.

„Импресия“ – от отпечатък до светлина

Думата „импресия“ произлиза от латинския глагол imprimere, образуван от представката im- (вариант на in-) „в, навътре“ и глагола premere „натискам, притискам“, с буквално значение „натискам навътре“, „оставям отпечатък“. От него произлиза и латинското impressio „отпечатък“, „впечатление“, което навлиза в старофренски като impression, а оттам – в английски, италиански, испански и другите европейски езици, включително и български. В Средновековието „импресия“ означава физически отпечатък – следа, оставена от натиск, например восъчен печат. С времето думата започва да се използва в преносен смисъл – за отпечатък в съзнанието, за психическо или емоционално впечатление, което нещо оставя у човека. Така значението ѝ се измества от материален отпечатък към вътрешно преживяване, докато достигне до съвременния си смисъл: „импресия“ е това, което реалността отпечатва в нашето съзнание.

Когато Луи Льороа използва подигравателно „импресионисти“, думата impression във френския език има значение на нещо повърхностно и мимолетно – бегло впечатление, първоначален отпечатък, скица, лишена от завършеност и форма. За него импресията е белег на несъвършенство – доказателство, че художникът не е довършил платното си. Но за Моне тази дума означава не слабост, а същност. За художника импресията е моментът, в който светлината докосва окото и оставя своя следа в съзнанието. Така думата, подхвърлена с насмешка, дава името на новото течение в изобразителното изкуство – импресионизъм. Това е философия, според която реалността се ражда в самия акт на възприятието.

Цветът като мисъл – природата в състояние на промяна

В живописта на Моне природата вече не е обект, а процес. Тя няма стабилни контури, защото светлината ги разрушава и създава наново. В сериите „Купи със сено“ и „Катедралата в Руан“ всяко платно е различно състояние на времето, различен ритъм на дишането на света. Художникът поставя едно и също изображение пред окото си, но не за да го повтори, а за да улови онова, което никога не се повтаря – движението на светлината, промяната на въздуха, трептенето на мига. Той рисува в различни часове на деня, при различна влажност и сезон; сменя платната според слънцето и сенките, за да изобрази не предмета, а самото време, което го поглъща.
Моне изоставя черното, защото в природата няма тъмнина, а само отсъствие на светлина. Той изгражда вселената си чрез взаимодействащи цветове – трептящи двойки от топли и студени тонове, които пулсират, като че ли самата картина има сърце. Така цветът престава да описва и започва да мисли.

Градината в Живерни – вътрешният свят на Моне

През 80-те години се установява в Живерни, малко селце край Сена, където купува стара къща с овощна градина. Постепенно той превръща това място в едно от най-известните си произведения – великолепната градина на Моне. Художникът не просто засажда растения – той композира природата така, както композира светлината върху платното. Прокопава потоци, създава сложна система от водни канали, като отклонява близката река Епт; оформя езеро с водни лилии и го обгражда с насаждения от върби, ириси и тръстика, а след това издига и дъговиден японски мост. Тази градина е не просто дом, а жива лаборатория на светлината. Всеки сезон, всеки час ѝ придава нов облик – цветовете и сенките се променят непрестанно, създавайки безкрайно множество от възможни платна. В Живерни Моне намира онова, което философите биха нарекли съгласие между природата и духа; това е едновременно ателие и храм, където изкуството и природата стават неразличими.

В началото на ХХ век неговата градина се превръща в поклонническо място за художници от различни страни. Сред тях е и българският живописец Никола Танев, който през 1910 година посещава Моне и за кратко става негов ученик. За срещата между двамата художници говори критикът и изкуствовед проф. Кирил Кръстев в интервю за Националното радио от 1990 година:

„Водните лилии“ – безкраят като състояние на съзнанието

От 1899-а до смъртта си през 1926 година Моне рисува над двеста платна, посветени на езерото и лилиите. В тях хоризонтът изчезва, земята и небето се сливат, а водата става огледало на самото съзнание. В този цикъл той достига отвъд импресионизма: тук не става дума за природата, а за вътрешното преживяване на битието. Авторовото пространство на безкрая достига своята кулминация в Оранжерията на Тюйлери – двореца в Париж, използван като резиденция от френските крале. След края на Първата световна война художникът дарява на френската държава серията от осем огромни панела. Те са инсталирани в две овални зали, проектирани така, че зрителят се потапя в кръговото движение на светлината и водата. Платната, достигащи над 90 метра дължина, обгръщат погледа и го лишават от посока, превръщайки наблюдението в медитация. С право художникът Андре Масон по-късно ще нарече това пространство „Сикстинската капела на импресионизма“.

Наследството

Импресионизмът на Моне надхвърля границите на живописта. Неговият експресивен подход към възприятието и светлината оказва дълбоко влияние върху френската култура през XX век. В литературата Марсел Пруст превежда неговата оптика в езика на паметта – също като Моне, той търси изгубеното време в трептящия миг. В музиката Клод Дебюси превръща звука в светлина, създавайки акустичен импресионизъм, в който тоновете се разтварят като цветове върху платно. Модерната архитектура и фотография заемат идеята, че пространството не е форма, а преживян миг. Така импресионизмът на Моне се превръща в универсален език на възприятието, чието ехо още приживе преминава националните си граници и продължава да звучи в съвременната култура.