От 11 май 2016 г. паметникът на Щастливеца в центъра на София гледа към Витоша.Луиза Лазарова
Паметникът на Щастливеца, открит на 11 май 2016 г. в центъра на София, гледа към Витоша
      Из „Бай Ганьо“ (У Иречек на обед) в изпълнение на Георги Калоянчев

Роден в крайдунавския град Свищов на 1 януари през далечната 1863 г., Алеко Константинов е първородно дете в заможното семейство на Иваница Хаджиконстантинов и Тинка Хаджииванова. Получава завидно образование. Учи като частен ученик на Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после и като редовен ученик в Свищовското училище. В Габрово продължава образованието си в известната Априловска гимназия (1874 – 1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881 г.) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885 г.). Няколко години е съдия и прокурор в Софийския окръжен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийско градско управление (1896 г.). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.

Алеко е автор на едни от най-силните фейлетони, осмиващи обществените и политически нрави в България след Освобождението. Първата му зряла творба е добре познатият пътепис „До Чикаго и назад“ (1893 г.). Той е изпълнен с типичните за автора артистичност, темперамент и чувство за хумор. След успеха му Алеко продължава писателската си дейност в жанра, като прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в творбите „Невероятно наистина, но факт…“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“ и др.

Докато обаче те звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на чувството за достойнство, книгата му „Бай Ганьо“ носи съвсем друго послание. Тази поредица от фейлетони представя сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на времето – пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит и нрави. Наперен в еснафската си самонадеяност, жалък в простащината си, хитър в тънките си сметки, бай Ганьо продължава да буди и днес спонтанен смях. Но колко горчивина излъчва този незабравим Алеков смях. Сякаш иска и днес да ни напомни: пазете се от всичко онова дребно, пошло и недостойно, което ви сродява с байганьовщината.

Алеко Константинов се занимава активно и с обществена дейност: училищен настоятел е; член на Върховния македонски комитет; на настоятелството на дружество „Славянска беседа“; на Българското народообразователно дружество; на Комисията за насърчаване на местната индустрия; на Музикалното общество; на Театралния комитет.

Той е и човекът, по чиято инициатива се създава първото туристическо дружество в България. За начало на организирания туризъм се счита изкачването на Черни връх на 27 август 1895 г. Този ден „оживява“ в спомените на Величко Марков, племенник на писателя.

      Величко Марков за основаването на първото туристическо дружество „Мусала“ – запис 1996 г.

На 11 май 1897 г. Алеко Константинов е убит от засада край пазарджишкото село Радилово. Целта на покушението всъщност е неговият спътник Михаил Такев, адвокат и политик, който остава невредим. Така едва на 34 години си отива Алеко – юрист, писател, публицист, демократ, любител на природата и музиката, планинар, пътешественик, бохем, един от малцината духовни аристократи и безспорно между най-големите таланти в българската литература.